Соня Станкова: С фотографията създавам и предавам своята емоция
Соня Станкова е един от действащите преподаватели по фотография в България. Запознах се с нея преди няколко години на една от изложбите ѝ в София. В онзи момент нямах представа с каква всестранно развита личност в областта на изкуствата ще разговарям. Кадрите ѝ са корици на световни списания, а един от последните ѝ проекти се нарича „Лицата на Пловдив“ и бе показан при откриването на “Пловдив – Европейска столица на културата 2019”.
Нейното творчество Никола Лаутлиев определя по следния начин: „Фотографиите на Соня Станкова са визуален еквивалент на нейната душевност и емоционалност, изцяло подчинени на хуманно-състрадателното и поетично-съзерцателното ѝ отношение към живота.“ Мисля, че след тези думи е редно да ви оставя да се насладите на разговора ни със Соня Станкова, а всеки който е любопитен да види повече от нейното творчество може да посети сайта ѝ – https://sonyastankova.com/
Съдържание на интервюто
• За пътя във фотографията
• За първия фотографски проект
• За начина на снимане и желанието да експериментираш при представянето
• За абстракцията като бягство от реалността
• За непоказаните проекти
• За българската фотография
• За младите във фотографията
• За сътрудничеството между фотографията и другите изкуства
• За фотографията и изкуствения интелект
• Финални мисли за фотографията
За пътя във фотографията
Първоначално започнах да се занимавам с кино и след толкова изминали години мога да кажа, че това силно повлия на фотографията, която правя. След седми клас бях приета в специалност „сценични кадри“, обединяваща кино и фотография. Не се записах там, защото нямаше да бъда заедно с приятелите си от основното училище. Така попаднах в гимназия с общ профил, където ни посети, занимаващия се с история на киното и филмотечното кино в Пловдив – Костадин Костов. Той създаде специализирани паралелки по киноизкуство в моето и още едно училище в града. Всяка година държахме изпити във ВИТИЗ (б.а. днес НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“). Въпреки получената диплома за завършен тригодишен курс не кандидатствах в това висше училище, а избрах да уча фотография в „Юлиус Фучик“ при Янка Кюркчиева. В началото там ми беше трудно, защото от киното бях свикнала да изграждам образ в движение. Затруднявах се да избера единствения стоп кадър, с който мога да предам своето послание.
В последствие през целия си живот съм се издържала само с фотография. Работила съм в студио, правила съм различен тип артистична фотография, а днес преподавам. Винаги, когато правя фотография се опитвам да създавам и предавам своята емоция.
За първия фотографски проект
Първият ми фотографски проект, както сега е модерно да се нарича, беше с фотографии, направени в студиото на Джумаята в Пловдив, в което тогава работих. Това е, с което ме представят най-често, въпреки многото други направени неща.
В това студио беше мелница. Случвало се е на ден да портретирам над 400 души. Работехме с голямо-форматна камера, при която върху един негатив се правеха по четири кадъра, проявяваха се и на следващия ден хората си получаваха снимките, а нови 400 влизаха в студиото. В един момент ми направи впечатление, че хората идват за снимка за документ и събират цялото си внимание върху лицето, а положението на тялото нямаше значение за тях.
Всичко започна с един генерал, който снимах с неговите пагони и медали. На следващия ден дойде човек по къси гащи, който да получи снимката и на мен ми се събраха очите. Опитах с усмивка да го манипулирам за нова снимка с портрета му, но той интелигентно отклони това мое предложение. Затова като видех някой, който ми хареса започнах да казвам, че моделът е мигнал и ще се наложи да го снимам още веднъж. Нещо, което днес не би могло да отговори на законите. След това сменях касетата с цял негатив 10х15 см и снимах човека в цял ръст.
Тази серия се казва „Репортажни портрети в студио“. Доста време негативите от нея стояха по чекмеджетата и бяха показани за първи път на един фестивал в Лодз, Полша под формата на слайдшоу. Това се случи благодарение на Никола Лаутлиев. По-късно са показвани и в списание Colors на Benetton, където имаше малки разкази към някои от портретите.
Един от кадрите е направен по време на Възродителния процес. По онова време хората влизаха плачейки, защото голяма част от тях не искаха да заминават. Влезе едно семейство с бебе на няколко дни, току-що излязло от родилния дом. Искаха да го снимам за паспорт и го държаха във въздуха, а в същото време не знаеха да се радват за раждането или да плачат за заминаването.
