Деяна Стаматова интимно лично

Деяна Стаматова /1941–2001/ е моят първи избор за женски поглед в българската фотография. Не знам дали сте се замисляли, но дамите са изключително малка част от нашето изкуство. През последните години, явилите се жени в конкурса World Press Photo варират между 15 и 20% от всички участници. В България ситуацията не е по-различна – женските имена, които съм открил до момента за тези наши статии са едва 10%. Защо е така не се наемам да коментирам. Истината обаче е, че дамите ни представят едно по-душевно, по-интересно, по-богато и по-различно виждане на света около нас. Има ли нужда да споменавам имената на Вивиан Майер, Ани Лейбовиц или Синди Шърман? Деяна Стаматова също може да ни покаже един различен поглед върху света около нас, затова нека се съсредоточим върху нейното творчество.

Кратка биографична справка

Деяна Стаматова е родена през 1941 година в Бургас. До фотографията се докосва покрай своя баща – журналист. В ранните си години обаче е искала да стане летец и е била действащ парашутист. Решението за кандидатстване в техникума по графика „Юлиус Фучик“ взима по време на снимки като манекен за откриването на първата модна къща в България. За тях тя е поканена от Никола Русев. Родителите ѝ обаче не остават очаровани от проявеното желание да бъде фотограф. След техникума става асистент в Полувисшия учителски институт в Бургас, където преподава фото- и киноапаратура на по-големите от нея студенти. Също така завежда лаборатория за научна документация към Химико-технологичния институт. По време на обща фотоизложба, на която участва с 4 снимки, получава предложение от Петър Божков и Борис Юскеселиев да стане окръжен кореспондент на „Централфото“ за бургаски регион. Няколко години по-късно се мести в София, където работи още за първия цветен илюстрован вестник „Жар“. В последствие попада в екипа на още няколко редакции, сред които „1000 дни“, „Експрес“ и „168 часа“. Извън фотожурналистиката, Деяна Стаматова усилено работи над собствени художествени проекти и е известна най-вече със своя алтернативен прочит на голото тяло. В кариерата си има 18 самостоятелни изложби приживе, няколко посмъртно и десетки награди от наши и международни фотосалони.

Деяна Стаматова за фотожурналистиката

През целия си живот Деяна Стаматова работи като фотожурналист, но както сама твърди през 1997 година в интервю пред Нора Ангелова: „Ако имаше начин да се издържам само от художествена фотография, бих зарязал журналистиката.“ В професионален план залага на чистия репортаж без намеса, с акцент върху хората. Възприема фотографията като по-малка част техника, а набляга върху мисленето, търсенето и виждането. Първата ѝ голяма задача в „Централфото“ е на тема „Южно черноморие“. За две седмици тя обхожда сама всеки морски комплекс, къмпинг, лагер, пристанище, скала и талян, които заснема с рекламна цел. С неодобрените кадри, в които превес взимат хората и художественото, прави първата си самостоятелна изложба „Лято 1970“. Втората ѝ задача е не по-лека – заснемането на завод „Нефтохим“. Успешното им изпълнение я превръща в част от екипа на „Централфото“ за 12 години. Именно там се докосва до най-новата техника и обективи, откривайки най-силните страни на всеки от тях. В репортажната си фотография Деяна Стаматова е привърженик на тезата, че никога гледната точка не е единствена. Важно е да уловиш момента именно от своята позиция.

„Фотографията е като яйцето – белтъкът е журналистическата фотография, жълтъкът – художествената. Ако липсва едното – няма да е яйце. Но има яйца с два жълтъка…“

Деяна Стаматова

Да видиш това, което другите не виждат

В художествената си фотография Деяна Стаматова се стреми да прави неща извън това, което човешкото око вижда, защото обратното не би привлякло внимание. Търсенията ѝ са в посока, толкова драстично различна, че както сама казва – често са били неприемливи. Случвало се е нейни арт кадри, които е направила в работата си да бъдат унищожавани под претекст, че са без фокус. Пример за това е серията ѝ „Волейбол“, която създава с удължена експонация и варио движение. Същата ѝ носи втора награда на Международния фотосалон в Букурещ през 1976 година. Към художествена и социална тема в работата на Деяна Стаматова спадат сериите „Акт“, „Майчинство“, „Бащинство“ и „Просто жена“. Именно те нееднократно са били спирани, а галериите затваряни под различни предлози преди 1989 година. Въпреки това същите ѝ донасят и международно признание.

Ето какво пише Георги Лозанов за художествената фотография на Деяна Стаматова: „Актът се превърна в запазената ѝ жанрова марка , като опоетизирана алтернатива на големия преход, започнал от 60-те – на красиви голи тела към центъра на публичността. Деяна с всички сили ги удържаше в частното пространство, търсеше съвременни визии на интимността, или поне на очакването за интимност – не толкова като преживяване, колкото като смисъл на човешкото съществуване. Така голото тяло за нея беше само пластически материал, чрез който защитаваше една житейска философия, далеч от тялото, и от голотата. Деяна използваше голото тяло, за да оголи носещите конструкции на човешкото битие – любовта, родът, майчинството, познанието…“

Георги Папакочев също коментира творчеството на Деяна Стаматова. Част от интервюто за сайта Маргиналия цитираме тук: „С фотографската си изложба на голо тяло през 70-те години на миналия век, Деяна хвърли камък в блатото на местната цензура. Тя снимаше тотално различно, и през тези години създаде много изискана актова фотография. Нещо, което малко фотографи в социалистическия лагер си позволяваха да правят. Голото женско тяло и въобще актът като жанр, минаваха за идеологическа диверсия! Да не говорим, че и самата художествена фотография тогава беше възприемана от властите като нещо много презряно.

Имам няколко чудесни спомени, свързани с Деяна. Единият е от Прага. В антикварна книжарница разглеждах стар брой на тяхното много хубаво списание „Чехословашка фотография“ и видях в него великолепно интервю с нея, дадено някъде през 80-те години. В него тя разказва какви емоции са я вълнували, когато е създавала актовата си фото колекция, колко много се е притеснявала как тези снимки ще бъдат възприети в България. Удивителното е, че през тези години тя работеше като репортер в различни издания, а актовата фотография в повечето случаи е прецизно студийно творчество, което говори за богатството на нейния фотографски талант. Другият ми спомен е от наш провинциален град, където се бяха престрашили да покажат за три дни нейна актова изложба и то след като колекцията беше обиколила доста държави от социалистическия лагер! Отиваме група студенти-фотографи да я видим, защото в София тя беше забранена за показване. Вратата на салончето се охраняваше от „симпатични“ късо подстригани мъже с черни костюми и вратовръзки, които тутакси ни разпитаха кои сме и защо сме дошли чак от София! Оказа се, че те не охраняват изложбата, а имат нареждане да връщат всички ученици от местните училища, за да не се покварят от голотиите. Всъщност тези гавази и началниците им не можеха да знаят, че актовата фотография на Деяна вече беше отприщила нещо, което се трупаше отдавна. И това пролича от първите „Фотоваканции“ на къмпинг „Оазис“, където основния сниман жанр от участниците беше фотографският акт.“

Източници: