Дармон Рихтер за забравените места в България
Позволете ми да започна с едно лично встъпление, преди да преминем по същество към новото интервю за рубриката „България, видяна отвън“. Още от момента, в който започнах да се занимавам с фотография следя това, което прави Дармон Рихтер. Бях впечатлен от комбинацията между снимане и писане. За мен е удоволствие да направя интервю с него. Много хора си мислят, че да снимаш и показваш саморазрушаващи се сгради и паметници на културата носи вътрешно удоволствие за фотографа. Често от зрители съм чувал коментари, че целенасочено търся да покажа грозната действителност, позната на всички ни. Истината е съвсем различна и се радвам, че и други мислят като мен. Да документираш тези места, в и около които някога е кипял живот, предизвиква силна болка и тъга. Темата е повече от актуална днес, когато отново в медийното пространство се заговори за бъдещето на Къщата с ягодите, а преди това за изоставените минерални бани, белодробната болница в село Радунци и още, и още. Основният девиз, когато влизаш на подобни места е: “Не взимай нищо освен снимки, не оставяй нищо освен стъпки, не убивай нищо освен време”. Сега ви каня да прочетете това интервю. След него аз имам нужда да спра и да помисля. Помислете и вие.
Бихте ли ни разказал за себе си и как започнахте да се занимавате с фотография?
Аз съм писател и фотограф от Великобритания. Преди около девет години се преместих в България. Проявявам засилен интерес към архитектурата и паметниците. Именно те са тема на моята докторантура. Преди пандемията организирах турове в България, страните от бивша Югославия, както и в Чернобилската зона в Украйна. Миналата година издадох първата си книга с научни изследвания и фотография, озаглавена Chernobyl: A stalkers’ Guide.
Що се отнася до фотографията, всичко се стана случайно. През 2010 година закупих своята първа камера и започнах да пътувам много. Правих снимки, за да споделя местата, които посещавам с приятелите и семейството си. След това създадох собствен сайт и започнах да публикувам в него. В онзи момента снимките ми не бяха особено добри, но си поставих за цел да се усъвършенствам. Спестих средства за DSLR камера и започнах да гледам уроци в YouTube. През последните 10 години направих доста кадри, постепенно подобрих качеството и сега това е част от моята кариера.
Какво Ви привлече към България и имахте ли някакви очаквания преди да пристигнете? Кога и как решихте да посетите страната за първи път?
Първият път, когато посетих България, беше през 2007 година по време на семейна почивка. Прекарахме много време в планините, а пътят ни често минаваше през малки села. Това бе много отдавна, така че ми е трудно да си спомня какво точно очаквах. Във Великобритания страната ви има добра репутация със своята природа. Британците асоциират България и с посткомунизъм, сиви панелни блокове от 60-те и големи изоставени фабрики. Разбира се тогава видяхме всички части от пейзажа. Като цяло очакванията ми за България бяха доста точни. Разбира се имаше изненади и неща, за които не съм знаел преди. Древната история на България, комплексната национална идентичност, фантастичната храна и красивата, мощна поезия на Възраждането. Влюбих се в творбите на Ботев и дори започнах проект, съвместно с български приятел, за превод на английски на „Епопея на забравените“. Докато в някои отношения България отговаряше на предварителните очаквания, които вече имах в главата си, по-интересни за мен се оказаха историята и културата, които открих в последствие.
Какво беше първото Ви впечатление, когато пристигнахте? Какво Ви задържа тук повече от 9 години?
Предходните ми посещения в България бяха само по време на празници. През 2011-та завърших обучението си и исках да започна дълго пътешествие в рамките на половин или една година. Попаднах на обява за работа във Варна. Местна компания търсеше човек с английски, който да пише за техни сайтове. Започнах с тримесечен договор, след това го удължих до шест, после стана година… Дори след като напуснах, исках да живея тук. Историята на страната бе много интересна за мен. Винаги съм се интересувал от периода на Студената война. В същото време се радвам, че разбирам толкова много и за древната ви история, за царете, хановете и тракийската цивилизация.
По същото време развих истинска страст към модернистичната архитектура – харесвам смелите форми и изчистени линии на всички тези бетонови и мраморни сгради от 70-те и 80-те. Знам, че не всички биха споделили интереса ми по този въпрос! Аз лично намирам този вид архитектура за много привлекателна, чиста и геометрична. Мисля, че България е изградила доста повече подобни сгради, отколкото други държави в този период. Моите интереси имат силна допирна точка на няколко места – например в паметника „Създатели на българската държава“ в Шумен. Това е един от любимите ми монументи, които съм виждал. Невероятен бруталистичен стил, с детайлни, цветни мозайки, илюстриращи историята на хановете от VII век. Тази драматичност и модернистичност е уникална от гледна точка на изкуството.
Всички тези невероятни контрасти правят България интересно за мен място. Винаги се изненадвам от нещо ново. Това е причината, след като дойдох първоначално само за три месеца, да остана девет години.
