Милан Христев: „Аз не се занимавам с фотография, аз я работя“
Виждал съм снимки на Милан Христев години преди да започна да снимам. В онзи момент изобщо не съм и предполагал, че един ден ще правя интервю с него. При едно от ходенията ми в Пловдив, графиците ни съвпаднаха и се срещнахме в неговото фотографско студио. Изобилието от въпроси в главата ми доведе до няколко часов разговор, в който се надявам всеки да открие по нещо за себе си.
Снимките на Милан са доста популярни в социалните мрежи. Дори е възможно да сте виждали негова снимка и да не сте разбрали, поради лошата практика у нас да не се посочва авторът на дадена снимка – въпрос, който нееднократно сме обсъждали и с други фотографи.
За тази статия се порових из дигиталния архив на автора, където са публикувани почти 2000 снимки. Постарах се да подбера такива, които да покажат творчеството му в цялост, но същевременно да не са от най-известните му кадри. Милан Христев продължава да дигитализира своя архив и оттам да излизат нови съкровища. С нетърпение очаквам издаването на неговата фотографска книга, за която той ми спомена. До тогава Ви оставям да се потопите във фотографския разговор, който проведохме.
За пътя във фотографията
В миналото в училищата имаше кръжоци, където учениците се събираха по интереси. Те се представяха чрез дни на отворените врати. На едно такова събитие аз минах покрай фотографския клуб. Силно впечатление ми направи учителят по физика, който разлагаше бял лъч светлина през призма. Това ми се стори много техническо и ми хареса. Видях светломерите и фотоапаратите, които ми изглеждаха извънземни. По онова време фотографията не беше толкова достъпна, както е сега. Записах се!
Допадна ми това, че търсиш готовата формула и композиция. Темите тогава бяха свързани с развитото социалистическо общество. Често ни пращаха да снимаме строежите и работещите на тях. Обикновено бяхме в екип по двама или трима души, защото техниката не достигаше. Полагаше ни се един фотоапарат „Смяна“, всеки разполагаше с по 12 кадъра от филма. По този начин се учехме сами. Другите в моята група снимаха стандартна композиция, а аз, за да изляза от шаблона, завъртах крана на строителния обект по диагонал.
Постепенно започнахме да участваме в училищни конкурси и състезания, после в районни, окръжни, национални. В тях се участваше в цветна и черно-бяла секции. Монохромната се снимаше на място – репортаж и архитектура. След това се отиваше в лабораторията на съответното училище или станция на техниците. Филмът се проявяваше и докато съхне се попълваха много тежки тестове с по 80 въпроса, които включваха история на фотографията, техника на снимане, видове филми, емулсии и т.н. На мен те ми бяха интересни, запаметявах ги и доста бързо успявах да ги решавам успешно. Така още в началото няколко години подред печелих първо и второ място.
В казармата последваха две години, в които изобщо не пипнах фотоапарат. След нея ме приеха с предимство в училището по фотография в София въз основа на това, че съм печелил окръжни и национални конкурси. Баща ми, още докато бях войник и по моя молба, беше занесъл два куфара с дипломи, тъй като нямаше как да се явя на изпита по рисуване. Списъците се правиха от Янка Кюркчиева и тя като ги видяла директно казала, че ме записва. Бях трети в списъка след децата на две столични величия.
За първата снимка на Милан Христев
Навремето се правиха стенлистове в клас и на нашия беше портретът на Димитър Димов, тъй като училището носеше името му. Моят приятел Петър Димитров, с когото снимахме, много приличаше на Димов. И двамата бяха с очила, поради което реших да направя съпоставка между двамата. Тази снимка се оказа първата ми наградена. Помня много от наградените си снимки и как съм ги правил. Преди няколко години започнах да ги сканирам. Това е нещо невероятно, защото те кара да преживееш всичко отново. Припомняш си неща, за които изобщо не си се сещал. Сякаш животът ти минава още веднъж и го изживяваш паралелно.
За снимането на улицата
Отскоро наричаме този стил улична фотография. По онова време той си беше чиста документална фотография или още по-точно документалистика на улицата. Когато изучавахме Бресон и другите големи автори никой не е споменавал за улична фотография. Какво е портретът на улицата? Пак е чиста форма на документализъм! Доста брутално звучи улична фотография – като някаква уличница, нещо захвърлено, мръсно. Има някакъв негативизъм в този термин. Може би затова чуждицата „street“ фотография се приема по-добре.
Моята форма за снимане на улицата е агресивна. Спирам да мисля или да се вълнувам и просто вдигам фотоапарата. Сега, когато разговаряме тъкмо се върнах от Мароко, където се снима доста трудно. Всеки те преследва и ако ги снимаш иска да си плащаш по 1-2 евро.
