Размишления над образите от биенале Фодар 2023
В България възможността да се насладиш на качествена световна фотография е изключителна рядкост. Не знам дали причината е в липсата на качествени галерийни пространства, хора и контакти или е в нежеланието да погледнем по-далече от носа си и изкуството, което правим. В резултат на всичко това сме свидетели на недостатъчен интерес към фотографията у нас. Наскоро разказах как се случва един „Месец на фотографията“ в Берлин. Тазгодишното 12-то издание на биенале Фодар ми върна надеждата, че и в България може да видим на едно място не един или двама, а десетки международни фотографи със своите визуални истории. Разбира се знам за този фестивал отдавна, но едва сега си позволявам да разкажа за него.
Организаторите обявиха, че в сравнение с миналото издание през 2021 г., участниците този път са се удвоили. Това, което забелязах е, че за сметка на това българското участие в изложбата е намаляло наполовина. От четирима в миналото до двама в това издание – Нели Гаврилова и Асен Георгиев. Това поражда в мен още една тема за размисъл – над какво работят родните фотографи и дали то е достатъчно впечатляващо за журито и интересно за публиката. Но нека не задълбаваме и премина към самите серии, част от които определено се запечатаха в главата ми.
Любопитен факт бе наличието на голям брой ирански автори. Те съставляваха ¼ от показаните серии. Трудно ми е да определя коя тема бе най-завладяваща. Дали историята за мината за червена охра на Mehdi Nazeri, заличаването на женския образ в различни произведения на изкуството от серията на Ebrahim, историята за боксьорките на Mohammad Babaei или нетипичните за нас образи на иранската младеж, представени от Alireza Goudarzi.
Журито е избрало да присъди голямата награда на проекта „Украйна под атака“ на италианския фотограф Alesio Paduano. Вероятно поради пренасищането с кадри от конфликта моят фаворит е друг проект, свързан с Украйна. Става въпрос за фотографската серията “Долче вита“ на Olena Smyrnova. В нея тя разказва за живота на една… скарида. Не знам дали този проект е заснет преди или след започването на военния конфликт, но за мен това е едно успешно бягство от гледките от конфликта, които виждаме постоянно и в същото време ни напомня, че животът е само един и колкото и да е сладък, смъртта е негов неизбежен завършек. Образите задържаха вниманието ми по-дълго от всички останали, а освен всичко ме накараха да се усмихна.
Още две серии ми направиха силно впечатление. Едната е на Toby Binder, изследващ живота на младите в разделения на протестанти и католици Белфаст. Другата е на Alain Schroeder, показваща интимния свят на бохемите от горен Ийст Сайд в Манхатън, Ню Йорк.
От показаните истории научих какво е акапойера и какво е специфичното на един квартал със звучното име Zakaczawie в малкия полски град Легница. В крайна сметка се замислих, че дори у нас в някое затънтено родопско село има какво да се снима, стига да го правиш достатъчно дълго и да навлезеш достатъчно в живота на хората.
Песимист съм дали скоро ще видим подобна силна родна серия в чуждестранен конкурс. Все пак се надявам, че някой тайно работи над проект, който ще ме опровергае. Причината е, че у нас отделни групи фотографи ходят по команда на конкретни изложби, свързани с автори от своя творчески кръг. Същевременно рядко посещават изложби на чужди автори.
Най-големият проблем обаче е липсата на достатъчно адекватни пространства за фотографски изложби и хора, които да ги управляват. Мястото на случване на биенале Фодар трябва да е на много по-централно място – в Двореца, в Квадрат 500 или в СГХГ, защото имаме нужда от повече качествена фотография, каквато ни показват организаторите му.
