Доц. Петър Абаджиев за „Животът“
Отдавна исках да направя този разговор с доц. Петър Абаджиев. Различни фактори възпрепятстваха случването му по-рано. Няколко дни преди заедно с Елена Ангелова да го потърсим видяхме, че ще има представяне на фотографската му книга „Животът“. Няколко седмици по-късно проведохме това интервю в студио „Фотонякаквасиработа“. В близко бъдеще очаквайте и видеото към него, но засега ви представям в писмена форма темите, които засегнахме. Сред тях са: първите стъпки във фотографията, преходът от аналогови към дигитални процеси, връзката между фотограф и модел, смисълът от фотографските книги, изкуственият интелект, фотографските теми, преподаването и други. Приключвам с увода и ви оставям да се потопите в живота на доц. Петър Абаджиев.
За първите стъпки във фотографията на доц. Петър Абаджиев
Като дете свирих на пиано, но това мое начинание бе неуспешно. След него започнах да търся друго занимание, което да запълни желанието ми за създаване на образи. На 16 годишна възраст получих подарък фотоапарат от баща си. Оттогава до сега преминах през всички етапи на фотографията – от елементарното любителство до репортажната фотография, която в един момент ми стана скучна, поради лесното си правене.
Промяна настъпи след контакта ми с двама руски фотографи, които първи въведоха във филмовата фотография лепените колажи. Те изрязваха детайли от една снимка, прибавяха ги в друга обстановка, допълваха психологическото и емоционалното звучене на образа и така създаваха нещо съвсем ново. По този начин минаха от реалното фотографско отразяване на действителността към полето на създаване на изкуство. Вероятно бях един от първите в България, които започнаха да се занимават с лепен колаж. Сега продължавам да правя това с помощта на компютър, защото е много по-лесно и има много повече възможности за усложняване на образа и създаване на допълнителен смисъл в него. Цифровата обработка ми даде много по-широко поле за експерименти.
Изкуството е преди всичко израз на вътрешния свят на автора. То не е дървото или пейзажа, които снимате. Моят подход е да обработвам получения от фотоапарата образ, докато се задоволи моето моментно състояние от гледна точка на смисъл и послание, които искам да предам на зрителя. Лично за мен фотографията се превърна в изкуство тогава, когато започнах да работя по този начин – да създавам свой авторски образ на реалната действителност.
Позволете да се върна към връзката между музиката и фотографията, която е изключително тясна. Архитектурата на музикалния и визуалния образ са много сходни. В музиката има един нисък тон, върху който се гради ритъм, мелодия и т.н. Във фотографията има ниска плътност, върху която се развива градацията и композицията. Така е и с другите изкуства. Най-трудното за мен, което с годините се опитвам да постигна и тук-там се е получило, е в образа да има музика. Много мои колеги смятат, че класическата фотография не трябва да се отдалечава от реалната действителност, а аз мисля точно обратното.
За преминаването от аналогови към дигитални процеси
Този преход за мен беше много лесен. Работата в полиграфията ми даваше възможност да правя сложни монтажи. Когато се появиха първите цифрови фотоапарати подсъзнателно разбрах, че бъдещето е в тях. В онези първи години на една открита лекция в НАТФИЗ казах, че смъртният акт на аналоговата фотография е написан, но не е подписан. Тогава всички колеги ми се смяха и ми се подиграваха.
Сега в стандартната фотография се обръща прекалено голямо внимание на бокето и други подобни параметри. Истината е, че ако в образа няма чувство, послание или идея, то и най-доброто боке да направите фотографията ще бъде празна. Днес всичко е много чисто, много остро, което в някои случаи започва да пречи на ефектността на образа.
За моя фотографски подход се оказаха подходящи фотоапаратите с не много големи матрици. И до днес снимам с такива с големина на сензора от 1 инч или дори по-малки. Единствено изложбата, посветена на Иван Балсамаджиев е правена с Full Frame.
За връзката между фотографа и сниманите модели
Изключително рядко снимам манекени. Връзката е много трудна, защото светът на фотографа и този на манекена са толкова различни, че не могат да намерят нещо общо помежду си. Моделът си мисли как да застане, така че да е по-красив, а фотографът иска да направи нещо, което да покаже зад този образ. Има едно правило, когато се снимат портрети в студио – преди да започнете си купете шампанско! Ще ви кажа защо – шампанското е газирано и стига най-бързо до мозъка. Очите на модела започват да светят и се развеселява, както и фотографът.
Докато живях във Виена бях поканен да снимам за изданието на магазин с каталожна търговия. Там обаче беше различно и не се търсеше психология, а само красотата на модела. Манекените знаеха къде да застанат, осветлението беше предварително нагласено и след няколко кадъра влизаше следващият. В този случай няма отношение между модел и фотограф, както в художествения портрет. Представете си, че имате да направите портрет на някой артистичен човек. Тогава е нужно да осъществите контакт, а това не става бързо. В тази ситуация не може да снимаш от позицията на наблюдател, а само от позицията на човек, който сътворява с този срещу себе си нещо ново. Ето защо, когато снимам Милчо Левиев това не е той, а е моят Милчо Левиев.
Ако сега реша да направя ваш портрет няма да ви снимам веднага. Ще излезем да си поприказваме и тогава ще ви снимам, така че да сте естествен и жив. Моите портрети в основната си част са правени така – по улици, в кръчми, салони, където и да е, но не и в студио. Разбира се големият майстор може да направи в студиото чудесни фотографии, но той при всички случаи имитира реалното осветление, което прави обема и плътта на образа.