От стартирането на The Bohemian Blog, който сега се нарича Ex Utopia сте посетил и описал много изоставени места в България и други страни. В същото време последният Ви проект е книга за Чернобил. Дали би било грешно, ако наречем България – „Балканският Чернобил“?
Преди години някой беше написал в главната зала на паметника на Бузлуджа: “Българският Чернобил”. Мислех, че това е интересно сравнение – и на двете места са останали само развалини, но и двете са били много важни за тогавашния режим.
Въпреки казаното по-горе, аз все пак съм категорично несъгласен! Първо, не знам как си представяте Чернобил, но в моята книга Chernobyl: A stalkers’ Guide аз обхващам историята на този регион от XIV век до наши дни. Говоря за хилядите хора, които все още живеят и работят там. Виждам тази невероятната научна работа, която се случва в момента. Много хора приемат Чернобил за пустош и място на разруха, но след като осъществих 20 тура, за мен това е място, пълно с живот, дейност и прогрес.
Защо бихте сравнили България с Чернобил? Защото има изоставени сгради в цялата страна? Тук те дори не са толкова много, колкото в някои от другите страни на Балканския полуостров. България има по-висок БВП от Черна гора, Сърбия, Македония, Босна и Херцеговина, Албания и Косово. Също така, за разлика от някои от тях, вие не сте преживели военни действия на територията си от Втората световна война насам. Има места като Косово и Босна, където още можете да видите следи от куршуми по стените и полуразрушени сгради, взривени от танкове. Всичко това се е случило само преди две десетилетия. България няма подобна трагедия в близкото си минало.
След като прекарах доста време в Чернобил и в други страни от Балканите, не мога да се съглася с предложението да нарека България “Чернобил на Балканите”. За мен е трудно да намеря, каквото и да е сравнение.
Ако трябва да направите свой личен топ 3 на изоставените места в България, кои ще бъдат те? И понеже искам да Ви затрудня допълнително, ако нямате нищо против – нека не включваме паметника на Бузлуджа, който знам, че е един от Вашите фаворити, но също така е добре познат от любителите на изоставени места.
За мен това е труден въпрос. От една страна посещавам и снимам много изоставени места, и често откривам в тях визуалната красота. Въпреки това, като любител на архитектурата, искам тези места да не бъдат в това състояние. Не ми е приятно да виждам как красиви сгради се разпадат, а ми се налага, докато ги документирам и се опитвам да ги съхраня по свой начин. Така изразявам уважение към архитектурата, мозайките и изкуството, които едва ли ще оцелеят още дълго. Старая се да споделя тези неща с хората, преди да е станало твърде късно. Не мисля, че бих се нарекъл “любител на изоставените места”. Ако все пак трябва да избера три, то това вероятно са тези, които ме правят най-тъжен, когато ги посещавам.
Тези места са: Недовършеният комплекс на централния градски площад в Шумен, плувният комплекс „Червено знаме“ в София и Паметникът на българо-съветската дружба във Варна. Тези места са били емблематични произведения на модернистичната архитектура, с големи идеи, впечатляващи пространства, а в някои случаи и много интересни произведения на изкуството. Изоставени те продължават да изглеждат невероятно – като руините на някаква извънземна цивилизация! Но в мен всяко от тези места поражда тъга, поради инвестираните в тези проекти време, пари и усилия, а в резултат – това да е тяхната съдба днес.
Има ли изоставено място в България, което искате да посетите, но не сте бил допуснат?
Има няколко големи обекта, които бих искал да посетя, но все още не съм виждал. Някои от тях са трудно достъпни, а други дори може би не съществуват! Едно от нещата, което ми бе интересно, след като опознах България по-добре, е наличието на градска митология около “изоставените места”. Такива са историите за подземията под София или тайният тракийски тунел, който води от Пловдив до река Дунав!
Едно от нещата, които ми доставя най-голямо удоволствие е да събирам информация за подобни легенди. Веднъж отидох да търся дупката в Царичина. Това място има интересни истории, водещи към баба Ванга и дори още по-назад във времето. Във Варна пък ми разказаха за масивно бомбоубежище под Морската градина. Много хора ме убеждаваха, че това е само легенда, докато един ден успях да го открия.
Смело мога да твърдя, че все още има интересни изоставени места, които искам да видя тук в България. Някои от тях може би не съществуват, но понякога приключението от търсенето е по-интересно от самото откритие.
Нека разширим разговора ни с темата за изоставената памет. Вашият проект „Монументализъм“ представя визуално комунистическата архитектура и дизайн. Колко паметници в България сте изследвал и какво е Вашето мнение за състоянието им в сравнение с тези в други страни?
През първите години в България интересът ми бе насочен към документирането на паметници. Прекарах месеци в планиране на маршрути из страната и изследване на информацията. Мисля, че съм заснел около 500 български паметника. Някой ден бих искал да превърна този труд в книга.
