Петър Боев: В България няма фотографска традиция
Петър Боев /1912 – 2004/ следва да е добре познато име в българските фотографски среди. Архивът с негови интервюта и материали ме накараха да се замисля доколко добре всъщност познаваме автора на множество книги и статии, свързани с фотографията и фотографите у нас. Покрай публикацията за Живко Арабов получих и 90-минутен запис на разговор между Боев и Арабов от 1987 година, който е в основата на този портрет-интервю. Няма да влизам в детайли, за да оставя читателите сами да открият приликите и разликите в родното фотографско изкуство над 35 години по-късно.
Ще добавя няколко данни, които не се споменават в самия разговор. Петър Боев е син на полковник от българската царска армия. Извън фотографията е още журналист, художник и въобще човек с богата обществена дейност, като дори за кратко е пял в хор „Гусла“, заедно с Борис Христов. През 1942 година, докато работи в Дирекция на пропагандата като директор на отдел „Печат и печатни издания“, той написва своята книга „Човекът в комунистическия рай“. В нея критикува остро политическата система и обществения строй в СССР, разглеждайки теми свързани с руския човек, семейните права и социалния състав на населението. През същия период пише и множество статии с патриотична насоченост в пресата. Именно това става причина да бъде осъден на 2 години затвор от Народния съд за „прохитлеристка устна и печатна пропаганда“ след смяната на властта през 1944 година. Излежава присъдата си в софийския затвор и както може да се очаква, след като излиза от затвора, не може да продължи да работи по своята специалност – правото. От статията на Катерина Гаджева „Сто години от рождението на Петър Боев“ става ясно, че в този период се е препитавал като машинописец, портиер, зидаро-мазач и общ работник.
Сред фотографските среди Петър Боев е известен със своите два тома „Фотографско изкуство в България“, обхващащи периода от появата на първите български фотографи до средата на 90-те години. Въпреки малките неточности и пропуски, за които говорят и корекции, нанесени от автора върху личния му екземпляр, тези книги са фундамент, върху който се стъпва при голяма част от фотографските портрети на родни фотографи. Вероятно това е и причината Петър Божков в статията „Радетел за висока фотографска култура“, публикувана в брой 5-6/1986 на списание „Българско фото“ да напише: „Тук му е мястото да зададем честно и открито въпроса: ако Петър Боев търпеливо, цялостно и настойчиво, с присъщата си работоспособност, не се бе отдал на това дело, кой друг щеше да го стори? Отговорът сам се налага: никой!“
Автобиографично
Роден съм в София през 1912 година, но детството и началното си образование съм прекарал в родния град на майка ми – Самоков. В подножието на Рила, аз като че ли бях предопределен за планинар. В последствие завърших Трета софийска мъжка гимназия. Дипломирах се в Юридическия факултет – специалност право през 1935 година, но посещавах и лекции по история на изкуството, водени от проф. Н. Райнов, както и по философия при проф. Михалчев. За кратко време бях съдия. След като отбих военната си служба в Школата за запасни офицери през 1941 година постъпих като редактор във фондация „Българско дело“. Там редактирах издания, предназначени за българите в новоосвободените земи – Добруджа, Македония и Тракия.
Още като ученик членувах в Български фотоклуб и в последствие станах почетен член. През 1941 година създадох Първата държавна фотослужба, която по-късно прерасна в Държавен фотоархив, Център за фотоинформация и фотопропаганда, а накрая в Национална фотоагенция. Целият този огромен документален материал сега (б.р. 1998 година) е превърнат в мъртъв капитал, складиран в помещение, изложен на течове, влага и фактически на повреждане, докато в чужбина подобно богатство се пази в специални устройства с климатична инсталация.
През 1951 година бях един от създателите на Държавното предприятие „Българска фотография“. В продължение на 25 години ръководех творчески колективи от фотограф-художници и фотожурналисти от София и страната. След създаването на Фотоиздат към ДП „Българска фотография“ работих още две години като редактор – „Изкуство и културно наследство“. От 1973 продължих в Клуба на фотодейците в България. През 1983 година излезе книгата ми „Фотографско изкуство в България“, която в съкратен вид бе включена в големия сборник „Ранната фотография в Източна Европа“ – издание на Международния институт по история на фотографията в Рочестър, САЩ.
