Дорис Петер за София на дневна светлина от 90-те
В рубриката „България, видяна отвън“ ще разговарям или разказвам за чуждестранни фотографи, запечатали страната ни. Намирам този различен ракурс за необходим, тъй като живеейки и творейки тук и сега често оставаме слепи за някои детайли. Избрах Дорис Петер и нейния проект „София на дневна светлина“, тъй като си спомням как инцидентно научих за него преди години. Продължително време търсих албума и след като се сдобих с него дълго време останах безмълвен. Убеден съм, че немалко български фотожурналисти са снимали в този тежък за България период и имат какво да ни покажат и разкажат. Дорис Петер обаче прави социален проект в продължение на 10 години, в който проследява развитието на нашата столица и нейните борещи се за оцеляване жители. Същевременно тя е сред първите чуждестранни фотографи, имали възможността да заснемат София след промените.
Бихте ли разказали за себе си?
Родена съм в Цюрих (Швейцария), но от дълги години живея в Берлин. Завърших образованието си по рекламна и модна фотография в моя роден град, след което взех решение да работя на свободна практика. Извън професионалните сесии за свои клиенти, често снимам лични фотографски проекти. Обичам да съм на път и да откривам непознати места, които да заснема по собствен начин. Трудно мога да си се представя пътувайки, без да снимам.
Какво Ви привлече в България и как решихте да я посетите през декември 1990 година?
Мои приятели бяха посетили София през лятото на 1990 година. От тях научих за протестите в града, за палатките, които младите разпъват и нощуват в центъра пред правителствените сгради. Още тогава бях сигурна, че в момента, в който завърша стажа си искам да пътувам и снимам. Швейцария ми се струваше малка в сравнение с възможностите, които предлагаше светът. Бях млада, любопитна и отворена към нови предизвикателства. Исках да видя как се случват нещата извън пределите на моята страна. Възможността да посетя страните в Източна Европа ми се стори изключително интересна. Не знаех много за България, освен че столицата ѝ е София, използва се кирилица и е била под комунистическо управление в последните 45 години. За западния човек това бе една от държавите зад Желязната завеса. Не знаех нищо повече.
Какво беше първото Ви впечатление, когато пристигнахте в София?
С мой приятел пристигнахме на централна гара София след 36 часово пътуване с директния влак от Берлин. Невероятно изживяване! Имаше паспортен контрол на всяка граница. Посрещаха ни с високи транзитни такси, чието неплащане можеше да прекратят нашето пътуване и да доведе до свалянето ни от влака.
В София взех трамвай до центъра. За мое щастие думата „център“ е еднаква на немски и български, така че младият мъж, когото помолих за помощ, ме разбра и упъти. Слязох на спирката при хотел Шератон. Като човек, който не говори български и не му се е налагало да чете на кирилица, трябваше да се вглеждам зад витрините и да се ориентирам какво се крие зад тях. Хора, стоящи около маси с храна – Аха, ресторант! Отдалечих се на няколко крачки и се опитах да дешифрирам символите на кирилица. „ПЕКТОПАХТ“! Моите приятели в България още се забавляват на този мой първи сблъсък с техния роден език.
Намерих място за настаняване в центъра – стая в апартамента на една възрастна госпожа. Сега вече можех да започна да опознавам града. По това време магазините бяха празни, а хората се редяха от рано сутрин на опашки за прясно и кисело мляко. Видях най-дългата опашка на булевард Витоша. Трябваше да направя серия от снимки, да ги сложа една до друга и по този начин да визуализирам видяното. Наредих се само веднъж, но установих, че няма как да се снабдя с купони, за да пазарувам. Наложи се по време на своя престой да пия кафето си без мляко.
Улиците бяха някак мрачни, без цветни и светещи реклами, без зеленина по дърветата и лехи с цветя. Беше сиво и студено, но това се дължеше и на сезона. Като цяло мисля, че не бях толкова притеснена и раздразнена. Приех града такъв, какъвто е. С отворено сърце и очи обикалях улиците на София и срещнах много интересни хора и чудесни истории за снимане.
Беше ли лесно да предразположите местните за снимка и разговор?
Бях доста млада при първото си идване в София. Все още нямах много опит в снимането на хора, които не познавам. Трябваше тепърва да се уча как да заговарям непознати на улицата и да им искам позволение да ги снимам. Всъщност доста бързо се пречупих. Хората бяха изключително приветливи и любезни, и това ми помогна много. Почти не срещнах такива, които да имаха нещо против да бъдат снимани. В малка книжка си бях записала няколко думи на български. Те ми бяха достатъчни да се разбирам с хората, когато искам да ги снимам.
Интервютата за книгата направих през 2001 година с журналиста Боряна Статкова, която срещнах при първото си пътуване до България. Въпреки че след толкова прекарани години в София доста се сближих с града и хората, все още не мога да науча езика. Разхождайки се с нея я молех да интервюира хората, чиито разкази исках да имам в книгата. Много от тях бяха готови да разкажат за себе си без никакви притеснения. След това получих техните отговори и истории преведени на немски и английски. За мен това беше важно, защото моето възприятие на града и неговите хора са едни, но как изглежда всичко през техните очи? Исках да им дам възможност да разкажат лично.
