Влияния и отражения от Атинския фото фестивал
В България международни фотографски изложби гостуват недостатъчно често. В най-добрия случай броят на събитията рядко надвишава една дузина за година, като тук спадат участията в ежегодните Международни фотографски срещи в Пловдив и случващия се веднъж на две години конкурс „Фодар“. Към момента на публикуване на тази статия в София има три международни изложби (Алберто Гарсия – Аликс в СГХГ, Джесика Ланг в Национална галерия и Янис Пантелидис в галерия „Синтезис“). Дали са много или малко ще оставя да прецените сами, когато дочетете този текст до край.
В тази публикация искам да разкажа за Атинския фото фестивал през 2024 година. Основната програма на събитието е в Benaki Museum Pireos 138, където на площ от 3000 квадратни метра в рамките на два месеца биват показани над 100 артиста. Сателитната програма в различни галерии в столицата на Гърция включва още около 20 изложби (групови или индивидуални). Към това се организират различни съпътстващи събития, които са неизменна част от един подобен фестивал.
Атинския фото фестивал има богата история, започваща в далечната 1987 година и обикновено няма конкретна тема, което дава абсолютна свобода на фотографите. А те, мога смело да заявя, са изключително задълбочени и многообразни в своите търсения. За съжаление сред богатата палитра от визуални истории нямаше българско участие. Вероятно причина за това е погрешното схващане за работа върху фотографски серии у нас.
Тази година екипът на Атинския фото фестивал поставя акцент и включва фотографските книги в своята програма. Именно сред селектираните от куратора Sylvia Sachini издания открих и единственото българско участие – книгата на Евгения Максимова “Silent river”. Още един факт привлече вниманието ми и това бе допускането на две серии, създадени посредством изкуствен интелект, като за тях в текста бе ясно посочена намесата на AI, а и самите автори сякаш целенасочено са търсили разграничаването от истинската фотография. Разбира се не отсъстваха и видеоинсталации, което идва да покаже, че чистата фотография е само един от възможните визуални методи за представяне на дадена тема.
След това встъпление искам да насоча вниманието към няколко серии (всички участващи серии могат да бъдат разгледани на сайта на събитието), които ме впечатлиха в рамките на фестивала, като считам че разговорът за фотографската серия и начинът на представяне у нас тепърва предстои да се осъществи, особено след първия в 25-годишната история на НСФА „Янка Кюркчиева“ конкурс именно в тази посока.
Преди да премина към отделните примери е редно да обърна внимание на факта, че немалка част от сериите бяха подкрепени от посолствата в Гърция на страните, от които са родом участниците. Това само идва да покаже колко важно е участието на държавните институции в популяризирането и представянето на своите фотографи извън граница.
Една от сериите с най-запомнящо се представяне бе „One of yours” на Daniel Mayrit (Испания). В нея той акцентира върху надигащата се вълна от популизъм и представя себе си като кандидат политик, поставящ се в различни ситуации. Целта, която авторът си поставя е не само да дискредитира и осмее тази нова политическа действителност, но същевременно да предостави на зрителя инструмент за рефлексия срещу методите на манипулацията.
Друг отличаващ се откъм представяне пример е „Leave and Let Us Go„ на Alexandra Rose Howland (САЩ). Всичко започва с една 88 километрова панорамна снимка по пътя между Западен Мосул и Ебрил в Ирак. Авторката прави нов кадър на всеки три секунди от камиона, в който се движи между две локации, докато отразява събитията в страната. Един ден до нея сяда войник, който ѝ показва снимки в телефона си – на жена си, децата, убийствата… Инсталацията представлява стена с едно панорамно изображение, снимки, видеоклипове, детайли от семейни фотоалбуми, намерени предмети и други на над 50 участника.
Ismail Ferdous (Бангладеш) се връща в детските си спомени чрез плажа на Cox’s Bazar, където се събират хора от цялата страна, независимо от своята религия, социален статус или диалект, който говорят. Също както вълните, така и хората непрестанно идват и си отиват от плажната ивица, а авторът запазва спомена за тях в своя проект.
„The nature ot things” на Balazs Turos (Унгария) ни потапя в мислите за преходността на човешката природа в един индивидуалистичен социум. Той започва работа по темата, когато баба му е диагностицирана с деменция и започва да наблюдава психическите и физическите промени, които настъпват с нея.
Още по-личен е проектът на Katerina Sakiri (Гърция) „The smiley cut”. Тук авторът преминава през целия цикъл по диагностициране и лечение на рак на гърдата. В описанието тя споделя, че именно чрез правените кадри е възвърнала контрола върху собственото си тяло.
Какво означава свободата? Този въпрос се задава в серията „Freedom is not free” на Mashid Mohadjerin (Иран). Освен фотография тя включва колажи, текстове и архивни кадри, чрез които превежда зрителя през едно въображаемо пътешествие извън времето и пространството. Серията обединява документация и изкуство, минало и настояще, болка и радост, война и мир, загуба и съзидание. Авторката започва този проект по време на докторантурата си в Университета в Антверпен и го завършва с много лично пътуване до родния си Иран, което прераства и във фотографска книга за жените израсли след Революцията в ислямската република.
В „Realpolitik 2018-2023” Luca Santese и Marco P. Valli (Италия) ни показват нестандартни портрети на ключови политически личности от Италия. Много от тези снимки са корици на вестници и списания, сред които „Time”, “La Repubblica”, “Internazionale” и други.
За финал оставям серията на един от младите гръцки фотографи Eftychia Vlachou “Springs of a hundred affections”. В него тя изследва свързаността на хората с космоса. Абстрактните образи са плод на внимателно наблюдение и откриването на мимолетните взаимодействия между природните сили и живите същества.
Искрено се надявам, че този текст за Атинския фото фестивал ще вдъхнови и други специалисти или любители в областта на фотографията да започнат да оставят писмена следа, когато посещават различни фестивали и изложби в чужбина. Вярвам, че по този начин ще се повиши нивото на показваната у нас фотография, не само от местни автори, но и на гостуващи такива.
