Фотографски галерии в българската реалност
Нееднократно в лични разговори съм споделял мнението си за отношението към фотографията и как тя се показва у нас. Моите пътуванията извън страната ми дават основание да насоча прожекторите към темата за галерийните пространства за фотография в България. В разговорите с колеги, те често акцентират върху ограничените средства, които се влагат за култура у нас. Проблемите обаче не са само финансови, но нерядко включват и липса на професионалисти, оттам и на идеи, което пък издава липсваща комуникация с външния фотографски свят.
В последните години показването на актуална световна или българска фотография се ограничава до София и Пловдив, където това се случва под шапката на събитието с десетилетна история „Международни фотографски срещи“. Останалите изложби в страната, дори и тези в тематичния Музей на фотографията в Казанлък, най-често са плод на гостувания на вече показвани експозиции или представят регионални теми и автори. Последното дава творческа сцена и е полезно за местните общности, но води до пресъздаване на едни и същи теми и подходи. Ето защо този анализ за състоянието на галериите ще се съсредоточи основно върху пространствата в София.
Добре дошли в галерията
Важна характеристика на галериите ни за фотография, е че минавайки през вратата веднага се озоваваш в място за пиене и хранене, а след изкачване или слизане по стълбите стигаш до самата галерия. Такава е организацията в двете единствени, постоянни пространства за фотография – галерия „Синтезис“ и „Клуба на фоторепортерите“. По-сходен начин бе организиран достъпът до изложбата на Анди Готс в пространството „Чистилището“ през 2024-а година. Подходът в останалите галерии, които спорадично показват фотография, е различен. Някои, като One и Топлоцентрала, спазват наложената традиция, докато други, сред които Doza, Little Bird Place и Credo Bonum са предприели различен подход, изключващ храната и напитките от „менюто“. Преди няколко месеца бе открита галерия „Good Point“, също насочена изцяло към фотографията. Тя пък е част от административните и производствени помещения на печатница, което прави работното ѝ време трудно за посещения.
С написаното по-горе не отричам необходимостта от наличие на пространство за хранене и напитки, каквито има в почти всяка по-голяма галерия или музей. Как обаче са организирани нещата в чужбина – преживяването започва от касата, където цената за вход варира от 5 до 20 евро. Следват два, а понякога три или четири етажа, на които са представени различни автори и теми. На изхода зрителят вече достига най-често първо до магазин с книги, картички и други артикули и след това е заведението за отдих. По този начин акцентът се поставя върху храната за очите и душата, каквато е основната идея, а не върху тази за стомаха.
Друга важна тема е работното време, което родните пространства напоследък спазват по-стриктно. Вероятно ще се запитате дали това е чак такъв голям проблем, но в действителност за част от малките фотографски галерии в чужбина това е феномен, който ме е удивлявал, особено когато по време на фестивали трябва да се вместиш и успееш да посетиш куп изложби, а някои пространства работят по два часа, три пъти в седмицата. В такава ситуация е доста неприятно, след като си пътувал половин час до някое място, да се озовеш пред заключени врати или табела с телефон за организиране на посещение.
У нас обаче имаме друга тенденция, която е характерна за изложбите към различни школи по фотография. Те са на принципа „pop-up изложба”, в които няма лошо, стига в анонса им да има яснота, че са именно такива и с каква продължителност ще бъдат показвани, за да може зрителят да се съобрази с това. Проблемът с продължителността отново идва от няколко фактора. Основният е цената за наем на пространства, липса на човек, който да поддържа пространството или фактът, че мястото е ангажирано с лекции и упражнения. Така авторите, които често са дебютанти биват ограничени откъм публика, различна от роднини и курсисти, каквато едва ли следва да бъде крайната цел.
В подобни ситуации не виждам пречка авторът, ако става въпрос за самостоятелна изложба, още повече дебютна, да отдели време извън откриването и да бъде на разположение в галерията, за външни посетители. Когато става въпрос за групова изложба е дори още по-лесно, защото различните автори могат да се редуват на смени. При подобни групови или дебютни изложби в чужбина съм имал възможност да разговарям с автори на спокойствие извън деня на откриване и винаги ми бива задаван въпросът как съм разбрал за изложбата. Лично аз предприех същия подход за своята дебютна изложба преди години и по този начин разбрах, че в галерията влизат немалко външни за нас зрители, всеки открил пространството и изложбата по свои канали. Всичко това е много по-полезно за автора, отколкото пищно откриване в тесен кръг доверени лица.
