Живко Арабов за страстта към цветния диапозитив
По-малко от месец, след като обявих, че започвам да работя усилено над Български фотографски архив с мен се свърза голямата дъщеря на Живко Арабов – Ирена. Срещнахме се няколко седмици по-късно в дома на фотографа на столичната улица „Велико Търново“. Тази локация дълги години е била място за фотографски срещи и разговори. Здравословни проблеми пречат на Живко сам да ни разкаже своята история, но той е заедно с нас. След тази първа среща си тръгвам с набор от ксерокопия, които ще разказват вместо него. Сред тях са негови автобиографии, писани в различни години, два курсови проекта на негови студенти, откриващи слова от негови изложби, статии и много други. Един от курсовите проекти, които споменах е изключително ценен документ. През 1995-а година Ивайло Миланов, тогава студент втори курс в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, прави реферат за фотографа Живко Арабов.
Подготвяйки статията успях да посетя и 77-ия рожден ден на фотографа, който се проведе в Националния студентски дом на 18 октомври 2023 година. Там той дълги години ръководи фотографския клуб. Събитието уважиха голяма част от преминалите през клуба родни фотографи, а някои се включиха виртуално от различни точки по света. Но нека не губим повече време и се гмурнем във фотографския разказ за Живко Арабов.
Биография
Живко Кирилов Арабов е роден на 18 октомври 1946 година в град Добрич. Неговите родители са книжари и в началото на 50-те се местят в София. Завършва Първа софийска гимназия, а в последствие Лесотехнически университет.
В рода си е първият фотограф и почти през цялата си кариера работи в тази област на свободна практика. Любовта му към фотографията и киното се заражда в края на 60-те години на миналия век, по време на ски курс на Юндола. С класическите мокри черно-бели процеси го запознава юристът по образование и фотограф с 11 художествени изложби Апостол Райков, който е баща на съученик на Живко. Арабов става член на Българския фотоклуб в началото на 70-те години, а през 1974 година основава фотоклуба към Централния студентски дом на културата – София. Ръководи го до 1990 година и там организира ежегодните студентски фотосалони.
Шестнайсет ранни творби на Живко Арабов са публикувани в учебника на Васил Кацев по „Художествена фотография“. През 1982 година е публикувана деветата книжка в поредицата за фотолюбителя – „Техника на фотоувеличението“, на която автор е Арабов. През годините е сред фотографите снимали за фотоалбумите, посветени на Детската асамблея „Знаме на мира“, „Кремиковци“ и Национален дворец на културата. В периода 1984 – 1989 е фотограф-редактор на половин щат за списание „Художествена самодейност“. През 90-те води клас „Художествена фотография“ в НАТФИЗ, а след това до 2006 година е преподавател в Нов български университет.
През 1974 година става фотограф-художник. Към онзи момент той е най-младият фотолюбител, на когото е присъдено това звание. Единадесет години по-късно е обявен за фотограф на годината в конкурса на списание „Българско фото“. Биографията на Живко Арабов е изпъстрена с изложби, награди и участия в различни фотографски организации и събития, но по-важно е да отбележим любимия му начин за показване на изложби – „на въжета“, с щипки по различни теми и на различни места. Колкото до снимането – той често използва цветен диапозитив и популяризира т.нар „сандвич-диапозитив“. Сред организаторите е на първата Фотоваканция, първата Фотофиеста и първото Биенале на българската фотография.
За киното като преход към фотографията
В ученическите години Живко Арабов се увлича от автоматика, телемеханика и електротехника. Поради тези му увлечения е телефонист във военното поделение, в което служи. Там се заражда идеята да се занимава с фотография, но първо идва киното. Повод за това е закупената от сестра му 8мм руска камера „Спорт 3“. С нея и друга техника снима до края на 70-те. Получава и поощрителна награда в тази област през 1969 година.
Ранните занимания с кино той определя като полезни за осъществяваните по-късно във фотоклуба към Студентския дом диапорами и озвучени диасерии. Това творчество на границата между кино и фотография запазва високото качество на диапозитива и същевременно дава темпо, ритъм и режисура. Фотографът със съжаление споделя, че това интересно взаимодействие между изкуствата не е получило достатъчно развитие в България.
За любимия жанр и подход на снимане
Живко Арабов споделя, че би било проява на „лукс“ да има любим фотографски жанр, защото трудно би могъл да се изхранва в годините като фотограф на свободна практика, ако не се е опитвал да прави всичко. Все пак в творчеството си повече акцентира върху репортажния подход. Именно така прави своя кадър, донесъл му първа награда в конкурса „Фотограф на годината 1985“ на списание „Българско фото“. Темата е „детство“, а ситуацията се развива в село Проглед, където той попада на сковано от дъски автомобилче. То е оформено с кабинка и тапицирана седалка. В един момент на заден план се появява жена, която прави кадъра на Живко различен.
