последно вдишване
Фотографски проект за изоставената болница в Радунци
Годината е 2021-ва, началото на месец март. България е на гребена на третата вълна от Covid-19. Лечебните заведения изпитват недостиг на легла, лекарите са изтощени, екипите на бърза помощ не смогват. Година по-рано новопостроените спортни зали в много градове са превърнати ударно за пред медиите в полеви болници. В същото време в сърцето на Стара планина има сграда с 4000 кв. метра застроена и 15000 кв. метра разгънатата площ.
В миналото е била модерно оборудвана, а в най-добрите си години е поемала над 600 пациенти. Става въпрос за специализираната болницата за лечение на белодробни болести в село Радунци. Днес тя пустее призрачно и се руши от набезите на злонамерени посетители. Мястото за нейното построяване не е избрано случайно. На 700 метра надморска височина въздухът е изключително чист, което води до бързото излекуване и спасяване на хиляди човешки животи. Лечебното заведение е закрито през 2015 година след натрупани задължения в размер на 1,2 млн. лв. за ток, вода, данъци и заплати. Оттогава са правени няколко опита за продажба – всички неуспешни.
Историята на болницата в Радунци започва през 1935 година. Тогава по искане на Цар Борис III се назначава комисия, която да намери подходящо място за изграждане на санаториум за лечение на болни от туберкулоза. Строежът стартира четири години по-късно, но заради Втората световна война официалното откриване се случва едва през 1955 година. През следващите 60 години в нея се лекуват много пациенти не само от страната, но и от чужбина. В различни периоди от време това лечебно заведение е било класифицирано като Туберкулозна болница, Държавна белодробна болница и санаториум. Проектант е една от първите жени архитекти у нас – Виктория Ангелова-Винарова, починала също от белодробно заболяване. Комплексът е разполагал с киносалон, театрална сцена, библиотека, бална, спортни и учебни зали за преквалифициране на болните, които остават инвалиди, след преболедуването. Разгледайте я такава, каквато я видях през 2021-а година.
Често ми задават въпроса защо се ровя в тези забравени места от миналото. Много хора дори са ми казвали, че трудно преглъщат разрухата и тъгата, с която се срещат в снимките ми. Истината е, че на мен също не ми е леко, виждайки как не ценим историята си и колко лесно се отказваме от неща, постигнати с труд и лишения от предходните поколения. Това саморазрушение сякаш е погълнало България. Едва ли има нужда да споменавам някога живите български села и училищата им, които днес едно по едно се превръщат в старчески домове. Дори големите ни градове губят своя чар от миналото и малкото останало, което говори за едни по-стари времена е вече само спомен от снимките на фотографите и текстовете на писателите. Някои ще кажат, че няма прогрес без откъсване от миналото, но за какъв прогрес говорим всъщност?
Нека ви разкажа с няколко думи как се зароди самият проект “Последно вдишване”. Тръгнах към село Радунци, след половин година гледане на снимки и репортажи. Честно казано не очаквах да намеря нещо съществено, което да е останало за снимане. Километри преди селото дори няма обхват, с изключение на един от мобилните оператори. Огромната сграда на болницата се вижда отдалече, а при влизане в селото е първото, което ме посрещна след вдигнатата бариера.
Малко по навътре има няколко построени в края 50-те години блокове, а по-склоновете се виждат и други скелети на сгради. Оживените някога автобусна спирка и площад с чешма днес са забулени в храсти. Мястото е призрачно, почти като в Чернобил и все пак в него живеят хора, които се опитват да опазят останалото от сградния фонд и намиращото се в него. Те живет там, въпреки че в селото няма дори магазин. Благодарение на тях имах възможността да направя този проект, по начина, по който си го представях.
След първото ходене в селото се прибрах с куп снимки, които не знаех какво да правя. Как изобщо може да се разкаже разрухата, на която бях свидетел и отдадеността, с която местните се опитват да съхранят своя живот. Първата възможност бе конкурса за фотокнига, организиран от “Фотосинтезис”. Събрах се и подредих проекта за ден. В последствие книгата спечели наградата на публиката. Последваха няколко групови изложби. Надявам се в бъдеще да има и самостоятелна такава, както и преработено издание на книгата, в което място да намерят снимките и спомените от болницата в нейния жив период. А най-много бих се радвал един ден тя да отвори врати като музей, в който да се разходя като посетител…