Какво представяме
Както по света, така и у нас, за да може един автор да покаже своето творчество в дадена галерия трябва или да си плати или да бъде забелязан и поканен. У нас не откриваме топлата вода и могат да се намерят пространства, както за няколко стотин, така и за няколко хиляди евро на седмица. Друг е въпросът какво съдействие се получава срещу тези суми. По света галериите вземат комисионни от продажби, но пък се стараят всячески да намерят купувачи, включително участвайки в световни изложения, а цените на самите творби, най-често продавани в единични екземпляри са в четири и дори пет цифрени суми в евро. Но ценообразуването във фотографията е една съвсем отделна и доста многопластова тема, която поражда разнопосочни мнения, поради което ще я оставя за друг път.
Когато авторът разчита да бъде забелязан и поканен за изложба, със сигурност добрите му контакти и участия в различни събития са правилният подход. Така се случва по света, но у нас това донякъде е проблем, както поради ограничения брой пространства за фотография, така и от гледна точка на професионалните разминавания в мненията и възгледите между отделните фотографски направления.
От институционална гледна точка Националната галерия и СГХГ се стараят да залагат по една или две фотографски изложби в година, които в половината от случаите са в партньорство с фотографски организации (например „Фотофабрика“ или „Фодар“). Същественият проблем в тези институции е липсата на подготвени куратори в областта на фотографията, като за целта се канят външни консултанти, които често са част от една или друга фотографска общност, била тя жанрова или поколенческа, което впоследствие проличава в крайния резултат. Основният въпрос е защо от тези институции не обръщат по-сериозно внимание на фотографията и не започнат да работят в посока обособяване на отделно пространство само и единствено за фотография – с галерийни зали, архив, библиотека и т.н. Дали единственият проблем е липсата на средства, тъй като всяка от тези институции има по няколко пространства, или е по-скоро в непознаването на фотографията и нежеланието за работа в тази нова за тях посока?
Както вече стана ясно двете изцяло фотографски пространства в София са галерия „Синтезис“ и „Клуба на фоторепортерите“. Несъмнено галерия „Синтезис“ задава посоката и нивото при представяне на фотография в България. Нейните куратори следят и посещават международни фестивали и събития, което дава възможност за контакти и партньорства. В програмата на галерията съотношението между български и чуждестранни автори е разделена по равно. Това, което прави впечатление е концентрацията на екипа върху конкретни теми, форми на представяне и сътрудничества с автори от конкретни националности. Това е неоспоримо тяхно право като частна галерия, особено когато стремежът е налагане на даден стил и очаквания в публиката. Друг е въпросът дали зрителите у нас са достатъчно подготвени и дали по този начин фотографията не се капсулира още повече.
В „Клуба на фоторепортерите“ ситуацията е в противовес на горното описание. Името подвежда в част от случаите и фотографията, която може да се види вътре не е съставена само от фотожурналистически или документални проекти. Не рядко могат да се видят изложби, които не отговарят на тематиката, като това донякъде би било оправдано в случаите, когато се показват дебютни изложи на ученици и студенти или се правят тематични срещи. Докато подготвях този текст в пространството гостува изложба на двама чуждестранни фотожурналисти – Ян Граруп и Клаус Бо. Именно това би следвало да е основната тема на тази галерия – да ни среща с българската и световна фотожурналистика или документални проекти със социален характер, а защо не и да възобнови традиционния до преди няколко години конкурс “БГ прес фото“, правен от Цветан Томчев.
За мен решението на описаното до тук е само и единствено в появата на още специализирани пространства за фотография, които да предложат различни фотографски гледни точки. Въпрос на средства, желание и концепция е те да се наложат на фотографския пазар у нас без да е нужно да са с огромни площи. Масово в чужбина има малки фотографски галерии от по 20 м2, които успешно показват фотография по индивидуален начин.
Как го представяме
След въпроса какво се показва е редно да се засегне и темата как то бива експонирано. Класическото представяне чрез снимка в рамка не е отживелица, но не би трябвало да е единствената форма за показване на фотография. Още повече, че нерядко това не е и най-бюджетната опция. Има проекти, за които това е най-подходящият начин, но за други по-експериментални би могло да се вложи повече усилие, както от авторите, така и от кураторите. Възможностите са неограничени и това ще е тема на друга публикация, но освен хартия те включват стъкло, метал, пластмаса, дърво, плат и други медии. Освен самия печат вниманието на зрителя може да се насочи с пребоядисване на стените на галериите (например в тъмни цветове), използване на осветление, насочващо вниманието само върху изображенията и т.н., неща които напоследък се използват като прийом в СГХГ, но не и за фотография.
