skip to Main Content
Photography | Web & graphic design | Copywriting & Blogging | Print consulting

Росен Коларов в разказ за човешката болка

Росен Коларов е роден през 1959 г. в София. Завършва стоматология и по професия е лицево-челюстен хирург, като е бил управител на “Специализирана болница за активно лечение по лицево-челюстна хирургия” в столицата. Четирите десетилетия във фотографските среди включват изложби, награди, журирания на конкурси и преподавателска дейност. Акцентът в това интервю e върху отличаващите се проекти в областта на социалната фотография. И тъй като Росен Коларов е прекрасен събеседник ще оставя сам да се разкрие пред всички вас.

Съдържание на интервюто

За първите стъпки във фотографията

Занимавах се с фотография още като ученик. По онова време едва ли е имало дете, което да не е проявявало интерес към това тайнство. Истински навлязох в тази област през 1980 година, когато вече бях студент. Още от началото членувах в научно-експедиционен студентски клуб, в който една от програмите беше „Монументално и декоративно изкуство“. Тя имаше за цел да създаде каталог на паметниците в страната, чрез описване и заснемане. В онзи момент избрах по-лесната от писането работа – да щракам. В първата подобна експедиция до Хасково бях с Генчо Петков, Любомир Жеков, Кирил Гоцев и други колеги – членове на фотоклуба към Централния студентски дом на културата. Така се започна с фотографията и продължава повече от 40 години.

Росен Коларов | Снимка: Ивайло Сакелариев
Росен Коларов | Снимка: Ивайло Сакелариев

За връзката между лицево-челюстната хирургия и фотографията

Интересна тема за размисъл е това кое е професия и кое е хоби. Преди години написах един материал за списание „Българско фото“. Той разглеждаше въпроса дали можеш да направиш репортаж от работното си място – в моя случай от хирургията. Работата е ежедневие – влизаш, миеш се, покриваш болния със стерилните чаршафи, завършваш операцията и излизаш. За един фоторепортер с тънко чувство към мига непрекъснато минават невероятно интересни моменти. Няма как обаче да хвърлиш скалпела по време на операция и да кажеш, че сега искаш да снимаш. Затова, когато не оперирах, ходих да открадна някой друг кадър в операционната. Не знам дали успях да направя добра снимка там, но лекарската професия е свързана с много човешка болка. Тази болка няма как да не се пропие в теб, независимо какъв професионалист си. Това нещо поражда необходимостта да се занимаваш с друго и най-добре помага изкуството. Неслучайно има много лекари в областите литература, рисуване и фотография.

За подхода при снимането в различни точки на света

Хората по света са били онова нещо, което съм искал да снимам, защото за мен всички те са добри. Вървейки по улицата виждаш човешки съдби – радост, тъга, страдание. Това са хора като нас. В Ирак бях между две войни, а преди това беше и седемгодишният конфликт с Иран. Виждаш много инвалидизирани хора, но въпреки това ти се усмихват и нямат нищо против да ги снимаш. Тук има един много деликатен момент – ти може да правиш това, но не бива грубо да навлизаш в личното пространство на човека, когото снимаш. Той трябва вербално или невербално да се съгласи на това, иначе нищо не става.

Два пъти съм ходил и в СССР. Единият беше през 1989 година, точно преди промените. В лицата на хората имаше някаква изтерзаност. Тогава попаднах на концерта „Рок за мир“, в който свиреха сериозни рок групи и виждах сред публиката желание за свобода.

Всяка страна има свой облик. Хубаво е, ако можеш да уловиш атмосферата. За мен това, което правя при пътуванията е фотография на ежедневието от улицата. Тя трябва да е динамична и да разказва история за човека. В града има и градски пейзаж. За него е нужно да станеш достатъчно рано, за да усетиш съвсем различно настроение. Тук на много места индиректно присъства човекът – светнатата лампа, отвореният прозорец или малката фигура, бързаща за някъде.

За документалния репортаж

Фотографията оставя огромно наследство на света, а аз я определям като феномен. На практика тя се е пропила в нашия живот и продължава да носи промени, давайки тласък в развитието на много други фундаментални науки. Почти веднага след възникването си болниците в Париж са оборудвани с фотоателиета. Това показва колко е важно да се документират конкретни неща. Следва документацията на войните и социалните събития. Снимката е документ, тя разказва. Всеки кадър носи нюанса на епохата, в която е правен. Това са тънките детайли – облекло, прическа, оформяне на брада. Фотографските документи, които оставяме са важни, защото в бъдеще те ще дават много детайли за моментите сега, за моментите, които са били. От тях ще можем да се учим.

Всеки от нас малко или много е свидетел на съвремието си и е част от него. Няма как да се върнеш да снимаш неща преди 20-30 години. Това, което авторът вижда и заснема формира неговия стил. Едно и също събитие, документирано от различни хора, ще носи различни послания.

За важността от документирането на домовете за деца и възрастни

Говорейки за подобни неща е добре да се върнем към времето, когато са се случили. 80-те години вече имаше социално напрежение и обществено недоволство относно конкретни социални теми. Сред тях бяха домовете за сираци, болниците за психиатрично болни, затворите и т.н. По онова време в света имаше тенденция да се снимат подобни места.

Попаднах в дома за сираци в село Зелениково по време на една от студентските експедиции, за които говорихме в началото. След години, вече като асистент в Медицинска академия, се върнах там. Влизаш при тези деца и те тичат към теб, питайки кога ще ги вземеш. Това нещо те разтърсва, когато го видиш.

