Николай Василев за документалния репортаж
С Николай Василев съм се засичал няколко пъти по време на събития на НСФА „Янка Кюркчиева“, но така и не се бяхме заговаряли. Правеше ми впечатление на човек, който не застава лесно пред обективите, но в същото време имах усещането, че може да разкаже истории, които биха били интересни на читателите. Запознахме се по време на представянето на книгата му „Кремиковци 88“ и се разбрахме да направим това интервю. От него ще прочетете, повече за първите стъпки на Николай Василев във фотографията, както и за два от най-известните му документални репортажи, както той предпочита да ги нарича – „Войска“ и „Кремиковци 88“. Поговорихме си още за фотографията, която се предпочита в конкурсите на FIAP. Разказът ще подплатя със снимки, които авторът ми предостави. Някои от тях по-младата публика вероятно ще види за първи път. Лично аз съм впечатлен от сцените в градска среда, които не бяха познати за мен. Ще видите кадри и от други любими теми на Николай Василев – макро света и в частност пеперудите, архитектурата и археологията.
За началото във фотографията
Започнах да снимам през 50-те, когато дядо ми ми подари фотоапарат Box Tengor 6×9 см. През 1959-а година взех решение да кандидатствам в кръжока по фотография в Двореца на пионерите. Там имаха сериозни изисквания и ограничен брой места. Това беше елитна и много добре снабдена институция и ни даваше възможност да работим безплатно с професионална техника, материали и химикали. Имахме възможност да снимаме дори видео с камерата, която се използваше в телевизията. В този кръжок попаднах на много добър педагог, който в нарушение на правилата беше направил съботна група от 4-5 души, с които снимаше индивидуално по няколко часа.
През целия си живот никога и никъде не съм бил щатен фотограф. Работил съм професионално с договор, но само еднократни поръчки. Свободната практика ми даде много свобода, защото така разполагах със времето си. Много е важно човек да има възможност да отказва ангажименти.
Снимам най-различна фотография. Едно от нещата, което обичам да правя е репортажен портрет, който също мога да причисля към документалната фотография. Ходя на всякакви протести и демонстрации, където съм склонен изобщо да не снимам оратора и лозунгите, което е задължение на фоторепортерите, а се занимавам с портрети на по-интересните участници в събитието. Чрез фотографията оставяме в историята изображение и понеже тя е наука, този тип фотография би могъл да бъде причислен към научната фотография. Представете си, ако имаше фотография в древна Елада какви интересни неща щяхме да видим.
За „Войска“
„Войска“ не е проект, а история в две части. Мой приятел заминаваше войник, което за времето си беше ритуал. Случката се разви на гара София-север, където се композира специален влак. Пристигнаха войниците и техните изпращачи, а аз просто направих репортаж, който си остана в архива. След това, когато вече аз отидох войник, по стечение на обстоятелствата и свои усилия през втората част на службата станах фотограф на школата по подготовка на запасни офицери във Враца. Там в продължение на година снимах това, което се искаше от мен – табла на първенците, командирите, учения, но същевременно фотографирах и нещата, които ми бяха интересни. На малка част от тях прибрах негативите и слава богу, защото разбрах, че две години по-късно моят архив и този на предшественика ми е бил унищожен. Много години по-късно през 2012-а събрах тези две истории и се получи „Войска“. Любопитните кадри са не от военни, а от бригадирски занимания, когато ни бяха пратили да берем тютюн на палатки по северна България.
Нека разясня защо не наричам „Войска“ проект. За мен това по-скоро е работа по тема или съставяне на тема от архива, с който разполагам. Тези два периода на снимане са несвързани. Изобщо не съм мислил, че снимайки изпращането ще се получи изложба. Едва когато разгледах тези кадри и ги събрах с другите неща разбрах, че стават. Това е моят метод – трупам кадри и след това преглеждам. От няколко години съм се заел да дигитализирам филмовия си архив, който наброява около 30 000 кадъра. Именно описването с ключови думи ми дава възможност за бързо разглеждане, което иначе е невъзможно.
За „Кремиковци 88“
Кремиковци беше мой стар мерак още с пускането на първата доменна пещ през 1963-а година. Две-три години след това отидох там и се разходих по главната улица на комбината. Още нямаше високи огради. Тогава се убедих, че от това може да се получи нещо интересно. Едва през 88-а реших да отида и може би интуитивно уцелих много подходящ момент. Това беше времето на перестройката, когато виждахме, че старата власт е позагубила сила. Ако бях изпуснал онзи момент след това нямаше да мога да вляза, защото комбинатът премина в частни ръце. Снимах в продължение на десетина месеца. Бях получил пропуск за денонощен достъп до всички производства.