За постановъчната фотография той казва, че винаги някой може да те обвини в плагиатство, защото все някой преди теб би могъл да се сети за конкретна комбинация от неща и да ги публикува. Същото важи дори при репортажа, което онагледява със своята снимка на гробищата на преден план и панелни блокове на заден. Тях той намира по пътя от Слънчев бряг към Бургас и за целта се качва на една висока рекламна конструкция. Няколко месеца след като снимката е публикувана в „Българско фото“ авторът вижда сходен кадър в немско списание. Разликата е, че там снимката е направена в Ню Йорк и вместо панелни блокове на заден план се виждат небостъргачи.
Живко Арабов допълва, че изпълнявайки поръчка за клиент винаги се е старал да изрази себе си, комбинирайки творческа интуиция и професионален опит. Той определя 1982 година като преломна в своята творческа кариера. Тогава на пазара у нас навлизат хромираните фотохартии на Fuji, а самият той преминава на фотографска техника Canon. Всичко това го кара да обръща по-голямо внимание на качеството и техническото изпълнение.
През 90-те години този негов подход донякъде се променя под натиска на желанието на клиентите за по-комерсиално изпълнение на поръчките. Затова той инвестира в по-качествено студийно оборудване.
Като своя грешка донякъде определя периоди в прохождането си във фотографията, когато се е консултирал с много хора за своите творби. Този подход той счита донякъде за погрешен, понеже вероятно го е накарало да нагажда творческите си виждания към чуждите вкусове. Това определя като грешка за всеки фотограф, който се опитва да прокара нови и авангардни творчески търсения и подходи.
За снимането на диапозитив
Живко Арабов започва да снима на диапозитиви под влиянието на ръководителя на „Научна фотография“ във Висшия лесотехнически институт – Николай Антонов – Кайчо. Това се случва в началото на 70-те години, когато цветната фотография е рядкост. Диапозитивът като уникат кара Арабов да се насочи и към технологията за изработване на техни дубликати.
Другата му страст е сандвич-диапозитивът. Технологията той подробно описва в списание „Българско фото“, бр. 5-6/1980 г. Чрез този тип монтаж, присъщ на видеоизображението, според Живко Арабов ние постигаме невероятното, причудливото и необичайното във фотографския образ. В действителност това е методът, по който най-често са правени кино-надписите навремето.
Фотографът отбелязва, че това не е техника, чрез която се цели да бъдат спасени несполучливите диапозитиви. Точно обратното – той ни съветва да използваме добрите кадри с художествен заряд. Комбинирането не е задължително между цветни диапозитиви, но би могло да се добави черно бял диапозитив или негатив, както и цветно прозрачно фолио или структурна полупрозрачна хартия. Най-важното обаче е да се снима с мисълта за „сандвича“.
За фотоклуба към Централния студентски дом на културата
Към Централния студентски дом на културата от 1958 година съществува киноклуб с художествен ръководител Васил Кацев. В началото на 60-те вече се говори за кинофото клуб, но кино частта постепенно започва да запада през 70-те поради недостатъчното материали. Самият фотоклуб е основан през 1974 година. Това е моментът, в който Живко Арабов сменя амплоато на редови член с това на организатор. Той описва организацията като дискусионен клуб поради липсата на добра лабораторна база. Всяка година там се провеждат поне по два конкурса – един, свързан с кино фестивали и превърналия се в традиционен „Студентски мигове“, който по-късно е преименуван на „Салон за студентска фотография“. Повече за самия клуб може да прочетете в препубликуваната статия от списание „Българско фото“, в която самият Арабов разказва за клуба и неговите най-дейни членове.
Другите за Живко Арабов
Ще завърша с два цитата от други фотографи, описващи Живко Арабов. Към този финал ме подтикна прекрасната атмосфера с десетки колеги при отпразнуването на 77-та годишнина на фотографа.
Ето какво казва Росен Коларов по време на откриването на изложба на Живко Арабов през 2020-а година в Клуб на фоторепортера: „Бих искал сега да поговорим за другото наследство с което Живко ни дари. Това сме неговите ученици, това е фотоклуба при ЦСДК. За всички нас това бяха най-красивите ни години, както каза Кирил Гоцев. Ние работихме, творяхме в абсолютна хармония. Живеехме заедно, щастливи бяхме от успехите си, радвахме се за всеки един от нас. Радвахме се и страдахме заедно. Бяхме едно семейство, което и до днес е всецяло задружно. Когато един от нас поемаше въздух, другите го издишваха и когато един от нас издишваше, другите вдишваха и така сърцата ни туптяха в ритъм. Живко създаде от нас не само творци, той направи от нас Хора.“
Петър Божков пише в списание „Художествена самодейност“ във връзка със спечелената награда от Арабов „Фотограф на годината 1985“: „И сега, когато пиша тези редове за неуморимия обществен деец, за колегата Живко Арабов, мисълта ми отново е обладана от апостолското значение на самораздаването в наши дни в областта на образованието, културата и изкуството, на самодейността. И се връщам към една народна мъдрост: „За да получиш, трябва да дадеш“. И още бях чул: „А може и много да си давал, без да получиш нищо.“ Много сме получавали от Живко. Не следва ли да даваме на другите, тъй както той е давал на нас? Какво ни е дал той? Личен пример, както се казва – и то за подражание.“