Една от най-впечатляващите изложби, които съм гледал в последните няколко години бе тази на Нан Голдин в Neue Nationalgalerie Berlin през 2024-а. Шест различни серии бяха показани в специално оформени киносалони, в които кадрите се визуализираха чрез презентация с диапозитиви. В допълнение звучеше селектиран плейлист с тематична за всяка от сериите музика. Това, за което тогава се замислих бе дали всъщност са нужни чак толкова големи финансови средства или всичко е въпрос на оригинални идеи. С друг интересен подход, приложим за серии с различни подразделения в тях, се запознах в Южна Корея, където всяка зала представяше различна глава от този визуален разказ. В някои помещения освен визуалното възприятие, бяха замесени още слуха и дори обонянието. Не знам кога и дали в бъдеще подобни проекти ще се случат в България, но все пак мисля, че е възможно да бъдем свидетели на по-разчупено представени изложби.
В действителност това отчасти се случва в галериите у нас, но по-скоро при гостуващи и предварително подготвени от чуждестранни автори или куратори изложби. По-различно представяне и овладяване на пространствата може да се види в „Синтезис“, „Топлоцентрала“, „Doza” и “Little bird place”, където се използват различни размери, форми и материали. Горното навежда на мисълта, че в някои случаи липсата на креативност в представянето не винаги е „по вина“ на пространствата или на недостатъчно финансиране, а може би и на непознаване или неразбиране от страна на родните автори на алтернативните методи на представяне, подходящи за даден проект. В България има немалко печатници, които могат да предложат печат на богат набор от различни медии, различни от хартия.
Ключов елемент в начина на показване на една изложба са съпътстващите програми. Те включват срещи, разговори и турове с авторите, кураторите или други специалисти. В допълнение се възможни тематични представяния на книги или прожекции на филми. Всичко това допълва изживяването и възприятието от една изложба, особено в случаите, когато тя е по-задълбочено проучване по дадена тема. Усилена работа именно в тази посока се наблюдава в изложбите, организирани от галерия „Синтезис” и СГХГ. От съществено значение е публиката да следи и посещава тези събития, които дават допълнителна и ценна информация към съответната изложба, която нерядко отсъства в основните текстове. Последното разбира се е част от вечния спор дали и колко текст е нужен към фотографията.
С какво си тръгва публиката
В основната си част българската публика сякаш се задоволява безкритично с малкото, което се показва на фотографския терен, както и по начина, по който това се случва. По-големият проблем е, че в галериите влизат основно занимаващите се с нашето изкуство. Причина за това е, че фотографията, въпреки че вече се прави едва ли не от всеки, се счита за елитарно изкуство, което в повечето случаи остава неразбираемо за масовия зрител. Липсата на специализирани медии и предавания, които критично да анализират случващото се на фотографската сцена е допълнителен аспект към непознаването и неразбирането на фотографията.
Много би ми се искало показваните изложби да бъдат селектирани по-внимателно и адекватно да се обосновава този избор на автори и теми, навсякъде където е възможно. Струва ми се, че е добре галериите да бъдат повече място за изкуство, отколкото заведения, въпреки че у нас зрителят е склонен да дава повече средства за храна и напитки, отколкото за самото изкуство. Все пак това трябва да започне да се променя. Неодобрението от страна на някои автори творчеството им да се печата върху какво ли не, не следва да възпира опита от световната практика, където освен принтове, книги и картички се предлагат и друг тип аксесоари, които биха могли да популяризират фотографските изложби и проекти. И когато нещата достигнат до необходимото ниво, вероятно някой ще се осмели да направи една фотографска галерия с поне два етажа, която да бъде с платен вход, но ще разполага с архив, библиотека и ще кани световноизвестни и актуални имена, които да бъдат представени подобаващо. Но дотогава ще е по-лесно да не мечтаем, а да последваме сърцето си, което вече е нетърпеливо да си купи билет за Берлин, където в следващите три месеца ще може да се види изложбата на James Nachtwey „Memoria“.
