Светът през обектива на Foto Wien 2025
След обзора на Месеца на фотографията в Берлин през 2023 и Фото фестивала в Атина през 2024, тази година е ред на биеналето Foto Wien 2025. Събитието се провежда в столицата на Австрия и е част от мрежата European Month of Photography. Настоящата програма включва 99 локации и 333 артиста, което прави невъзможно разглеждането в рамките на петте дни, които си бях отделил. Все пак след предварително проучване редуцирах изложбените пространства наполовина.
По стара българска и моя лична традиция ще започна с малко критика, след което ще продължа към същинската част – изложбите и авторите, които ми направиха най-силно впечатление. В хода на обиколката установих несъответствия в обявеното работно време или направо беше невъзможно да открия част от пространствата. Нерядко съм се оплаквал от този недостатък у нас, но явно той е характерен и на запад. Другата ми критика е, че по време на Foto Wien 2025 се провежда изложба на нашите фотографи Соня Станкова, Галина Ушева и Нели Гаврилова в Български културен институт във Виена „Дом Витгенщайн“. Недоволството ми не е от самата изложба, а от факта че, съвпадайки с такова голямо фотографско събитие, тя не е част от календара му. В интерес на истината не открих информация за нея и в сайта на самия институт. Този пропуск за пореден път затваря родната фотография в рамките на българската общност и не ѝ позволява да достигне до по-широк кръг зрители. Ще дам за пример факта, че за водеща снимка на фестивала е избран кадър на Marie Tomanova от серията „Kate and Odie”, която е показана в Чешкия център, въпреки че самият той беше от онези с неизясненото работно време и за съжаление не успях да видя самата изложба. С това затварям темата на недоволството и отварям тази с впечатленията от конкретни изложби.
Настоящото издание на фестивала Foto Wien 2025 е под мотото „Dynamic futures”, което цели да представи на зрителя възможни бъдещи сценарии и да разгледа ефектите от научно-технологичния прогрес върху обществото през призмата на фотографията. При първоначалното си проучване останах с впечатление, че акцентът е върху концептуалната и експериментална фотография, докато историческият аспект и документалистиката са оставени на втори план. В действителност е намерен много добър баланс между теми и форми на представяне, които поставят въпроси и карат зрителя да се замисли над различни аспекти. Разказът се оформи сам въз основа на изложбите от отделните дни. Ще се опитам да пиша и показвам по-малко, като същевременно ще давам линкове към самите проекти, за да може всеки сам да добие представа от работата на различните автори.
Ден 1 | природни микросветове
Започнах своето фото пътешествие с микро света на гъбите в изложбата „Funga foto fest” в галерия Ostlicht. Кураторът Wolfgang Hinterdobler, който има докторантура по гъбична биотехнология показва разнообразието в този микросвят, чрез фотографиите и тайм-лапс видеа на десетина автора. Визуалният образ е допълнен с балансирано количество научна и любопитна информация. Сред тях бе текстът за специфичен род паразитни гъби, наречени Cordyceps, паразитиращи върху насекоми и превръщайки ги в зомбита. Пак там инсталацията “Evidence: Underpants” – част от мащабно швейцарско проучване, визуализира работата на гъбите в полза на добрите почвени условия. От 2021-а година учени заравят памучно бельо на различни места и следят каква част от него бива разградена. Колкото по-здрава е почвата, толкова по-ненаситни са почвените организми и толкова по-малко от полезните вещества остават като свидетелство след изравяне.
Първият ден ме срещна и с изследването на тема „Sience|Fiction – A non-history of plants” във Foto Arsenal Wien. Кураторите Victoria Aresheva, Clothilde Morette и Mona Schubert, заедно с над 40 автори задават въпроси към зрителя. Сред тях са дали растенията не са по-интелигентни, отколкото си мислим, че са, както и дали не могат да ни наблюдават, мечтаят или общуват. Пътешествието започва с историческо изследване за света на растенията, датиращо от пионерите във фотографията – Anna Atkins, William Henry Fox Talbot, Karl Blossfeldt и други.
След тях последваха темите за навлизането на орнаментите от цветя в пощенските картички от началото на миналия век, както и кориците на книги с подобна тематика. Сред любопитните проекти с модерен прочит за мен се откроиха два:
- Anais Tondeur “Tchernobyl herbarium”, документиращ последствията от случилото се с атомната централа на 26 април 1984 г. върху растенията в най-голяма близост до инцидента, посредством директно отпечатване на образци от радиоактивен хербарий върху фоточувствителна хартия.
- Agnes Denes “Wheatfield”, проект в който през 1982 година авторът превръща 8000 кв.м. от долен Манхатън в житно поле, за да насочи вниманието към продоволствените проблеми с храните и бъдещето на нашата екосистема.
Ден 2 | технически открития
Вторият ден ме срещна с две имена, залагащи на перфектното техническо изпълнение във фотографията. Първото ми посещение бе във Фотоинститут Бонартес (FotoInstitut Bonartes), работещ в областта на изследването, съхранението и разпространението на историческата фотография от зората на възникването ѝ. Особено внимание се обръща на теми и автори, свързани с Централна Европа и особено с Австрия. Именно там до 21 ноември 2025 г. може да се разгледа изложбата на Marianne Strobl „Only the biggest construction sites“ с куратори Monika Faber и Martin Keckeis. Специфичното при нея е, че за разлика от повечето фотографи от своето поколение тя не работи основно в студио, а на терен – на големи строителни обекти и заводи. Това я превръща в една от жените пионери на индустриалната фотография и работа със светкавици в Австро-Унгарската империя. За първи път нейното творчество е показано през 2017-а година именно във Фотоинститут Бонартес. Отличното техническо изпълнение на снимките подтиква колекционери и архивисти да започнат да се взират за характерния подпис „M. Strobl” в червен курсив. Най-впечатляващи за мен бях интериорните фотографии на Marianne Strobl, често включващи използването на появилите се към онзи момент магнезиеви светкавици, открояващи интериора и заснетите персонажи, без драматични сенки. Тук е важно да отбележим, че става дума за периода след 1895-а година. Това, което прави работата на фотографката уникална, е начинът на представяне на хора в работна среда, не само на строителни обекти, но и в ресторанти, хотели и болници. Повече за проучването може да прочетете и видите на специално разработения към изложбата сайт.
Другата техническа среща в този ден на Foto Wien 2025 бе с изложбата на Inge Dick в галерия Sturm & Schober. Тук впечатлението бе не толкова от самите изображения, колкото от срещата с най-голямото Polaroid копие, изложено в галерията. През 1999-а година авторката пътува до Бостън, за да работи с една от двете голямо-форматни камери Polaroid, създаващи изключителни по размер и впечатляващи по качество копия. Показаните в изложбата серии са дългосрочни концептуални проекти, изследващи светлината в различни нейни проявления. Самата фотографка получава по-сериозно признание едва през последното десетилетие, участвайки през 2018-а година в изложбата “Shape of light – 100 years of Photography and abstract art” в Tate Modern в Лондон. Три години по-късно на 80 годишна възраст получава наградата Austrian art prize for artistic photography. Преди да открие фотографията през 70-те години тя е художник, изследвайки темата за светлината и този преход сякаш идва логично в нейното творчество.
Ден 3 | романтични срещи
Третият ден на Foto Wien 2025 се оформи тематично като ден на монохромната фотография. Започнах с изложбата на Kit Young “Poems of Paris and Scotland” в галерия G99. Привлече ме минимализмът и романтичното желание за съзерцание в неговите кадри, които кураторите на изложбата наричат поеми. Авторът започва фотографския си път през 2009-а година, когато се мести да живее в Париж и се присъединява към групата, водена от Gerard Moulin. В същото време започва да се интересува от аналоговата фотография и работата в тъмната стая, създавайки кохерентни творби, чрез привидно несвързани моменти от време. Добре познатите места от Париж сякаш говорят и разказват различни истории. Същият подход авторът прилага и за Шотландия. Самият фотограф определя себе си като отзивчив и импулсивен, съсредоточен върху линиите и тоналността на обектите пред себе си. Освен като фотограф, той се определя и като печатар, защото сам копира своите снимки. Кураторите на галерията неслучайно избират именно Kit Young, тъй като самите те в галерията си разполагат с добре оборудвана тъмната стая.
Последва лична среща със словенската фотожурналистка Manca Juvan по време на нейната изложба „Istanbul: Spaces of freedom”. Разговорът с нея бе полезен в много отношения, както за възможностите на фотографа да бъде забелязан в чужбина, така и за взаимоотношенията във фотографските среди. Самата тя се определя като любопитна и отворена към изслушване, в което се уверих лично. Имахме възможност да поговорим за нейните проекти, свързани с Иран, от където е нейният съпруг, както и от Афганистан. Освен тези документални проекти, в портфолиото ѝ могат да се открият и много комерсиални такива, както и резултатите от менторските програми, които провежда.
