Евгени Димитров: „Добрият журналист трябва да се ориентира бързо в непозната обстановка“
Имах много причини за разговор с Евгени Димитров и затова ще прочетете вероятно най-дългия текст, публикуван до момента от мен. Да създадеш частна агенция за продажба на новинарска фотография, насочена към изключително малък потенциален кръг клиенти, при това в България, където фотографското изкуство не е на особена почит, е изключително смела постъпка. Фактът, че 25 години по-късно БУЛФОТО е своеобразна запазена марка на бързото фотожурналистическо отразяване от различни събития е доказателство, че идеята отговаря на очакванията на своите клиенти. В действителност има множество подводни камъни, за които не се говори толкова открито, нито от фотографи, нито от журналисти, нито от обществото. Именно те са сред основните ни теми. Ако считаш, че тази и други подобни публикация на тема „Българска фотография“ са интересни и полезни ще съм благодарен на всяка финансова подкрепа за следващи интервюта и проучвания.
Съдържание на интервюто
⋅ За първите стъпки във фотографията
⋅ За фотожурналистиката като любим жанр
⋅ За най-запомнящия се репортаж в началото на кариерата
⋅ За разликата да бъдеш фотожурналист през 90-те и днес
⋅ За журналистическата етика и борбата за шокиращи кадри
⋅ За създаване на Агенция БУЛФОТО
⋅ За големите успехи и предизвикателства пред Агенция БУЛФОТО
⋅ За справянето с нерегламентираното използване на снимки
⋅ За нужните качества пред успешния фотожурналист
⋅ За заплахата от страна на социалните мрежи
⋅ За сайтовете за сток фотография
⋅ За любимата тема на снимане в свободното време
⋅ За изкуствения интелект във фотожурналистиката
За първите стъпки във фотографията
Занимавам се с фотография още от дете. В шести клас се бях разболял от грип и ми попадна една книжка за фотография, в която бяха описани различните видове фотоапарати. Стана ми много интересно и започнах да дрънкам нашите да ми купят един, но тъй като не разполагахме с много пари, те ми отказаха. Тогава бях видял в магазина „Смяна 8“ за 15 лева и започнах да събирам стотинки в кутийка от локум, вместо да ги давам за банички. Стигнах до три лева, когато дядо ми се смили и на пенсия ми додаде останалите, а аз веднага му казах, че трябва да се купуват и филми по лев и двадесет.
Винаги съм снимал с удоволствие. В училище бяха свикнали, че непрекъснато съм с фотоапарат на врата и мога да влизам, в която искам класна стая, просто да щракна няколко пъти и да изляза без никой нищо да ме пита. По същия начин бях и в казармата и всъщност за първи път професионално започнах да се занимавам с фотография, т.е. получих пари за снимките си, на 20 годишна възраст като студент първи курс.
Бяхме от поколението, които имаха възможността да влязат моментално в дълбокото на новосъздаващите се тогава медии. Това има своите предимства и недостатъци. От една страна по-добрите бързо издрапаха нагоре, но също така не много кадърните получиха достъп до първите страници.
Иначе по образование съм журналист. Това е изключително полезно за голяма част от фотографската работа, защото една от основните задачи на добрия журналист е много бързо да се ориентира в непозната обстановка, да хване кои са важните неща и да действа съобразно тях. Същото се изисква и от добрия фотограф, който при всякакви условия, независимо от сюжет, тип снимка, светлина и т.н. трябва да се ориентира какво трябва да прави и кое е важното, започвайки да го прави без особени колебания, защото то свършва бързо.
За фотожурналистиката като любим жанр
Пред човек с моите интереси имаше само два избора в България – журналистика в СУ, или операторско майсторство в тогавашния ВИТИЗ. На двете места борбата за влизане беше люта. Тогава по-възрастният ми колега и приятел Иван Попов ми обясни, че ако завърша операторско майсторство пет години ще трябва да нося статива на главния оператор, след това още една година ще ми дават да глася блендата и най-накрая на седмата година може и да ми разрешат да погледна през визьора. Все пак говорим за времето на тъкмо приключилия социализъм. Ето защо насочих борбата си единствено към факултета по журналистика.