За да го получа преминах през много перипетии. Първо поисках писмо от тогавашния Клуб на фотодейците в България. Той беше нещо като творчески съюз, но с по-ограничени възможности. Тогава с Нели Гаврилова, която работеше там, написахме писмото с важната ключова фраза, че имам голямо желание да снимам на трудова тематика. Тази мантра тогава отваряше врати. Получихме одобрение от председателя на клуба Мутафчиев, който аз не познавах лично. След това в комбината ми казаха, че няма да стане толкова лесно, а с писмото трябва да отида до асоциация „Черна металургия“, където пък бяха нужни 20 дни за проучване. След този срок получих обратно писмото с резолюция „Да“. С него отидох до заместник генералния директор по режима и охраната в Кремиковци, който също не видях на живо. Там секретарката взе писмото, влезе при него и излезе с подписано разрешение за деня. Оказа се, че трябва да правя тази процедура всяка сутрин, ако искам да снимам продължително. Осъзнавах, че другарят директор е зает човек и пред вратата му постоянно висят хора. Докато стигне до моя пропуск ще стане пладне. Убедих секретарката да се върне при него и тя излезе с въпросния денонощен пропуск. С него трябваше да ходя при партийния секретар или профсъюзния председател на всеки завод, който да ми даде придружител, с когото да снимам. Да, обаче тези хора си имаха друга работа. Най-често бяха инженери или някой от майсторите. Те бяха свикнали с присъствието на вестникарски фотографи, но последните правят репортаж до обяд и след това се връща в редакцията, за да има материал за вестника на следващата сутрин. Аз обаче стоя целия ден и те бързо ми казваха „Нали видя кое къде е? Айде!“, и ме оставяха сам.
За мен ежедневното присъствие там беше много важно, за да могат хората да свикнат с мен и да не се стряскат. Моето опасение беше, че повечето хора няма да искат да бъдат снимани, но и с това нямаше проблем. Ходих да обядваме заедно в стола и вечер оставах до късно. Даже имах двама познати от преди, които ме въведоха в правилата и обичаите. Научих, че каската в Кремиковци е нещо много важно. Който е без каска – значи е външен човек.
За да се снимат подобни теми е нужен преди всичко опит. Опит в репортажната фотография, защото това е документална фотография, но методът е репортажен. Трябва да се действа бързо. Фотографът да съобразява, че е станало нещо интересно и да го улови. Освен това има и техническите проблеми, защото в Кремиковци беше черно и тъмно.
Още с получаването на разрешение да снимам в Кремиковци бях наясно, че никой няма да иска да гледа какво съм направил. Това ми даваше свобода. От един проект се очаква накрая да има резултат. Това важи особено за този, който е подпомогнал осъществяването. Аз снимах каквото и както си искам. Прибрах и проявих филмите, но те дълго време стояха непоказвани. Отделни снимки се бяха появявали, включително две в „Работническо дело“. Разбира се не от тези, които не са за там.
За FIAP фотографията
По отношение на FIAP много колеги имат резерви, но това е една много демократична организация. В този тип конкурси всеки гражданин на света може да изпрати своя снимка, дори тя да е единствената, която е направил през живота си. В случай, че снимката бъде одобрена от журито тя ще бъде изложена и според мен това не е лошо. Питали са ме защо се занимавам с FIAP и отговорът ми е, че това за мен е платформа, в която мога да покажа творчеството си. Има мнения, че в подобни изложби добрите творби се губят и в това има истина. Като член и председател на журита на салони за FIAP си давам сметка, че гледам шест часа снимки и след това нищо не помня. Или както казваше един редактор на фотосписание: „Днешните посетители на фотоизложба не гледат снимките, те вървят покрай тях.“ По-смислено е самостоятелната изложба, а още по-добре е печатното издание, защото то остава. В интернет също остава, но там е бездна – кой стигнал до материала, кой не е стигнал. Членството ми във Фотографска академия, а оттам и във FIAP ми дава възможност да бъда в обществото и да имам контакти с други колеги.
Относно журирането, от страна на FIAP няма конкретно изискване да се търси даден тип фотография, но общо взето се оценяват неща, които биха се харесали на широката публика. Въпреки това в някои салони има специфични теми, но рядко. Естествено това изиграва лоша шега и на участниците и на зрителите. Като жури съм се опитвал да избирам по-сериозна фотография, но нещата, които се получават не дават такава възможност.
Аз мисля, че ако младите фотографи се опитат да излязат от стереотипа на FIAP и не се съобразяват с това, което се награждава по конкурси, а имат собствени идеи, това би било по-добре. Много фотографи гледат само какво се цени и награждава и се опитват да го имитират. Така често се получава повторение на банални теми. Следя и последната мода в конкурсите за фоторазкази, където се търси серия от определен брой снимки. Какво се прави най-често? Намира се една баба на село и се снима как излиза от къщата, как влиза в къщата, как храни козичката, как е седнала на леглото си, пред окачения килим на стената, държаща снимка на починалите си близки и „Ура“! За голямо съжаление това се толерира.
