Антанас Суткус и неговите впечатления от България
Литовският фотограф Антанас Суткус попадна в моето полезрение с няколкото публикации, свързани с неговото творчество в списание „Българско фото“. Въпреки това се надявам, че ще ви заинтригувам с избора на поредния чуждестранен фотограф, запечатал образи от нашата страна.
Роден е на 27 юни 1939 година и е дългогодишен фотожурналист, което до голяма степен обяснява негови стил на снимане. По-късно се заема с издателска дейност. Под негова редакция или в негово авторство са излезли десетки фотографски албуми, каталози и фотографска литература. Той е редовен сътрудник на списание „Советское фото“, а също съдия в многобройни фотоконкурси. Кръстан Дянков описва неговия творчески процеса така: „Да видиш – ето каква е неговата първа творческа максима. Да забележиш значимото, да го откъснеш от незначителното, а после да го огледаш от всички страни, да не оставиш между себе си и обекта нито една загадка.“
Децата са една от любимите теми на Антанас Суткус, а човекът е най-важният обект в творчеството му. Няма значение дали става въпрос за младежи, работници, хора на изкуството, жени с всички техни емоционални състояния. „Хората на Литва“ е един от основните му цикли. Основният повод да се вгледаме в неговото творчество са именно неговите „Впечатления от България“. Те се пораждат от няколкото му посещения в страната а крайният резултат е първата му самостоятелна изложба. В нея България не е показана по начина, по който я представят туристическите снимки по онова време. Неговите герои са обикновените хора, които се срещат по улиците, но остават незабелязани. В статията на Кръстан Дянков научаваме и за процеса на подбор на самите кадри: „Суткус дълго живее с контролните копия на снимките си, дълго разговаря с тях, прехвърля ги в безконечни пасианси, докато освободен от първите впечатления, изстъргал напластяванията от миговете на прякото общуване с модела, най-сетне измежду десетки ще се спре на един единствен кадър.“
Характерно за неговите кадри е използването на тоналната гама на ниския ключ, липсата на остри контури, стремежът към мекия пастелен ефект на тъмните нюанси, а често пъти и едрото зърно.
Ето какво разказва Антанас Суткус за този свой проект пред списание „Българско фото“ (публикувам разказа със съкращения):
„За пръв път посетих България през октомври 1970 година. Бях на почивка в Дома на журналистите в град Варна. Времето – хубаво, слънчево, но реших да не снимам. И все пак не се оставих без апарат. За всеки случай, ей така, да си е до мен. Толкова много нови запознанства, толкова интересни теми за разговори. Един ден направихме екскурзия до Аладжа манастир и разбира се, с апарат на рамото. Там заварихме екскурзианти, пенсионери от Варна. Нашите групи се смесиха съвсем спонтанно, хората започнаха да разговарят съвсем непринудено, много сърдечно, някой от българите засвири, младите започнаха да танцуват. Не издържах, посегнах към апарата и започнах да снимам. Поразяваха ме усмивките, изразът на очите, жестовете, бликналата радост от неочакваната среща. Заснех цели два филма. Като се върнах във Вилнюс веднага ги проявих и за голяма моя изненада на лентата бях успял да запиша не само усмивките, а и гласовете на хората. Толкова живи бяха снимките, че отново се върнах към онези часове в Аладжа манастир.
От тези два филма, две от снимките бяха наградени на един конкурс в Югославия с „Гран при“, а други – на конкурса в Катовице /Полша/. След това беше организирана българска фотографска изложба във Вилнюс. Запознах се с много български колеги, заредиха се няколко посещения в България, през които продължих да снимам още по-активно. Трябва да кажа, че съм посещавал и много други страни, но единствено в България изпитах такова силно желание да снимам. Кои са причините за това? На първо място бих посочил необикновената сърдечност и радушност на всяка моя среща с България. Чувството на българина за интернационалност и неговата духовна самобитност. Бих прибавил неговия темперамент, неговата душевност и оптимизъм, неговата динамичност и жизненост. Идеята за изложба се появи много по-късно, в началото просто снимах, без да мога да си дам сметка защо снимам. Просто не можех да не снимам. Сега, след като изминаха вече толкова години, мога да си дам сметка защо ме хвана тази луда жажда да снимам. Както казах, всяка нова среща ме водеше към следващата, още по-силна, още по-радушна, всяка поотделно беше за мен едно ново откритие на душевността и красотата на българина и българката, както в селото, така и в града.
