Бабак Салари за българските травми и чудеса от северозапада
Бабак Салари е фотограф и преподавател, базиран в Монреал, чиито интереси в документалистиката са свързани с малцинствата, обитаващи периферията на обществото. Фотографските му проекти включват поглед върху иранските творци, живеещи като бежанци в Северна Америка и Европа; матриархалните туземни общности в Мексико; хомосексуалните и травеститите в Куба, и бежанците и пострадалите във войните в Афганистан, Пакистан, Ирак и Палестина.
Бабак започва да се занимава с фотография като тийнейджър в родния си Иран. На 21 години е затворен за шест месеца от режима на Аятолах Хомейни за политическата си дейност. Прекарва една година като бежанец в Пакистан, след което пристига в Канада, където подновява обучението си и заниманията си с фотография. Публикува в различни издания в Северна Америка, а творбите му са представяни в галерии по целия свят. Албумите му „Лица, тела, персонажи: истории от Куба” и „Афганистан: хора и съдби” са публикувани в България от издателска къща „Жанет 45“. Носител е на многобройни награди, включително наградата Gold Addy на Асоциацията на американските рекламисти през 2004 за проекта му Locating Afghanistan.
Повече за Бабак Салари на: babaksalari.com
Разкажете ни повече за себе си и как сте започнал своята фотографска кариера?
Израснах в традиционно семейство в Иран. Баща ми като глава на семейството предпочиташе да стана инженер или лекар, вместо да уча фотография. Това бе голямо препятствие пред мен. Беше много трудно да го убедя, че искам да се отдам на фотографията. Още като тийнейджър се заинтригувах от магията на черната кутия (камерата). Бях любопитен да открия какво представлява целият процес по правене на снимки. По-специално се интересувах от трансформацията, която се случваше в тъмната стаичка за проявяване. Започнах да работя през деня, а вечер ходих на училище, за да спестя средства и да си купя първия фотоапарат. Това беше повратният момент в живота ми. Желанието да имам своя камера ме караше да се отнасям сериозно към изкуството и възможно най-бързо да започна да усвоявам нови техники. В последствие постепенно придобих способност да изразявам собствения си житейски опит чрез фотографията. В крайна сметка тя ми отвори много възможности в живота.
Напуснах Иран през септември 1982 година в разгара на масовото избиване на моето поколение, борещо се за свобода и демокрация срещу ислямския фундаменталистки режим. Това продължава през последните 40 години. След като напуснах страната станах политически бежанец в Пакистан. Година по-късно избягах в Канада, където дълги години карах такси. Така спестих пари и купих своята фотографска техника!
Именно в Канада, през август 1991 година, се записах в професионално училище по фотография. През четирите години в него изучих всички аспекти на фотографията – фотозаснемане, проявяване, работа в студио и история на изкуството. Това, което намирам за най-важно са техническите умения и артистичната визия. Именно те ме изградиха като артист.
Какво ви привлече към България и имахте ли някакви очаквания към нея? Кога и как решихте да посетите страната?
Любовта ми към България се случи неволно. Обичам да я наричам “случайна любов”! Запознанството ми със вашата страна започна, когато бях потърсен от Манол Пейков (издателство „Жанет 45“), който искаше да получи правата за две мои снимки от проекта „Лица, тела, персонажи: истории от Куба“. Предложението бе изпратено от Диана Иванова, но за съжаление имейлът бе отишъл в папката с нежелани писма. Открих го случайно, проверявайки именно там. Снимките бяха предназначени за корица на книгата „Кралят на Хавана“ от кубинския писател Педро Хуан Гутиерес. По-късно бях поканен да представя кубинския си проект – първо в Червената къща в София, а след това в Градската галерия в Пловдив. Именно на тези събития Манол Пейков ми предложи да публикува фотоалбум с част от кадрите. Изданието на български и английски стана факт през януари 2008-а година. То бе придружено от предговор на учения Томас Уо и Норгез Еспиноса Мендоса – известен кубински критик и куратор. Мисля, че този проект бе първата фотографска книга, публикувана от издателството.