За най-запомнящия се репортаж в началото на кариерата
В началото на кариерата всичко е запомнящо се. Живеехме в преломни времена и бяхме 20-годишни хлапетии, за които всичко случващо се беше ново. Моето първо най-впечатляващо място бяха подземията на мавзолея на Георги Димитров. Получих възможност да ме пуснат долу, във време когато това място все още бе скрито, позабравено, но и почти напълно функциониращо.
Най-известният труп в България тъкмо беше погребан в гробищата. Мумията я нямаше, но под саркофага, който все още съществуваше, беше едно малко село с огромни климатични вентилационни инсталации, страховити машинарии, които всъщност се оказаха от големите фабрики за сушене на салам и поддържат много точна температура и влажност. Такива в момента, но в много по-малък мащаб, има в оригиналните тракийски гробници. Записах разказите на хората, грижили се за този труп – как са му пълнили изкормения корем със стъклени топчета за месечна профилактика, как бил по-добре поддържан от Ленин, защото сме го осветявали с оптични влакна, които не пренасят топлина и предпазват от сбръчкване, и други подобни. Даже ме вдигнаха с асансьора, от долния етаж, така че да направя снимка с визия откъм главата на Георги Димитров.
Да снимам всичко това беше силно изживяване. С направените снимки отидох в съществуващия тогава вестник „1000 дни“. Пляснах едно тесте цветни снимки, което за времето си беше голям лукс и ги питах „Колко пари давате?“. Те дадоха доста солидна сума, която за тогавашния ми младежки ентусиазъм изглеждаше цяло състояние, но с верни другари студенти бързо приключихме хонорара. Интересно беше, че миналата година по покана на „Свободна Европа“, заедно с техен екип отново влязохме в тези подземия, за да видим как са и направихме репортаж „30 години по-късно“, който съпоставихме със старите снимки.
За разликата да бъдеш фотожурналист през 90-те и днес
Професията фотожурналист през 90-те беше страшно интересна. Ограниченията бяха относително малко, тъй като и снимащи, и снимани тепърва се учеха на този занаят. Ние излизахме в едно ново непознато за нас време и беше голямо преживяване да правиш репортажи, които в момента ти се струват рутина. Тогава всичко беше за първи път. Имаше необходимост вестниците да се запълват с ежедневни снимки и в дните, когато нямаше голямо събитие излизахме по улиците, които бяха като жива сцена – беше супер пъстро и шарено. Всъщност хората се радваха, когато ги снимахме.
В момента е малко по-трудно, първо защото потреблението на фотографски изображения в медиите се сведе до бързината и до много еднотипни сюжети. Журналистите не се интересуват толкова много от визуалната илюстрация, която разказва нещо. Те търсят снимка, която или да стресне или просто да продължи един определен шаблон. Като гледам статистиката на изтеглените снимки в Агенция БУЛФОТО, най-търсеното са футболните мачове, Министерски съвет, Парламент, Президентство и някоя друга катастрофа или убийство. Това са нещата, които влизат със сигурност, даже да са много посредствени снимки. Почти всичко останало, независимо от неговата обществена или художествена стойност като фотография, е силно неглижирано.
90-те години можеше да блеснеш с много хубава снимка, която да опънат на челна страница във вестника, да се коментира, да се повтаря. Сега това е все по-трудно. Има някакви хубави снимки, които биват откраднати, развъртяни из всички социални мрежи, след което се забравят или се конкурират с бесни deep fake, което не е в наша полза.
За журналистическата етика и борбата за шокиращи кадри
В началото борбата за шокиращия кадър беше много силна. След всяко убийство, а те не бяха малко, с колегите гледахме в екранчетата и си мерехме труповете – кой е по-сочен. За мое щастие тази тенденция полека лека отмря. Прагът на чувствителност на публиката се промени и тези снимки вече не шокират толкова, а по-скоро потискат. В социалните мрежи снимките се конкурират с миймове, фейкове и всякакъв вид изображения, привличащи вниманието, без непременно да са мозък и черва по асфалта.
В крайна сметка трябва да има повече етика в отразяването на страдание, смърт и други подобни неща. Човешката психика не е пригодена всеки ден да се среща с това. Давам пример с групата във Facebook „Катастрофи в София“, която следим и виждаме, че всеки ден има по 10-15 сериозни катастрофи, които преди ни се струваха по-малко, защото не ставахме свидетели на всички тях благодарение на социалните мрежи.