През 1989 година по случай 150 години от откриването на фотографията представих българския принос с голяма изложба „Панорама на българската фотография“ в НДК. Издателство „Отечество“ отпечата книгата с мое авторство „Разговор за фотографията“ през 1990 година. Други мои публикации са: „Изкуството в българските земи през вековете“, „Владимир Димитров – Майстора“, „Йордан Йовков“ и други. Написал съм множество статии за различни вестници и списания. Членувах в Юношеския туристически съюз, младежкия съюз „Отец Паисий“.
Относно книгата „Разговор за фотографията“
Тази поредица от книги, която включва разговори за различни визуални изкуства, е предназначена за младите хора. Тези издания са в огромен тираж, с цветни страници. Нивото не е много изискано, но е прилично. Другите книжки, насочени към живописта, графиката и т.н. сякаш не са създадени за новото поколение и летвата е вдигната по-високо. В живописта са застъпени около 30 български художника, от които при излизането на книгата само двама бяха живи. Това ми беше подадено като модел, по който трябва да работя. Въпреки, че съм историк на фотографията не искам да занимавам младите само с умрелите. Разбира се трябва да се споменат имената на възрожденските фотографи, но исках акцентът да падне върху средното и новото поколение, защото те са тези, които определят облика на българската фотография.
При живописта всеки автор се представя на две страници. Отляво е портрет с няколко реда житейска биография, а отдясно има място за една или две, в краен случай три изображения и анализ на изкуствоведа върху тези творби. Този подход не ми харесва за фотографията, където е трудно да се направи подобен анализ, освен ако не се касае за творби с по-сложна метафоричност на изказа или иначе казано фотографии, които разчитат на асоциативното възприемане от страна на зрителя и си служат с алегорията, символа, метафората. В повечето случаи снимката трябва да говори сама със своите изразни средства, без нужда от особено тълкуване. Ето защо аз възприех друг принцип и мисля, че е редно авторът да участва не само с творбите си, но и със свои мисли, както за фотографското изкуство, така и за собственото си творчество.
За изложбата „Земите български“
Тази изложба не е чисто информативна, познавателна и някакъв набор от „архивни снимки“. Тя е като продължение на Научната конференция „България между Европа и Русия“ – неин визуален еквивалент. Много по-лаконичен, но много по-убедителен, защото е онагледяване на исторически истини по фотопът. Тук трябва да се съгласим с китайците, които казват, че една снимка убеждава повече отколкото 100 думи. Фотографията като неопровержим документ на епохата най-добре запазва миналото за настоящето и настоящето за бъдещето.
Предчувствайки какво може да стане, когато мен вече ме няма, през цялата си кариера правех свой личен архив, който е по-богат от държавния. Нещо повече: всичко, което показвам на тази изложба, не е събирано по служебна линия от щатните фотографи на Държавния фотоархив. Там тези снимки ги няма, защото те са правени от моите приятели, членове на Български фотоклуб – едни от най-добрите фотограф-художници: Бончо и Божидар Карастоянови, Владимир Димчев, Захари Жданов, Никола Божинов, Димитър Кацев. Тази снимачна кампания трая близо четири години – от септември 1940 до средата на 1944 година.
Аз също на свои разноски съм обикалял Добруджа, Македония, Тракия и Западните покрайнини и не само съм ръководил снимачния процес, но самият аз съм снимал. Част от негативите предавах в Държавния фотоархив, където всичко изгоря по време на бомбардировките над София, но копията, които са при мен, са запазени така добре, като че ли са правени вчера.
Ако се вгледате внимателно в тази изложба, може би ще откриете, че тя е нещо като изповед – изповед не на един човек, не на един съюз, а на цяло поколение, което се роди през войните, израсна, утвърди се и обществено се изяви в периода между двете световни войни и особено след 30-те години.
За естетическия критерий и проблемите в българската фотография
Фотографията е визуално изкуство и дава видимото, макар да преработва и интерпретира действителността. Тя може да даде и невидимото за човешките очи, но не и несъществуващото. У нас преобладава постановъчната фотография със своите теоретически образни конструкции. Репортажната и даже документалната минават на втори план, а още от 60-те години се наблюдава това навлизане на документалното начало в театъра, киното, литературата и най-вече във фотографията – най-документалното от всички изкуства. В същото време ние гледаме една снимка да е колкото се може по-художествена и да се отдалечава от документа. Разбира се, документът не трябва да е гол факт, а по-скоро интерпретиран, но все пак факт. Не е въпрос да възпроизвеждаш натуралистично един предмет, пейзаж или портрет. Това трябва да се случва реалистично.