Към България нямах предварителни очаквания. Надявах се българите да посетят изложбата ми и да обменят мнения и мисли с мен. Представянето ми беше много добре прието. Бях интервюиран от големи печатни и електронни национални медии преди и след събитието. Личният ми опит в международни проекти от Афганистан, Ирак, Палестина, Мексико и др., предизвика интереса на местното фотографско общество. Изложбата докосна публиката, тъй като представяше страна (Куба), имаща сходства с България – и двете бяха членове на бившия социалистически блок.
Какво беше първото Ви впечатление, когато пристигнахте в България?
“Любов от пръв поглед”! Усетих присъствието си. Почувствах, че земята ме приема. Чувствах се сякаш се прибирам у дома след дълго отсъствие. България ми напомни за моя роден Шираз в Иран, където вече не можех да отида. Във вашата страна преживях много емоции, които бях забравил, и които западът не може да ти даде. Дълго време бях търсил подобно място. Успях да се свържа с любопитна аудитория, която повдигаше интелигентни въпроси и се интересуваше от знаенето за неизвестното! Имах късмета да срещна голям издател, който се интересува от документална фотография и артистични проекти. Манол Пейков е артист по природа.
Лесно ли беше за вас да предразположите местните хора, за да ги снимате?
Мисля, че процесът на снимане е резултат от това как ние трансформираме енергията между фотографа и моделите. Зависи как гледаме на тази връзка. Отварям сърцето си към хората и създавам добри взаимоотношения с тях. За мен всеки проект е предизвикателство, което може да бъде в границите от лесно до трудно. Понякога съм изключително щастлив и спокоен, понякога се депресирам и поболявам. Човешките същества сме съставени от плът, нерви и кръв, а фотографите сме още по-чувствителни. Спомням си веднъж, когато гостувахме на Никола Колев в село Миланово. Той беше много развълнуван да ни разкаже своите истории и страдания. Почувствах, че има нужда да говори с някого. През юни 2008-ма беше на 100 години и не чуваше добре. Говореше с Диана, която ми превеждаше. Исках да го снимам, показвайки половината му лице, фокусирайки се върху ухото му! Седях изключително близо до него, с 20 мм обектив. Никола започна да споделя историята си с нас. Снимката, който заснех, стана корицата на книгата ни “Травми и чудеса”.
Диана Иванова изигра съществена роля в този проект, като преводач и водач към Северозападна България. Тя е съорганизатор на международния фестивал на спомените GOATMILK и освен това е опитен журналист, поет и режисьор.
Как избрахте селата и героите в този проект? Какво бе водещо и имахте ли предварителни очаквания и първоначално поставени цели?
През 2008-а година бях поканен да участвам на фестивала GOATMILK. Тогава бях в България за втори път. След фестивала заедно с Диана останахме в село Горна Бела Речка и дълго говорихме за проекта. Искахме да знаем какво е станало с най-възрастните хора в Северозападния регион. Това бе първоначалната цел на проекта. Вече имах дългогодишен опит в различни страни, а Диана бе артист с връзки и силно изразено чувство за разследване. Стартирахме проекта от Горна и Долна Бела Речка. Познавахме почти всички в селата в близост до Бела Речка – Дружево, Миланово, Горно Озирово, Долно Озирово, Лютаджик и град Вършец.
Защо избрахте името на проекта да бъде “Травми и чудеса”?
Това е препратка към многото травми в живота ни. Мисля, че миналото ни, изпъстрено с травмиращи преживявания ни насочи към темата. Идването на иранската революция през 1979-та година срещу шаха, хвърли мен и братята ми на политическата сцена. През следващите 3 години от репресивните действията на нововъзникващия ислямски фундаментализъм загубих по-малкия си брат, роднини и много от моите близки приятели. След като бях арестуван за шест месеца, използвах възможност да избягам от родината си с нежелание и тъга. През Пакистан пристигнах в Канада, започвайки своето изгнание, придружено с безкрайна болка, горчивина, но и удовлетворение.