За начина на снимане и желанието да експериментираш при представянето
За мен, ако кадърът не е завършен изцяло, не го показвам никога. Когато гледаме кино казваме, че всеки кадър е фотография, а при фотографията говорим, че в дадена снимка има много кино. И до днес съм запазила желанието да режисирам своите творби и да се подготвям за тях. Осмислям всичко в главата си, добавяйки нови и нови пластове от изображения. Когато нямаше компютри правих черно-бели колажи с по 4-5 негатива и никога предварително не съм правила проба. Именно с тях представих изложба, при която кадрите бяха репродуцирани върху фотоплат с огромни размери, произведен в ГДР и използван най-често за печат на портрети на политици. Превъзбудена от осъществяването на първата си изложба раздадох оригиналите и сега имам само 2-3 от тях.
През годините се променям и непрекъснато влизам в нови търсения. В момента подготвям книга, в която се проследява моето творчество в различните периоди. Оказва се, че съм правила какво ли не. Темпераментът ми е такъв. Обикновено малките неща ме провокират да направя фотографска серия. Това може да е човек, събитие или предмет, около които да се завихри нова тема. Последните години се занимавам с отраженията и прожекциите които правя. Това започна с пленерите по мариграфия, организирани от Галина Ушева. Там се роди фотографската серия „Миражи“ с прожекция върху екран от полупрозрачна материя в морето, като по този начин се сливаха реалното и нереалното. Целият проект беше сниман само на един филм в рамките на 10-15 минути по залез. След него морето отнесе екрана и нямаше как да има повторение на заснетото.
В много от фотографиите си нямам хора, но те присъстват и въздействат върху пространството. Затова имам серия „За пространства и хора, които ги няма“. Вибрацията на телата се сблъскват в пространствата и си въздействат. Така човек дори само преминавайки от някъде, оставя своята следа и духа си. Дори ние говорейки си тук ще оставим следа в стаята, в която сме, защото нашият дъх се е завихрил тук. Нерядко използвам човешкото тяло като прожекционен екран, защото то е най-големия носител на познание за света. Реално ние дори не знам колко много то знае.
Правила съм и много инсталации. Първата от тях беше от колажи в стъклени тръби по време на изложба на съвременно българско изкуство. Бях я кръстила „Въздушни коридори“. Това бяха коридори на чувствата – глад, секс, любов. Тя висеше в пространството и зрителят можеше да се движи между тези стъклени тръби.
За абстракцията като бягство от реалността
Абстрактната фотография, която правя в момента изобщо не е бягство от реалността. Просто така усещам нещата сега. Затова съм ги кръстила „Абстрактна реалност“, защото не можеш да заснемеш нещо, което не съществува. Фотографията създава образи от нещо реално и държа в тези свои творби да ползвам само направени от мен кадри. Не харесвам новите течения с използването на чужди или намерени неща.
Правейки тези кадри не се настройвам да търся нещо конкретно. В света съществува всичко, просто трябва да го видиш. При отраженията, добавянето на вибрациите на водата, прави така че дори най-малкото отклонение променя това, което наблюдателят вижда.
За непоказаните проекти
Имам няколко проекта, които не съм показвала. В един от тях снимах портрети с корони и тогава ни удари пандемията. Снимала съм в психиатрични клиники, покрай работата си като журналист, но за мен това снимане е лесно и не е честно. Тези хора от фотографска гледна точка са интересни. Самите те вероятно не са се интересували дали ги снимам или не, но тези снимки не съм ги показвала и няма да ги покажа. Не мога да правя фотография, злоупотребявайки с незащитени хора. Това винаги ми е било правило в работата. Дори на улицата, когато съм ставала свидетел на бедни и нещастни хора се е случвало да не вдигам апарата, именно поради този факт. От друга страна има нужда от такава фотография, за да се покажат подобен тип проблеми.
За българската фотография
Българската фотография върви някак си на цикли – ту напред, ту назад. Има силни периоди, после следва спад. Не ми харесва FIAP-ската вълна, която завладя родната фотография. Когато погледнеш салоните обикновено не може да разбереш коя година е правена снимката, въпреки че в последно време нещата се подобряват. Лично аз не съм участвала, не харесвам и няма да участвам в подобни салони. Дали е правилно или не – няма значение. Не може да направиш пет кадъра, да ги завъртиш в 50 салона и да си много добър. Някои ги устройва. Аз нямам против това, но студентите ми почти не участват в подобни места. Предпочитам да се включват във фестивали. Конкретно за младите фотографи има много безплатни възможности за показване.
Може би в България не достигат салоните и фотографските фестивали. Навремето имаше салон за актова фотография, такъв за експериментална фотография и т.н. Проблемът защо ние не пробиваме в Европа на първо място е, защото нямаме добри галеристи, куратори и хора, които да представят фотографията. Няма как ти да отидеш сам с папките като автор в чужбина. Никой не те признава, че ти си взел набор от снимки и си тръгнал да се предлагаш. Зад теб трябва да стоят компетентни професионалисти – галерист или менажер, който да те предлага. По света в изкуството има ред. Ние не сме на пазарната сергия. Това са правилата. При участията във фестивал е друго. Там трябва да те предложи куратор. Няма как сам да решиш, че искаш да участваш. Всяко такова събитие си има куратор на събитието, който прави избор какво да покаже. У нас няма екип, който да направи една голяма родна фотографска изложба, с която да се обиколи света и родните автори да бъдат забелязани.