Фотографът на улицата трябва да излъчва позитивност. Дали ще се усмихнеш, дали ще се опиташ да заговориш и едва в този момент започваш да стреляш. Обичам като снимам да имам контакт с очите на снимания, защото иначе се получава една безличност. Не мисля, че има промяна в стила ми на снимане през годините – все така остава агресивен и настъпателен. Решавам на момента дали кадърът ми стои добре в композицията.
Опитвам се да разказвам с фотографията и да търся историята с развитие. Снимка със снимка трябва да могат да работят заедно. Около десет кадъра са достатъчни за една такава серия. Старая се да имам начало, развитие и край, които да създават това усещане. Във всеки от моите най-популярни кадри има подобна серия около тях. Единичните кадри са ми скучни и самоцелни.
За историите от развития социализъм
Голяма част от известните ми кадри от миналото са снимани за вестници, по задача или за участие в изложба. Тогава са били публикувани и след това – забравени. Обяснявам си днешния интерес към тях с носталгията на хората по тяхната младост. Когато първоначално ги публикувах ми се обадиха няколко човека и си купиха.
Имах история с портрета на малко момиче в народна носия, което бях снимал 1981-а година на събора в Рожен по случай честването на 1300 години от създаването на България. Преди време ми се обади жена от Рудозем, която се е разпознала в снимката. Каза ми, че работи като рецепционистка в хотела в града и иска да я сложи зад гърба си.
Не мисля, че тези мои снимки носят кой знае какъв заряд и будят по-голям интерес от новите, които правя. Просто хората виждат в тях себе си, своите съседи, приятели и носталгията по младостта върши останалото.
За снимането на ромска сватба
Днес това е трудно, беше трудно и тогава. Ромите са много затворено общество. Тези снимки са правени в края на 80-те години в едно от последните събития „Седмица на фотографията“. Не помня поради каква причина отидохме там 10-15 човека. Завъртяхме се в Столипиново и вероятно поради факта, че бяхме група нещата бяха спокойни. Имаше и полиция, и като цяло се развихрих. Кривнах дори малко по съседните дворчета, за да поснимам.
Да снимаш роми или като цяло онеправдани хора за мен е преднамерено и търсене на евтина популярност. Те са друг тип хора и независимо как ги снимаш – нещата се получават. Много зависи как ще ги покажеш. Не се гордея толкова с тази серия. По-скоро е още една история в архива.
За хората от село
В селата няма кой да снимаш освен възрастни. Там млади хора няма. Мъжете са събрани в кръчмата. Къде другаде да отидеш да ги снимаш. За мен образите на хората от българското село са изсмукани от живота и изплюти. Гледайки очите и изражението им виждаш цяла една история. Те са художествен образ, без нужда от грим и ретуш. Освен това екстериорите в селата са като за филм. Вероятно възрастните хора в Западна Европа няма да ми привлекат погледа по този начин, както тези у нас.
За дългогодишните проекти
Освен в серии снимам и дългогодишни проекти. Имам един такъв, в който чрез наслагване на няколко кадъра с леко разместване създавам лека мистичност и втора дълбочина на кадъра. По този начин от двуизмерното минавам в триизмерното, засилвайки перспективата. Това е серия, която снимам на филм, защото е трудно да постигнеш нещо подобно с цифров фотоапарат. Правя я вече десет години. Смятам, че дългосрочните проекти дават различна гледна точка и различно изпълнение на нещата.
За фотографските книги
Несъмнено бих събрал част от творчеството си и бих го показал в книга, но за съжаление това е много скъп процес. Представям си моите снимки, събрани в голямо и дебело издание. Да се покажат най-малко 300 снимки, за да се види историята, за която говорихме. Нямам желание да покажа някакви самоцелни кадри. В момента търся спонсори, а дотогава качвам в социалните мрежи. Вече съм показал към 1500-2000 снимки.
За фотографите, на които се възхищава Милан Христев
На първо място ще посоча Sebastiao Salgado, който за мен е уникален. Той снима по онзи начин, по който аз искам да снимам – чрез разказване на истории. Друго име е снималия в Афганистан Steve McCurry. Той също е много агресивен като фотограф. Искрено се забавлявам със снимките на Ansel Adams, защото знам и съм виждал технологията му на копиране. Когато видя негова фотография веднага си представям как е изпълнил самото копиране. Той използва увеличител с девет крушки от фаровете на автомобил. Те се управляват с реостати. Тази селекция, която днес се прави с маски във Photoshop, той я постига по този начин. Така с една експонация, копира целия кадър. Трябва да си имал много работни часове в лабораторията, за да знаеш толкова добре технологията на проявяване.