Преди 1989 година държавата казваше, че такива проблеми няма и тези социални групи бяха изтикани по села, където трудно можеше да ги намериш. С група лекари имахме задача да снемем медицински статус на деца от подобен дом, намиращ се в село Стоб, до Кочериново. Атмосферата беше ужасяваща. Като войник съм служил в Елхово. Мога да определя обстановката в дома като в казарма. Големите ученици, не искам да използвам думата малтретираха, но взимаха одеялата на по-малките зимно време и възпитателите казваха „ами то се напикава“. Няма как, като спи с едно одеяло, а печките са изгасени, за да не стане пожар! Така се роди идеята да покажа реалната ситуация в домовете. Разбира се и други колеги работиха по темата в онзи момент. Направих изложба, която първо беше показана в кафето на Радиото, после в Медицинска академия. Продължих да снимам и след промените.

Снимането в домове за възрастни вече беше лично моя инициатива. Децата бяха единият полюс, но отивайки в домовете за възрастни виждаш почти същото – социални сираци, изоставени от децата си също в атмосфера, която не е за гордост. В един от домовете имаше надпис „Благодарим ти партийо за грижите, които си ни осигурила“. Видях една постройка и на въпроса какво има там ми казаха, че е изолаторът, в който са болните възрастни. Самият той беше бившият свинарник. Вътре не беше мръсотия, беше кочина. Това не може да не се покаже и да се каже, че има проблем, който не може да продължава така. Наименованието на серията „Непожеланите“ дойде първоначално с материала за изложбата във вестник „Поглед“.

Урокът от всичко това беше, че човек може да направи много неща, стига да иска и да не се отказва. Тези мои фотографски занимания ме отведоха до организацията „SOS детски селища“, в която дадохме шанс на много деца да имат нормален живот, който всяко дете заслужава. Има промяна в доста от нещата, но не всичко е както трябва. Продължава да има места, които трябва да бъдат показвани смело. Има и нещо друго – ние се превърнахме в общество, което търси сензация. Понякога зад нея има много човешка болка, но аз не мисля, че това е правилният подход. Нужно е да търсим реални решения, доколкото е възможно.

Аз снимам, както съм снимал досега. Социалните теми винаги представляват интерес и ще продължа да правя подобни снимки, когато имам възможност, защото това има смисъл за мен. Не знам как бих снимал и каква би била емоцията, ако попадна днес в тези домове. Сигурно няма да е много по-различно, но тогава е имало младежки плам, а и онова време е оставило своя отпечатък.

За подтика да снимаш погребения

Погребението също е част от нашия живот и трябва да се показва. То неизбежно ни стресира и предизвиква определени емоции. Колеги фотографи ме направиха на две стотинки за тази моя серия, наречена „Светлината на свещите“. Книгата ми обаче нямаше да има смисъл без нея. Имам една серия в родилния дом. Идеята ми беше от нея да се мине през определени социални теми и да се завърши със смъртта.

Все пак вероятно в книгата темата натежава. Висшето фотографско изкуство изисква с една или няколко снимки да покажеш всичко. Разказите не трябва да са многословни, но всичко това е въпрос на аранжимент и мислене. Трудно е, защото не трябва да навлизаш много грубо в сърцето на тези страдащи хора. Нужно е да останеш някак си невидим, ако искаш да направиш нещо, което да има смисъл.

За самотата на човекa

Самота може да намерим навсякъде – в големия град, където има много хора или в селото, където уж има общности. Всеки един от нас по някакъв начин е самотен. В самотата няма нищо лошо и страшно. Човек иска да остане сам със себе си и да си даде някаква равносметка, да помисли. Ние сме социални същества и живеем сред хора, но трябва да имаме моменти, в които да останем сами. Съвсем различно е да си отритнат и останал самотен. Прекрасно е да излезеш сред природата сам, за да се насладиш на красотата.

Пандемията от Covid-19 беше невероятно изпитание за всички и от нея можем да изведем много уроци за социума. Тя ни постави в екстремна ситуация и аз не вярвах, че в своя живот ще преживея нещо подобно. Не бих могъл да кажа, че това ме направи по-самотен. Имаше един по-дълъг период, в който останахме изолирани сами със себе си. Някои си направиха доста интересни равносметки. Доста хора понесоха психически травми и дори развиха психози. Сработиха много механизми в съзнанието ни, които може би бяхме забравили исторически. Страхът е един от тях. Той е най-лошият съветник, но е вроден в нас като инстинкт.

За неосъществените проекти

Имало е доста неща, които бих искал да снимам. Например никога не успях да отида да снимам война. През 2014 година бях в Армения и отидохме близо до Нагорни Карабах. Разказаха ни много интересни неща, но така и не ни позволиха да отидем по-близо до конфликта.

Важно при изследването на дадена тема е да се отдадеш напълно и да отделиш достатъчно време. Има какво да се прави и снима. Ако някой фотограф твърди, че няма работа, да знаете, че не е прав. Обществото се развива и социални тема винаги ще има. Хубаво е, че сега можем да покажем свободно това, което виждаме, не както в миналото.

Абонирай се за бюлетина, който ще те информира за най-новото от antondaskalov.photography 1-2 пъти месечно

error: Content is protected !!
Back To Top
×Close search
Search