Има салони, в които самостоятелните участия са скъпи, но когато галерията направи сборна изложба това го прави по-достъпно и можеш да бъдеш почти навсякъде. Човек трябва да използва тези възможности, ако може да си го позволи. Безплатни салони има до една конкретна възраст. Оттам нататък след като си толкова добър и правиш изкуство, ти би следвало да можеш да се издържаш от това. За авторите по света няколко хиляди евро за участие не са непосилна сума, но тук не е така.
За младите във фотографията
Ние фотографите традиционно сме консервативни. Има интересни млади автори, които много свободно ползват фотографията като медия. Аз лично съм на мнение, че авторът трябва съвършено да владее и използва техниката за създаване на кадъра. В последните години всичко около нас е фотография. Художниците използват фотографията, дори по-свободно от нас, защото нямат обременеността, че този кадър трябва да бъде съвършен. Той може да носи само емоция или послание. Младите фотографи са визуално поколение и ползват фотографията точно като начин за изразяване на мислите и чувствата си без да робуват на съвършения кадър. Не знам кое е по-правилно, но не ми харесва фактът, че се създава фотография, която не става за нищо според мен, но има два листа текст, обяснявайки че това е най-великата фотография, носеща послание. Това не го приемам.
Всяко поколение си носи емоцията на времето, в което живее. Прави ми впечатление, че в дипломните работи на завършващите фотография има голяма драматичност в темите. Освен това на мода са фотографските книги като жанр. Сякаш изолацията по време на пандемията се е отразила много в творчеството на младите. Почти всички книги включват връщане към семейството, търсене на себе си. Реално дипломантите през настоящата 2023-а година са тези, чието обучение премина почти изцяло под знака на Covid-19.
За сътрудничеството между фотографията и другите изкуства
Светът е много динамичен и не може всяко изкуство да си се движи самостоятелно. Сътрудничеството между фотографията и другите изкуства е много важно. Между литературата и фотографията има много подобни примери. Сега пиша докторантура именно в тази насока. Известно е, че Емил Зола и Луис Карол са били фотографи. Но за мен беше голяма изненада, че има съхранени над 12000 кадъра заснети от Джек Лондон. Освен като писател и журналист той се увлича по фотографията и по време на своите пътувания взима със себе си много сериозна фотографска техника. Едновременно пише и снима непрекъснато. Във всяка от къщите си има лаборатория.
За фотографията и изкуствения интелект
Аз лично съм ужасена. Бях тръгнала да правя регистрация, стигнах до някъде и се изплаших да не ми хареса. Изтрих всичко и не искам да пробвам, защото благодарение на това ще стане така, че да не знам, ако говоря онлайн с теб дали си ти или не си. Не ми харесва и това, че консумира образи, създадени от друг и някой да може да се прави на велик с това. Мисля, че е опасно за изкуството и хората като идентичност.
Пробвали сме със студентите и наистина се получават интересни неща, но няма да го ползвам, ако нещо не ме принуди. Не вярвам, че то ще работи в полза на обществото. Разбрах, че може да напише CV, дипломна работа. А ние какво ще правим през това време, освен да пушим трева и да пием хапчета? Друго не ни остава. Някои твърдят, че това ще доведе до развитие. Мисля, че прекалено много сме се развили в техническо отношение и всичко се ползва за война и убийства. Най-вероятно и изкуственият интелект ще се използва за същите цели, така както се ползват дроновете. За съжаление човечеството ползва достиженията си за самоунищожение.
Доста съм мислила по темата и може би неслучайно се случва това завръщане към аналоговата фотография. Отново се произвеждат филми и аналоговата фотография започна да се налага като мода, защото ние сме на път да загубим визуалния документ за света. Защото вече не сме сигурни кое е фотография и кое не е. Цялата сила на фотографския образ, която е в това че създава визуален документ за човечеството, ще изчезне с изкуствения интелект. Това ме притеснява, а не това, че моята снимка ще е по-грозна от тази, направена от ИИ.
Финални мисли на Соня Станкова за фотографията
За добрата фотография е много важно къде се намира всяка частица. Как ти си снимал нещо и как си го почувствал е твоето изкуство. Това, че някой не го е разбрал си е негов проблем. Дали ще се харесаш или не няма значение. Всеки иска да бъде харесван, но хайде това да не ни влияе толкова, защото започнеш ли да се влияеш става опасно.