Диана е травматизирана от смъртта на своята майка и това, че не намира необходимата подкрепа у баща си. Политическите промени през 1989 година в България са огромно изпитание за тези, които живеят в големите градове. Падането на режима доведе до закриване на промишлени предприятия, икономически хаос и намаляване на пенсиите. Това принуждава много българи да се преместят в селата и да се борят за своето оцеляване. Много жени от северозападна България, заминават да търсят работа с по-добро заплащане в Италия, Гърция и други страни от ЕС. В резултат на това много мъже, деца и родители са изоставени. Всичко това е причинило много травми за хората от северозапада и тези, които са били изселени. Както обясни Диана в книгата ни “Всяка травма има чудо”! Животът продължава, а фактът, че Никола оцелява сам на 100 години, е чудо.
Можете ли да споделите с нашите читатели снимки, които не са намерили място във фотоалбума на проекта?
Книгата “Травми и чудеса” е последният ми проект, който беше направен посредством аналогова фотография. Все още не съм дигитализирал всички кадри, които са около 2000. В момента нямам достъп до своите материали поради кризата с Covid-19. Иначе можех да споделя повече снимки с вашите читатели.
Мислили ли сте за възможността проектът да бъде разширен с други обезлюдяващи се територии в България или друг проект, свързан със страната? Питам ви, защото знам, че често се връщате тук.
Не, нямам подобни намерения. “Травми и чудеса” беше и е проект за отваряне очите за онези, които са били маргинализирани от бедност или разселване, физически и психически. По онова време северозападът беше най-бедното място в България и Европейския съюз. Ето защо през 2008-ма година искахме да привлечем вниманието към този регион и жителите му.
Исках да посетя отново тази част на България миналата година и да се срещна с тези запечатани в книгата герои, които са все още живи. За съжаление много от тях са починали през последните 10 години. Този проект е историята на тези, които са преминали през трудности по време на промените след 1989 година. Мисля, че е отговорност на младите и смели български фотографи да продължат по този път.
В друго интервю казвате, че две страни са във фокуса на вашия живот – България и Куба. Има ли място за сравнение между тях? Какво ги свързва?
Никога не съм мислил, че един ден кубинският ми проект ще ме отведе чак до България, като страна, за която имах най-малко познания и информация. Прекарах много време в Куба, но нямах представа какво свързва тези две нации!
Заедно с Диана Иванова в периода 2009-2010 година пътувахме три пъти до Куба, за да съберем истории, снимки и да направим кратък видеоматериал, свързан с проекта “Моята улица Кубински истории”. При всяко от нашите посещения в Куба, от Хавана до Сантяго де Куба, научих нещо ново за двете страни. Например, приятелят ми Улисис, в разговор с Диана спомена, че като дете е обичал компотите с ягоди от България. По-късно се запознахме с българи, които са били женени за кубинци. Ваши строители са построили много пътища, сгради, фабрики и болници в Куба. Двете страни имаха много съвместни проекти, и най-важното – били са в политическия лагер, воден от Съветския съюз. Така че тази историческа връзка е създала широки лични спомени и за двата народа. Тези спомени комуникират на емоционално ниво и говорят за неотдавнашния опит на маргинализация, загуба и промяна след падането на комунистическата система в двете страни. Това важи повече за по-старото поколение кубинци и българи, които са живели под този строй.
Ще споделите ли с нас върху каква тема работите в момента?
В етап на подготовка съм на проект, комбиниращ фотография и видео. Става въпрос за артист, който не харесва много аспекти на града, в който живее. Той подрежда, за да се помири с обстановката и да намери своя мир.
Благодаря Ви за интервюто и за това, че се съгласихте да ми гостувате.
И аз благодаря за вниманието и Ви желая на добър час!