Сама ли изучавахте града или си сътрудничехте с местни фотографи?
Направих този проект по собствена инициатива. Усещам го много личен. Разбира се получих подкрепа от българските си приятели, които значат много за мен. Тези приятелства продължават и до днес.
Коя снимка или история определяте като най-значима в албума и защо?
Няма да забравя възрастния мъж от площада пред хотел Шератон, седящ на малко сгъваемо столче. Пред него имаше кантар и малка купичка с няколко монети в нея. Заговорих го, доколкото ми бе възможно, питайки дали мога да го снимам. Той се съгласи. След като го заснех, сложих няколко монети в купата до кантара. Той ме погледна изумен и попита защо му давам пари. С бедния си речник опитах да обясня на български „Аз снимка, ти пари“. Донякъде възмутено и доста решително той ми каза: „Добре, но поне се претегли на кантара!“. Бях силно впечатлена от тази среща. През годините съм попадала на много такива хора, които правят всичко по силите си да оцеляват, но никога не губят своето достойнство и гордост.
Кога за последно бяхте в София? Намерихте ли значителна промяна в града и неговите жители?
Последно посетих София през есента на 2014-та година. Градският център беше преобразен в сравнение с преди. Особено след присъединяването към ЕС с всички знамена на съюза, висящи от административните сгради. Хората, които бяха естествена част от улиците през 90-те, вече ги нямаше. Малките улични търговци с техните сергии; ромите и пенсионерите, просещи по улиците; импровизираните павилиони за продажба на всякакви стоки, заемащи входовете и приземните етажи. Със сигурност тези хора не бяха изчезнали като с магическа пръчка, но очевидно тяхното присъствие не се толерираше в централните части на града. Те нямаха право вече да са част от пейзажа.
В същото време международните вериги магазини, модерни ресторанти и луксозни бутици бяха превзели основните улици и булеварди. Централните части все повече наподобяваха западноевропейските градове. По мое мнение младите по нищо не се различаваха от своите връстници на запад. Същият начин на обличане, държане и визия. Но въпреки големите промени, някои детайли бяха запазили своя чар и дух от миналото. Например бях много радостна да видя, че специфичните „клекшопове“ са се разширили и станали част от градското пространство. Намирам това за добра идея! Също така Женският пазар, книжарите на площад Славейков и малките магазинчета с частни собственици за зеленчуци и месо по улица Граф Игнатиев и други малки улици в централната градска част.
Бихте ли направили продължение на своя проект днес, 30 години след първото Ви стъпване на българска земя? Питам Ви понеже се интересувам от колорита на София и считам, че градът има какво да покаже, давайки поле за сравнение в различни аспекти.
След 2001 година, когато официално приключих проекта, съм била в София още няколко пъти. Разбира се не спрях да снимам града, но вече в цвят и с цифрова камера. Какво ще правя с тези снимки все още не знам. Определено не планирам толкова обширна фотокнига, каквато беше „София на дневна светлина 1990-2001“.
Бихте ли желали да споделите над какво работите в момента?
През последните години на два пъти бях в Грузия. През 2018-та представих своето първо пътуване до там. В момента подготвям втората част, което ще се случи след преминаването на пандемията. Също така подготвям фотокнига с кадри от тези пътувания и свои текстове. Нещо като туристически репортаж.
Понеже нашата рубрика има за цел да представя чужди фотографи, заснели България – имате ли подходящ пример за следващ автор, работил по тази тема, направил Ви силно впечатление?
Всъщност се сещам единствено за български фотографи, снимали България. С едно изключение – Ulli Gladik, фотограф и видеограф от Виена. Тя също има свои снимки на София от 90-те. Заедно с нея и българския художник Любен Стоев направихме груповата изложба „Трансформация“. Представихме я в София през 2003-та и в Берлин през 2004-та. Но, да се върна към въпроса – през последните няколко години Ulli Gladik работи в областта на документалистиката. Един от нейните филми „Natascha“ (2008) е за българка от ромски произход, която пътува редовно от своето село в България до Виена, за да проси и издържа семейството си. Друг късометражен филм, заснет от нея е „Velika Georgieva – A beggar tells her story” (2018).
Благодаря Ви за интервюто и за това, че се съгласихте да сте първи гост в новата рубрика.
За автора:
Дорис Петер е родена в Цюрих, Швейцария през 1967 година. Има завършено образование по рекламна и модна фотография. Обича пътуванията, като извън интереса си към България в нейните проекти откриваме още САЩ, Китай и Индонезия. Автор е на няколко самостоятелни и групови изложби. В творчеството си се вълнува основно от хората, но не богатите и преуспели такива. Фокусира се повече към обикновения човек.
За проекта „София на дневна светлина 1990-2001“
Чрез проекта си „София на дневна светлина 1990-2001“ Дорис Петер документира промените, настъпващи в столицата на България и нейните жители. Чрез черно-белите си фотографии тя показва хора, които трябва да се адаптират към новите обстоятелства и да се репозиционират в борбата за оцеляване след настъпилите промени. Комбинацията между снимки и свидетелски разкази превръщат нейния проект във важен съвременен документ за живота в София от началото на прехода. Изложба към проекта е представяна в Базел, Берлин, София и Цюрих.