За носталгията по аналоговата фотография.
Лабораторната работа не ми липсва толкова. По-скоро го няма онова съпреживяване на момента на снимане. Сега е различно – може да се върнеш от някое екзотично място с 10 000 кадъра. Ако бяха на филм щяха да са нужни стотици. Представете си всичко това да го проявиш и копираш, защото тогава нямаше скенери. Всичко трябваше да мине през увеличителя, да направиш работни копия, да ги измиеш, изсушиш, прегледаш, селектираш и т.н. Това са си 2-3 месеца работа, която не можеш да свършиш физически. Сега с две натискания на клавиша всичко става изключително бързо.
За важността от дигитализация на фотографския архив
От историческа гледна точка дигитализацията улеснява възможността да видиш промяната. Ако вземем моя първи и последен кадър от Пловдив ще проследим промяната в града. За съвременниците това ще е полезно и интересно.
Ако питаш някой ще ти каже, че се занимава с фотография. Аз не се занимавам, аз я работя по 12 часа в денонощието. Дали ще сканирам, проявявам, ще си обработвам нещата или архивирам. Ето сега стоя и чакам някой клиент да влезе, а в останалото време си подреждам нещата, така че един ден на някой да му е удобно да седне и да ги разгледа.
За изкуствения интелект
Когато започнах работа в ДП „Българска фотография“ в средата на 80-те бях в отдела по извън студийно снимане. Тогава старите фотографи гледаха на нас с насмешка заради използването на малкоформатни размери фотоапарати. Днес именно това е стандартът при професионалното снимане. Ето как се променят нещата с времето! Сега, ако се върна на изкуствения интелект – важно е какво искаш да кажеш и как ще го представиш като завършен продукт. Трябва ли да отхвърлим филма „Аватар“, който е направен изцяло по подобен начин?
Може би буквичките „AI” трябва да стоят пред „фотография“, ако разглеждаме фотографията в частност. За мен това е неизбежно. Много повече то ще засегне рекламата. Аз не се плаша, защото снимам на улицата. Колко може да навлезе в тази област? Колкото до журналистиката, където могат да се създават фалшиви новини – там всеки автор и издание носят своята отговорност. Считам, че в този случай още по-ярко ще се наблегне на авторството на дадено изображение.
Когато навлезе Photoshop всички писнаха и сочеха снимките, обработвани и правени с този софтуер. Добре, но аз при копиране винаги съм слагал сянка на едни места или съм насочвал светлината на други, слагал съм полутонове с четчици. Това не е ли също Photoshop в първобитния му вид? Това, че някой го е направил по-механизирано и удобно е в посока на развитието и съкращаване на времето за работа.
Изкуственият интелект ще доведе до перфекционизъм. Преди години снимахме реклама за кисело мляко за млечния завод в Хасково във формат 9х12. Тогава учителят ми по фотография Петко Мутафчийски с такава прецизност нагласяше осветлението върху буквичките на опаковката от метално фолио, за да се четат ясно. Представете си за какво става дума и колко по-лесно ще бъде всичко това с изкуствения интелект. Същото важи и за студийната портретна фотография.
За младите фотографи
Мнението ми за младите street фотографи е изключително положително. Имат много забележимо развитие и им се възхищавам.
Разбира се имам и забележки. Навремето в кадъра аз търсих да има някаква документална стойност. Сега забелязвам, че при някои няма никаква конкретика в изображението. Част от нещата ми стоят като случайно щракнати кадри. За тази отнесеност в кадъра, която властва днес, едно време щяха да ти пишат двойка по фотожурналистика. Учиха ни, че репортажната фотография трябва да носи информация и конкретика за събитието. Аз съм възпитан да снимам по този начин. Композицията и осветлението, които ще намериш са допълнителни неща, доразвиващи историята в снимката.
Има правила, които се неглижират в момента. По време на изпитите ни по портретна фотография, ако нямахме контакт с клиента, който снимахме, ни пишеха двойка. Най-странното днес ми е, че преподават хора, които не са завършили фотография. Оттам идва целият проблем в образованието.
За единствената снимка от архива
Ако трябва да избера само една снимка това ще бъде последната и най-новата. Сега в Мароко направих страхотен портрет на малко момче – номад, което се беше качило на джипа и си беше забило зъбите в гумата на прозореца. Очите му светеха, а отзад имаше пясъчна буря. За мен това беше разтърсващо. Разбира се мога да кажа, че единственият кадър е този кадър, който не си направил и ти е останал някъде в главата. Имам много такива моменти, за които ме е яд, но няма как да ги покажа, защото изпуснатото си е изпуснато.