Мои колеги твърдят, че българската фотография като общокултурно явление е започнала след 9-ти септември 1944 година. Аз мисля, че не само не е започнала тогава, ами в онзи момента падна до най-ниското си ниво. Тя не започна и през 1951 година, когато с министерско разпореждане бе определена за изкуство на социалистическия реализъм и учредиха званието фотограф-художник, защото изкуство не се създава с декрети, постановления и заповеди. Фотографията у нас като артистична изява на българските фотографи не започна и след априлския пленум, а чак след 1963 година, когато е първата творческа изява. Смятам, че званието фотограф-художник у нас е звание с девалвирала стойност, защото съм бил свидетел на първите промоции, когато това звание не се даваше, а раздаваше. Тогава в списъка на фотограф-художниците влизаха лица, които не са представили и една снимка. Това не е ли провал?
Взех участие в правенето на проекта за устав на Клуба на фотодейците. Когато се повдигна въпросът за превръщането му в Съюз на фотодейците, написах доклада до Комитета за изкуство и култура. Там не го уважиха, защото считаха, че между фотографите няма толкова изтъкнати творци, които да седнат на една маса с другите представители на художествената интелигенция – художници, литератори, композитори. Тогава започнаха тези усилени промоции за фотограф- художници.
Специално аз трудно се доверявам и на „Българско фото“, на журиранията и на естетическия критерий, който те налагат, защото според мен у нас няма стабилно естетическа методология, по която да се прави оценяването. Те посочват един грешен еталон за това какво е художествена фотография. Много от младите талантливи автори в родната фотография нямат опората на една стабилна естетическа ориентация. Просто няма кой да им я даде, а освен всичко определени журирания ги насочват в съвършено погрешна посока. Дори в последното биенале видях автори, които снимат строго реалистично, но за да бъдат приети са се нагодили към критерия на журито. Всичко това няма как да е различно, след като журито се определя по административен път, а самите административни ръководители се поставят не само като членове, но и като председатели. Тази порочна практика датира още от 50-те години и за промоциите, и за журиранията, и за наградите. Това е резултат не само от некомпетентност, но и от порочна заинтересованост.
В другите изкуства има изкуствоведи, които с вещина и компетентност да анализират произведенията и авторите. За съжаление във фотографията нямаме такива хора. При нас има планини от литература върху научно техническата фотография, но художествено-творческите проблеми продължават да бъдат една неразорана област. Тук сякаш мога да откроя проф. Димитър Аврамов, може би единствения от нашите изкуствоведи, който познава спецификата на фотографията и правилно тълкува доста нейни изяви.
България никога не е била на световно ниво в историята на фотографията. Била е на европейско равнище в началото на миналото столетие. Познанията, на който и да е наш фотограф днес, започват или от него или от онзи, от когото се е учил. Ние нямаме традиция, не само фотографска, а и културна. След 70-те и особено през 80-те години у нас отведнъж се появиха нови хора. За мен като човек, който познава професията и следи процесите това явление е изненада. Толкова бързо става смяната на поколенията, че при всяка нова голяма изява има нови имена и удивления. В четирите биеналета участват 476 души, от тях само 10 от тях имат участие във всички издания, 20 в три от тях, а останалите минават и заминават. Това явление носи името „детска смъртност на талантите“ – блясва ослепително като бенгалски огън, при това действително с хубава изява и след 2-3 години изчезва.
Какво да кажа на младите си колеги? Аз съм казал вече всичко, каквото мога и каквото знам. Ще завърша с латинското „Направих всичко, каквото можах. Нека другите, които могат, да направят останалото.“
Източници:
Боев, П. „Биографичен профил – Петър Боев – Име от фотографията“. Любословие, 1995-39, с. 7
Попов, Вл. „Свидетелства на историята – Разговор с фотограф-художника Петър Боев“. Литературен форум, 1998, бр. 7, стр. 4
Гаджева, К. „Сто години от рождението на Петър Боев“. Изкуствоведски четения, 2013-8, с.439-443.
Томов, С. „Познатият и непознатият Петър Боев“. Вестник Приятел (посетен 02.02.2024 г.)
Томов, С. „Константин Боев: „Баща ми винаги е работил за България!““. Вестник Приятел (посетен 02.02.2024 г.)
Аудио запис на разговор между Живко Арабов и Петър Боев с продължителност 90 минути, записан през 1987 година