През 1971 година дойдох отново. Беше лято, месец юли. Отново снимах с голямо увлечение. Преди всичко хора – от децата до старците и бабите. На следващата година направих изложба във Вилнюс, която премина при голям успех. Следващата година бях поканен да участвам в конкурса „Черно море“. Снимах Созопол, Слънчев бряг, Бургас, Несебър. Известно време бях и в санаториума в Хисаря. Там срещнах нови приятели, които ме свързаха с Родопите. Така малко по малко разширявах моите срещи и запознанства с България. Започнах да снимам сцени, цели улици и площади, заедно с хората. Исках да запечатам на лента тези мили и натурални картини. Да покажа на моите приятели във Вилнюс България такава, каквато я открих. За мен тук всичко беше ново, много по-различно от Литва.
Така стигнах до идеята да подготвя изложба в София, която вече нарекох „Срещи с България“. Две-три силни снимки от пътуването ми до Широка лъка окончателно ме убедиха в смисъла ѝ. Работата ми върху „Срещи с България“ ми даде един голям урок на концентрация върху една тема. Работейки върху конкретен цикъл, човек трябва да му се посвети с цялото си същество, със своите мисли и чувства. В началото започнах да снимам всичко, което ми харесва, но скоро се опомних и реших, че това е опасно за мен, защото ще изпусна хората. Започнах да работя предимно върху портрета, където е нужна пълна концентрация. Повечето от фотографите снимат всичко, което видят пред очите си, нямат собствена тема, собствена творческа задача, разпиляват силите си в много посоки и затова рядко стигат до високи творчески върхове.
Наш дълг е да създадем портрет на нашия съвременник. Може би именно затова аз се отдадох изцяло на портрета на човека в неговата социална среда, сред обстановката, в която живее и работи, защото само този портрет може да създаде атмосферата на неговото обкръжение, пък и на епохата. Летейки с колата от град на село и от село на град, край мен остават толкова много теми и сюжети – живи традиции, стари хора, които са самата жива история, динамична младеж, устремена към своето бъдеще. Българската младеж е една необятна тема, която изисква да ѝ се посветиш напълно, защото е просто неизчерпаема.
Иска ми се да се доближа още повече до хората, да не ги снимам като непознат човек, а обратното – да вникна в техния бит и душевност, да опозная техните обичаи, радости и горести. Мисля че само тогава може да се прави истинска художествена фотография. В заключение мога да кажа, че колкото повече снимах, толкова по-ясно виждах, че има още много да снимам. Искам моята изложба „Срещи с България“ да бъде една истинска повест или роман за съвременна България от 80-те години. Разбира се това ще бъде една чисто моя България, каквато почувствах с ума и сърцето си. Моят съвет към българските колеги е да се самоограничават в работата си, да не се хвърлят да правят всичко, а да концентрират своето внимание върху отделни теми, които лежат най-добре на сърцето, да имат свое собствено светоусещане, свой индивидуален почерк.“
За финал избрах анализа на Кольо Колев в статия за списание „Българско фото“, посветена на творчеството на Антанас Суткус:
„Искам специално да се спра на една от снимките – жена стои срещу обектива с малкото си момченце сред кухнята. Зад тях виждаме готварската печка, бюфета, масата, столовете. Но те са приглушени, остават почти в сянка, а майката и детето гледат към обектива с едно вътрешно озарение, в което можем да прочетем и гостоприемството, и любопитството, и душевната чистота, която извира от цялата тази патриархална обстановка. Колкото по-дълго препрочитаме снимката, толкова повече красота и чистота извира от нея. Забележете – обстановката е битова, жената и детето са облечени скромно в селски дрехи, а лицата им излъчват толкова духовна светлина. На пръв поглед съвсем обикновена битова снимка, а в същност нейното нравствено и естетическо измерение е много по-голямо. Тук отново се убеждаваме, че Суткус не търси външното, екзотиката на бита или социалната среда, а прави с помощта на своя обектив дълбоко субективни сонди в душевността на своите модели.”