За смисъла на фотографската книга
Собственикът на „Фактор“ Георги Чакъров има много добър израз, който гласи: „Фотографията има нужда от тяло“. Образите, които наблюдаваме чрез компютър или други устройства са нетрайни. Често се забравят веднага, а е възможно и да не успееш да ги намериш или покажеш по подходящ начин. Когато създадените образи се превърнат в материален израз, било копие за изложба или албум, те остават след автора, който ги е направил. Понеже вече съм в доста патриаршеска възраст или иначе казано един младеж на 86 години мисля, че това ще остане след мен. Може да не е най-доброто, но ще го има в спомените и мислите, а младите фотографи ще могат да видят този тип фотография.
Винаги новото стъпва на старото. Не може да откриеш нещо съвършено ново, а стъпваш на предходния опит и го усъвършенстваш, правейки го абсолютно ново. Това е общовалидно за всяко изкуство. Един от големите недостатъци на съвременните млади фотографи е неоценяването на старата фотография.
За създаването на изображения посредством изкуствен интелект
Ако трябва да го охарактеризирам с две думи – пълен идиотизъм. Това за мен не е изкуство. В него няма нищо, което да е създал човекът. Именно затова сме свидетели на аналоговата фотография, защото в нея има дефект от човека, който я е направил. Човек, правейки нещо, освен ефект при изразяване на своята същност допуска и грешки. Те са впити в същността на тялото на създадения образ. Напоследък гледах много работи, създадени с изкуствен интелект и ми направиха силно впечатление. Все пак то остава сухо пикселно изкуство, което не носи същността на човешкия образ. Разбира се подобно явление може да се случи и в образи, създадени без помощта на изкуствения интелект, но специално за мен то си остава много красив пълен идиотизъм.
За разнообразието от фотографски теми
Голямата трагедия на фотографията днес се крие в масовия вкус. В миналото, за да се занимаваш с фотография трябваше да си наясно с химията и физиката. Появата на цифровата фотография направи всичко по-лесно и това се превърна в голям проблем. Интелигентните фотографи, които търсят да покажат нещо се възползват от тази леснота, но има други, които си купуват скъпа фототехника и веднага се пишат фотографи. Последните са толкова фотографи, колкото аз съм парашутист. Този лесен достъп за правене на фотография кара съвременното естетическо ниво на масовата фотография да става все по-ниско. Вижте колко еднакви снимки се правят и показват. Това е неизбежно, когато авторът не се стреми към развитие. Всеки от нас следва да се опитва чрез всеки следващ кадър между хилядите си боклуци, които прави да се опита да открие диаманта там, където другите виждат камъни. Показването на еднакви по композиция и внушение кадри в продължение на дълго време демонстрира известна творческа немощ. В своята книга-албум се старах да покажа именно това разнообразие и тук именно идва собственият почерк на фотографа.
Аз вече 70 години се мъча да го постигна и дори не знам дали съм успял. Фотографът живее и вижда нещата по друг начин. В действителност фотографията е тежко заболяване. Хванели те, ще снимаш докато си жив. Но тя е духовна и свързана с осмисляне на човешкия живот.
За преподавателската дейност на доц. Петър Абаджиев
Дълги години бях преподавател – 12 години в НАТФИЗ, още 12 в НБУ, също така в Арт Колежа и Факултета по журналистика към СУ. Това се оказа една от основните ми дейности като фотограф. Най-ползотворни и приятни бяха годините в НАТФИЗ, защото там класовете са малки – по 6-7 качествени студента. В отношенията със студентите винаги съм им давал свобода и не съм налагал своя начин на снимане и мислене. Оставях ги да открият своя подход, но винаги съм се опитвал да изкажа своето мнение за това, което те създават. Всеки четвъртък разглеждахме заснетото през седмицата снимка по снимка и върху някои кадри сме спорили от сутрин до вечер. От моите студенти има някои много добри фотографи, с които имаме взаимно уважение. Преподаването не ми е пречило на фотографската дейност, дори ми помагаше и съм си сверявал вижданията върху определен фотографски проблем с младите хора. Обмяната на опит е двупосочен процес.
За съветите към своята по-млада версия
Не обичам да давам съвети, защото става досадно, особено ако срещу теб стоят хора с различна чувственост от твоята. Но ако гледам себе си не мога да говоря за грешки, а за развиващ се фотографски живот. Започваш да снимаш и правиш технически грешки. След това се опитваш да ги избягваш и ако си умен се замисляш над това, което правиш. Почти всеки започва да снима приятелката си или кучето и вече се мислиш за фотограф. Тази битова фотография също е необходима, но ние говорим за фотографията като изкуство. Когато минеш в този етап, тогава започва и самото развитие. Това е едно постоянно движение в посока усъвършенстване на мисленето, идеологията и посланието.
Доц. Петър Абаджиев за фотографското изкуство в България
Фотографията в България не е масово изкуство. Тук средният вкус е на много ниско ниво –харесват се снимки на кученца и котенца. Не ме разбирайте погрешно, дори и с тях могат да станат оригинални кадри. Нужно е този, който гледа фотография освен сърце да има и познания, за да почувства истински това, което вижда.
Мисля, че развитието на фотографията у нас в момента е блестящо, но става въпрос за отделни силни и даровити творци. Причината е, че днес има физическата възможност да се пътува до места, където се случва нещо особено. Няма как да стоиш на едно място и да не правиш едни и същи образи. Трябва да си на точното място, с точната техника в точния миг.