При телевизиите идва моментът с накървяването на новината. Всяка една телевизия иска да се обяви за безкрайно морална, но реално се бори за вниманието на зрителя на неравния терен, в конкуренция със социалните мрежи. Желанието да се накърви новината води до това, че редакторът крещи в слушалката на репортера „Върви, върви, питай го как се чувства!“, а на човека му е извадено едното око, качват го в линейката или току що е видял убит някой свой близък. Отмирането на това е въпрос на саморегулация, защото е трудно е да регулираш бързо протичащи събития. Ако журналистът няма собствен морален компас да откаже да направи нещо, то няма закон който да го контролира какво и как да работи. Подобен закон бързо би отишъл в границата на цензурата, което също не искаме.
За създаване на Агенция БУЛФОТО
Създаването на Агенция БУЛФОТО, като всяка добра идея, се роди в кръчма. С моя приятел и съученик Явор Янков ядяхме пица и пиехме бира, когато той каза, че е накупил куп домейни, започващи с „bul“ и взел едно bulphoto за мен, за да направим сайт и да започнем да качваме снимки в него. Към онова време вече имах почти десет години стаж в медиите. Бях доста наясно с процеса и пътя на една снимка – от правенето ѝ до медията, и от какво има нужда всеки един отдел на вестниците – сюжети и технологията на производство на новината. Смятах, че реално съм способен да създам структура, която да предлага онова, което им трябва, по по-бърз и технологичен начин. Говорим обаче за 2000-а година, когато интернетът за повечето хора беше екзотика като средство и среда за работа, за разлика от сега, когато те гледат накриво, ако правиш нещо офлайн.
Тогава привлякохме уеб дизайнера Александър Савов – Дулан, който ни преобърна всички идеи надолу с главата. Направихме сайта, като целта беше първо да бъдем много бързи и да съкратим времето за подаване на една снимка от събитието до редакцията. Тогава трябваше да влизаме в графици на печат на страници. Бяхме едни от първите, които използваха цифрови фотоапарати, но поради нямането на пари не си представяйте DSLR тела с хубави обективи, а по-скоро едни вафли, банички, всякакви такива по 1.6 – 2 MPx.
С тях щракахме ужасни, размазани, шумни, блатисти снимки, но имахме огромното предимство, че успявахме да ги налеем много бързо и те да стигнат до редакцията в необходимото време. Едновременно с това снимките бяха разпределени, сортирани и описвани по начина, необходим на редакциите, което ни даде много голямо предимство, защото говорихме на един език с журналистите.
Недостатъкът към онова време беше, че за една голяма част, включително от маститите и велики журналисти, интернетът беше нещо тъпо като транспортен канал за снимки. Откъде накъде ще ги караш да влизат в интернет, вместо да им плеснеш снимката на бюрото, за да я видят. Самата идея да платиш за нещо, което си видял в интернет, което и до момента е така, се виждаше едва ли не кощунство и обида. Благодарение на това, че на определени събития успявахме да бъдем първи или единствени, започнаха да гледат на нас малко по-сериозно, а не като хлапетии, които си щракат. След няколко големи удара започнаха дори да се абонират за нас.
За големите успехи и предизвикателства пред Агенция БУЛФОТО
Най-голямо предизвикателство винаги е било оцеляването в българската медийна среда. Ние сме ударени от две неща. Едното е световната тенденция към намаляване на приходите в бизнес модела на медиите, който беше канибализиран от социалните мрежи. Медията няма възможност да печели толкова, че да плаща адекватно и за фотоилюстрации. Това винаги го е имало, но сега е особено силна тенденция. Второто е общият обем на пазара в България. Ние сме малка държава, с малко хора и съответно едно нещо, което правиш с локално значение, го продаваш на по-малък общ брой клиенти, в сравнение с по-голяма държава. Медийният интерес към България от чужбина е само когато стане извънредно събитие като взрива в Сарафово, оттам нататък сме в трета глуха.
Съответно разходът, който има за създаване на продукт, разделен на броя клиенти, го прави доста труден за поддържане в пазарно отношение. Голямото предимство е, че ние фотографите, колкото и да сме професионални, винаги сме фотолюбители и правим неща, защото ни харесват. Това помага страшно много да оцеляваме.