Състоянието им варира в широки граници и именно затова намирам тази тема за интересна. Паметникът на Бузлуджа е известен с лошото си състояние, но този на „Създателите на българската държава“, построен през същата година и поръчан от същото правителство, е сравнително добре поддържан и дори има магазин за сувенири. В страната монументите в чест на Септемврийското въстание (през 1923 г.) често се оставяни да се рушат. В същото време тези, свързани с Априлското въстание (през 1876 г.) са добре поддържани. Това важи с особена сила за по-големите, като паметника на Ботев в Калофер. Като чужденец посещаването на тези места обогати познанията ми за България и българския народ. Гледайки историческите паметници разбираш кои герои са почитани и кои идеи или събития следва да бъдат забравени.
По отношение на сегашното състояние тази разлика е видима повече в България, отколкото в други бивши комунистически страни. Например в Беларус (която все още е под авторитарен режим), всички паметници от съветската епоха са в добро състояние. Балтийските страни и Чехия взимат решение да премахнат или унищожат подобни монументи. България е някъде по средата, а българите, с които съм говорил, имат широк спектър от чувства – от гняв до носталгия.
Като човек, който не е живял в комунистическата система, какво е Вашето мнение за този тип паметници – трябва ли да бъдат запазени или унищожени? Предполагам, че сте запознат с историята по събарянето на Мавзолея на Георги Димитров в София и с противоречията за съществуването на Паметника на съветската армия в центъра на нашата столица.
Запознат съм, както с историята около мавзолея, така и с Паметника на Съветската армия. Към тях мога да допълня и противоречията около отстраняването на паметника „1300 години България“ до НДК. Както споменахте, аз не съм живял в системата, която е създала тези монументи и всички лични чувства, които имам към тях трябва да се възприемат като дадени от чужденец. Но тази моя роля ми позволява да имам различна и полезна гледна точка. През последните 10 години пътувах доста. Имам наблюдения над този вид паметници в почти 30 различни посткомунистически държави и смея да твърдя, че съм виждал много различни подходи към тях.
Една част от мен инстинктивно иска да види миналото запазено. Разбира се не всички исторически паметници имат архитектурна стойност. Някои, като този до НДК, са били некачествено проектирани и построени дори за времето си. Напълно наясно съм защо жителите на София не искат градският им център да бъде доминиран от спомени за Съветския съюз! Това вече не е подходящо.
Също така, според историческото им значение, не всички паметници са равни. Някои напомнят за важни исторически събития или личности (неща, които наистина не трябва да забравяме), докато други са създадени само, за да рекламират определена политическа идея.
Проблемът е, че дори и чисто политическите паметници биха могли да бъдат ценни произведения на изкуството. Паметникът на Бузлуджа е добър пример за това. Сградата наистина е идеологическа, но въпреки това над 500 български артисти са работили върху нейното създаване. Мозайките са едно от най-големите произведения на българското изкуство, които съм виждал. За мен те са по-впечатляващи дори от тези в Рила, Троян, Дряново или друг от известните манастири в страната. Какво трябва да се прави с тях е труден въпрос.
Едно нещо е сигурно – тези паметници носят пари в България. Неотдавнашно изследване за Бузлуджа показа, че чужденците, посетили България само, за да видят този паметник, харчат около половин милион евро всяка година. Тук ще си позволя да направя собствено сравнение с Чернобил. Няма украинец, който да се гордее със случилата се трагедия. Това, което правят там е да развият безопасна туристическа атракция, която днес привлича над 100 000 посетители годишно! Това е бизнес за няколко милиона евро и най-доходоносната туристическа атракция в Украйна.
Това е моето мнение. Естествено, намирам за подходящо някои от тези паметници да се преместят в музеи. Изцяло политическите такива трябва да бъдат поставени в нов, по-подходящ контекст, така че техните послания да могат да бъдат представени като исторически гледни точки. С унищожаването им или оставянето на саморазрушение се отричаме от художественото и архитектурно наследство на България. Искрено вярвам, че България има едни от най-добрите мозайки в света. Ако унищожите всяка една от тях, направена в социалистически години, ще остане впечатлението, че тук творците са си дали почивка за период от 45 години. Трябва да има начин да се запази изкуството, но да се предефинира значението му. Други страни вече намериха начини за постигане на тази цел. Подобни места биха могли да образоват хората исторически и да показват уменията на българските артисти, привличайки туристи и приходи за страната.
Този тип фотография, за която си говорим до момента бе причината да се свържем с Вас, но също така е интересно какво друго предпочитате да снимате?
За мен най-важно е преживяването – чувствам силна връзка с определени архитектурни пространства и това бе причината да започна да уча фотография. Исках да опитам да уловя тези чувства по начин, който бих могъл да споделя с други хора. Фотографията е само част от това преживяване. Освен снимки залагам на текст. Напоследък започнах да записвам аудио и звукови пейзажи, за да засиля допълнително начина, по който улавям и споделям чувството за тези места.
Снимам различни неща, които са ми интересни, но всички мои сериозни фотографски проекти са свързани с архитектурата. Не се възприемам като архитектурен фотограф, а по-скоро като изследовател, използващ визуални и други техники, за да съхранява информацията за тези пространства.
