Албания – панорама в страната на орлите
Помня как преди 15-тина години бяхме седнали на маса с колеги и един от тях, наскоро пътувал до Албания по работа, започна напоително да разказва комични истории от пребиваването си в страната на орлите. Те ми се сториха интересни и същевременно малко плашещи. Помня, че бях преразказал повечето от тях в първия си блог, който сега е безвъзвратно загубен.
Години по-късно Албания бе все така любопитна за мен, но не оставаше време да я посетя. Няколко приятели ходиха през последните година – две и в крайна сметка преглътнах 12-часовия път в посока. Избрах екскурзия с автобус, която трябваше да продължи 6 дни и да обхване, както централната част, така и южната. Да, ама не, както казваше един роден журналист. Оказа се, че нямало достатъчно ентусиасти и изборът се сведе до четиридневно пътуване, половината от което минава в път. Все пак приех, за да видя каква част от онези разкази в миналото бяха истина, а и за да се скрия успешно от всички яйца и козунаци на Великден 😊
На границата
Още с влизането през граничния пункт близо до Охридското езеро ни посрещна облачно време, което подсили драматизма на персонажите, които преминаваха там. На първо четене ситуацията изглеждаше криминална и дори извадена от средата на 90-те. За около час време, което прекарахме на пункта, покрай нас преминаха случки и гледки за няколко филма на абсурда. Първи бяха младежите, които пресякоха границата, бутайки колата си, поради някаква повреда в двигателя. Пътниците в колите на съседната опашка обаче бяха още по-колоритни – кой си беше вързал лисича опашка на огледалото за обратно виждане, друг в лъскавия си нов джип беше навил ризата си над шкембето, а в цялото това многообразие преминаваха пеш и куп други граждани с колоритен вид.
По пътищата на Албания
След преминаване на границата първо видяхме един от символите на Албания -бункерите, които са изникнали като гъби по целия пейзаж. Друго, което научихме в първите минути е, че може би второто най-често срещано след тях са автомивките, носещи звучното име „Lavazh“. В планинските райони тази услуга се извършва направо с изворна вода, която пръска приканващо от оставените в изчакване маркучи.
И докато сме на транспортна тема – в Албания строежът на пътища е на пиедестал. Дори в момента се унищожава линията на старата теснолинейка, за която се е носила славата, че можеш да вървиш с нейната скорост и да си пушиш цигарата. Помня как в онзи стар разказ на моя колега се споменаваше, че в Албания няма закон за движение по пътищата и с предимство е най-лъскавият автомобил. В действителност на катастрофа станах свидетел само веднъж, но това доведе до чудна тапа на една от магистралите. Иначе за албанците Мерцедесът все още е емблема за просперитет и всяка втора кола там е именно от тази марка. Другата любопитна иновация са номерата на автомобилите. За да се избегнат корупционни схеми сред местните пътни полицаи, началните букви не отговарят на населеното място, а за цялата страна е прието да бъдат общо – в случая „АА“, „АВ“ и вече „АС“.
Не толкова често, колкото автомивките, но още нещо привлече погледа ми по трасето до Тирана, а и в следващите дни – хора с класьори, седящи на различни възлови кръстовища. Когато видях разтворен един от тях стана ясно, че това са добре познатите ни пиратски CD-та със записано музикално съдържание. Ето така в автобуса се сдобихме с възможно най-мазната компилация между албанска, сръбска и румънска непопулярна музика за 3 евро парчето.
Тирана
Тирана, както всяка столица и по-голям град, има множество лица. В индустриалните части се презастроява, въпреки липсата на инфраструктура, старите жилищни комплекси са санирани в пастелни цветове, докато в центъра е много китно, зелено и подредено. Драмата бе, че в столицата имахме изключително малко време, а градският транспорт е мисия невъзможна на туристи. За краткия престоя от няколко часа успях да притичам през площад Скендербег, Пирамидата и завършената преди десетина години християнска катедрала с доста любопитни архитектура и интериор. Най-интересен за посещение се оказа музеят на тайните служби „House of leaves”. В него изключително подробно е разказано за живота в Албания по време на управлението на техния комунистически режим.
Нещо, което ми се искаше да посетя, но не остана време бе един от двата Bunk’Art, за които е най-добре човек да се снабди с билети предварително. Първият е отдалечен от центъра и представлява пететажно подземие със 106 помещения, който днес е музей и място за представяне на изкуства. За разлика от него, вторият се намира в самия център на Тирана и в него има изложба, посветена на жертвите на комунистическия терор.
Дурас
Вторият по големина град в Албания е нещо средно между Слънчев бряг по застрояване на брега и Солун по история и атмосфера. Със сигурност най-впечатляващ е амфитеатърът на римския император Адриан, вероятно и поради факта, че е експониран без допълнителни надграждания, така че обикновения зрител да може лесно да си представи неговия огромен мащаб. Другата атракция разбира се бяха палмите пред общината, подарени лично от Фидел Кастро. Иначе крайбрежната е също толкова популярна, колкото в Солун и сериозно се опитва да прилича на нея, но все пак има какво да се желае.
Берат – перла в короната
За финал оставих перлата в короната на цялата екскурзия – Берат, град на над 2400 години. Това е еднo от няколкото места в страната, попадащи под защитата на UNESCO. Посещението бе разделено на две части, всяка от които имаше своя чар. Първо се качихме на крепостта, където се е намирал старият град, което не възпираше всеки с автомобил да се опита да мине дори през най-тясната калдъръмена уличка.
Между стените са разположени византийските църквите с впечатляващи стенописи „Света Мария“ и „Свети Михаил“, както и музеят „Онуфри“, показващ колекция от религиозно изкуство.
Самият град е не само архитектурно чудо; но и жив музей на традиционния албански живот. От двете страни на река Осум се намират двата живописни квартала с бели къщи, останките от къщата на пашата на Берат, а в страни от тях е новата част на града с площада, пешеходната зона и заведенията.
Албания е интересна в много отношения и определено заслужава да се види, независимо страшните неща, които вероятно сте чували и дори първоначално може да видите или научите. Затова съжалявам, че не успях да се насладя и на южната част на страната. Може би някой ден ще разгледам и нея, а сега си сипвам чаша от известния местен коняк Скендербег и започвам да планирам следваща дестинация. За онези, които имат нужда от още визуален архив от Албания оставям следните два източника.
- albanianphotography.net – История на албанската фотография в периода до 50-те години на миналия век
- Albania Through the Archive – Статия в сайта на агенция Magnum, която изследва работата на пет фотографи работили над теми, свързани с Албания от 1990-та година до наши дни.
- Barry Lewis – Albania – Фотографски проект, създаден през 1990-а година и издаден от Cafe Royal Books.