Смешно е да се каже, но един от големите успехи по отношение на организацията на агенцията е, че при възхода 2007-2008 година не се втурнахме да ставаме гигант. Много сме предпазливи в разрастването, тъй като не искаме да бъдем най-големи на всяка цена. Устойчивостта е нашата цел, не за друго, а за да си практикуваме хобито по-дълго.
Иначе успехите в медийно-фотографско отношение са винаги временни. Това, което днес е успех, утре вече е забравено. Продуктът на медийната фотография е много съпоставим с продукта на сергията за плод и зеленчук – ако не се купи веднага се разваля бързо и рядко остава в историята. Затова избягвам да цитирам конкретни кадри, но факт е, че голям процент от миймовете в социалните мрежи са базирани върху снимки от наши фотографи.
За справянето с нерегламентираното използване на снимки
В годините сме имали проблем с авторските права. Дори и днес ни крадат безобразно и брутално, и се разправяме непрекъснато. В първоначалните години разчитахме на усилено преговаряне със заплахата от чл. 172а на НК за плагиатство, предвиждащ затвор и глоби. Факт е, че тази пътека с годините работи все по-зле, тъй като изисква голямо старание от страна на Прокуратурата към нарушителите, а на нея и е… все едно какво се случва с нашите снимки и дори няма създадени конкретни процедури на разследване. Всеки път, подавайки сигнал към тях се налага да правим различни неща, в зависимост от това в кой район се е случило нещо. Веднъж ни пращат ГДБОП, друг път – Икономическа полиция или районното. Досега само КАТ не са пращали да проверят с радар колко бързо са ни откраднали дадена снимка.
Друго, което започва да работи добре в последните години е съденето по Закона за авторското право и сродните му права. Появяват се съдебни практики прецеденти, при които да се отсъждат по-нормални обезщетения между 2000 и 9000 лева за откраднати снимки от Facebook. Следващото нещо е да се повиши броят на исковете, за да се увеличи съдебната практика. Фактически една голяма част от съдиите нямат опит в тази материя и трябва да се опират на предишни дела.
Сблъскваме се и с недоверие на колегите фотографи в съдебната система. Те не желаят да инвестират пари в адвокатски такси и хонорари за защита на правата си. Това нещо буквално е инвестиция, която ще им донесе приход съпоставим и по-голям от хонорара, който биха получили. Второ ще създаде страх в онези, които крадат, защото това са неща, които е добре да се знаят.
С Асоциацията на професионалните фотографи водим борба в тази посока по много линии. С компетентни юристи и учени в областта на авторското право непрекъснато се опитваме да просвещаваме нашата гилдия в това как работи тази машинка за авторско право и да се знае, че може и как да се търсят права. Имаме инициатива, свързана с промените в Закона за авторското право, тъй като в момента той се синхронизира с европейските директиви и за наше съжаление в някаква степен там са започнали да взимат превес интересите и лобитата на технологичните платформи, които искат повече свобода за изкуствения интелект и повече възможност да се ползват снимки без да без да се заплаща и без да се получава разрешение от авторите. Отделно има неща, които могат да се направят много по-добре работещи, така че първо да се улесни доказването на това, че си автор на снимката и второ да се улесни процедурата по обезщетяването.
За нужните качества пред успешния фотожурналист
Начинът, по който избираме с кого да работим не се е променял от времето, когато аз ходих с тесте снимки по редакциите – да им ги показвам и да им казвам да купят тази или онази. За нас най-важно е първо да видим какво и как снима даден колега, колко е пробивен и комбинативен. Той трябва да може да влезе почти с ритник във вратата, да плясне снимките и да каже „Сега ги направих! Харесват ли ви?“ Фоторепортерът трябва да е пробивен, не може да чака да му възлагат задачи.
Периодично сме засипвани с имейли, в които ни питат дали предлагаме работа, какво ще е заплащането, че биха се опитали да работят при нас. Човек, ти ако не си на терен и вече не се търкаляш сам в тази история, ние само можем да те научим, но срещу заплащане, което ти най-вероятно не искаш да платиш.
Правим курсове за фоторепортери вече почти 15 години и за тях основната заслуга е на колегата Любомир Бенковски – Бенджи. Той роди цялата идея какви да бъдат, какво да показват – по-скоро чисто практичната, а не теоретичната част на фоторепортера. Води ги по един изключително увлекателен начин и след това всички му стават големи фенове. Част от нашите най-добри фоторепортери през годините са били участници в такива курсове. С някои от тях работим и до момента, а други продължиха по свой собствен път. Не знам дали е само в резултат от курсовете или сме привлекли правилните хора, но в крайна сметка има много добри резултати.
За заплахата от страна на социалните мрежи
Социалните мрежи дадоха трибуна на всеки да бъде медия, но това го чувствам като възможност, а не като заплаха. Първо потокът информация е много по-голям и можем да се ориентираме, предлагайки по-добър продукт от стандартният любител. Второ – увеличава се бройката хора, които могат да работят с нас като агенция.
Това, с което социалните мрежи са абсолютна заплаха за медиите е канибализирането на пазара на реклама. Това убива дори свободата на словото. В миналото продажбите на печатни издания осигуряваха 50% от приходите и това даваше голяма независимост. Сега медиите могат да се финансират единствено от реклама, а потребителите вече на са клиент, а стока, т.е. медията продава своите читатели, а не продава на тях. Читателите не си дават сметка и се радват на безплатното, но даже при тази ситуация медията пак е прецакана. Тук идват социалните мрежи, които залагат на своите милионни аудитории и огромни инвестиции. Те продават реклама за жълти стотинки, убивайки рекламния пазар. Това в някакъв момент се отразява и на приходите на социалните мрежи, но те вече са станали монополисти.
Медията, която всъщност е източник на новини и полезно съдържание, стига до абсурдната ситуация да няма парите, с които да създава своя продукт и даже да трябва да плаща за реклама на социалните мрежи, за да може някой да чете нейния продукт, вместо да получава приходи от него. Това е нещо, за което още няма намерено решение в световен мащаб и се надявам по някакъв начин нещата да тръгнат в посока, в която четящият или гледащият новини да дава пари на създаващите ги. Иначе читателят все повече ще се превръща в стока и ще става по-тъп, тъй като рекламодателите искат това, а медиите ще се превърнат в пощенски кутии.
За сайтовете за сток фотография
Аз и моите колеги бойкотираме този тип сайтове и не следя изкъсо тяхното развитие в момента. По мнение на хора от средата на потребители тези места още съществуват и работят. Тенденцията е нещата там да са все по-нискокачествени и еднакви. В тази връзка ще разкажа една история. Преди известно време клиентка ни пита защо не сме снимали даден политик, даващ изявление в Парламента в конкретен ден. Аз ѝ казах, че това е една говореща глава и може да вземе снимка от предишен ден, на което тя отвърна, че ако повторят една и съща снимка Google започва да ги индексира по-надолу. Следователно е нужно да има все по-нов и актуален визуален материал. Излиза че уникалният фотоматериал се явява мъничко предимство и започва да има по-висока стойност за индексирането.
За любимата тема на снимане в свободното време
Колкото по-голям фотолюбител е големият професионалист, толкова повече теми има за снимане в свободното си време. Аз обичам да снимам всичко – от музика, сцена, джаз, защото съм голям любител, продължаваме с пейзажи, природа, история, археология и сега в момента новата радост от десетина години е снимането с дрон, което дава нова и различна гледна точка. Още съм като малките деца и не съм му се наситил изцяло.
За изкуствения интелект във фотожурналистиката
Изкуственият интелект представлява потенциален проблем за фотожурналистиката в две посоки. Едното е възможността за създаване на все по-автентични дийп фейкове. Това заплашва медийната среда, понеже в момента няма достатъчно добре устроена система, при която да е ясно дали човек гледа фалшива или истинска картинка. Второто е събирането на изображения за обучаване на изкуствения интелект, защото на практика се събират от хора, които са тичали и снимали с големите чанти.
ИИ става все по-добър, неговата стойност се качва и той започва да се продава. Митът за безплатния изкуствен интелект е само докато се обучава, а след това няма как да продължи да бъде безплатен. На практика самите фотографи не виждат никакви пари от факта, че са захранили един много мощен и добър продукт. Цялото законодателство на европейско и световно ниво върви в тази тенденция, но ние отново сме напреки. Спорили сме с ИТ-та, че ако постигнем регулация на тези неща, китайците няма да въведат такава и те ще ни изядат и отнесат. В този аргумент има известна логика, но не знам дали заради това трябва да се метнем с главата надолу от ръба на блока. Времето ще покаже.