Третото откритие за този ден бе френският фотограф Marc Riboud. През 1953-а година негова снимка на бояджия на Айфеловата кула е публикувана в списание Life, а по-късно е поканен в Magnum от Henri Cartier-Bresson и Robert Capa. В следващите десетилетия прави множество пътувания на изток. Ретроспективната изложба в Forum am Schillerplatz представя черно-бели фотографии от цял свят, създадени в периода от 50-те до 80-те години на миналия век. Куратор на изложбата е Karine Lisbonne. Освен споменатата снимка от Париж, са показани и емблематична негова фотография на жена с цвете пред стена от оръжия от Вашингтон през 1967-а година, както и негови ранни творби от Китай.
Ден 4 | големите музеи и галерии
Още не мога да забравя как бе представена изложбата на Nan Goldin в Neue Nationalgalerie в Берлин по време на тазгодишния месец на фотографията, за който все не остава време да разкажа. Това бе причината да отделя големите музеи и галерии, които не са строго профилирани във фотография, но представят фотографското изкуство в диалог с други форми.
Първият подобен музей, който посетих по време на Foto Wien 2025 беше Museum Hundertwasser, посветен на един от най-важните австрийски художници на ХХ век Friedensreich Hundertwasser. Това е първият „зелен музей“ във Виена, който дава възможност на посетителите да се докоснат до екологичната визия на Hundertwasser. Той е известен с това, че експериментира с тревни покриви и засажда дървета във фасадите на сградите. „Ние сме само гости на природата и трябва да се държим като такива. Човекът днес е най-опасният „вредител“, който някога е опустошавал тази земя.“ казва той през 1983-а година. Разбира се за неговото творчество може да се пише много, но целта на тази публикация е друга. На последните два етажа в музея е разположена изложбата на Julius von Bismarck “Normality Bias”, която напълно резонира с възгледите на Hundertwasser. Тя е комбинация от фотография, видео, скулптури и инсталации, които поставят въпроси за връзката между човека и природата. Обществото непрестанно се разтърсва от кризи, които постепенно се превръщат в новото „нормално“. Природата е представена едновременно като икономически ресурс, божествена сила и романтизиран образ. Още преди зрителят да се потопи в света, който авторът показва, е посрещнат от негов цитат, който гласи: „Начинът, по който гледаме на природата, има пряко влияние върху нея. Целта ми е да изследвам и променям това възприятие.“ В изложбата са показани неговите серии Landscape Painting, Talking to Thunder, Fire with Fire, както и най-новата му серия The day the ocean turned black, посветена на пожарите в Лос Анджелис през 2025-а година. Включени бяха и късометражните филми-съзерцание Den Himmel muss man sich wegdenken и Punishment.
Другата тематична изложба бе на Roger Cremers в Jüdisches Museum. Тя е посветена на мемориалните места, свързани с Холокоста и Втората световна война. От 2008 г. насам в своята серия World War Two Today, холандският фотограф документира, понякога и с премерена доза хумор, пейзажи, бивши бойни полета и мемориални места в цяла Европа, търсейки отговори на въпроса как следвоенните общества се справят с наследството на големите катастрофи на 20-ти век. Авторът признава, че е почти невъзможно да се заснеме мрачната история, запечатана по тези места, затова насочва камерата си към посетителите и техните реакции. Така открива, че Аушвиц-Биркенау постепенно се превръща в туристическа атракция — и това наблюдение става основа на дългосрочния му проект.
За финал, но не по важност остава галерия Albertina, където освен на фотография се насладих на светлинни скулптури и готическо изобразително изкуство. Също така обръщам внимание, че там от 30 октомври предстои да се открие ретроспективна фотографска изложба на Lisette Model. Връщам се обаче към изложбата Identities на Jitka Hanzlova, която бяга от Чехословакия в Западна Германия през 1982 г., където по-късно завършва визуална комуникация с фокус върху фотография в град Есен. В изложбата са показани, ако не всички, то извадки от почти всички нейни серии. В първия си проект Rokitnik (1990-1994) тя показва ежедневието на жителите на едноименното ѝ родно село, едновременно познато и въпреки това отдалечено през годините на изгнание. Следва Bewohner (1994-1996), който съчетава портрети, градска среда, предмети и животни, създаващи общо усещане за изолация. После се заражда концептуалния проект Female (1997-2000), в който тя портретира случайно срещнати жени по време на своите ежедневни разходки в различни световни мегаполиси. Впечатление прави изследването ѝ върху водата, разпростиращо се в осем глави – преминаващо през всички агрегатни състояния. В изложбата бяха показани две от тях – облаците и ледът.
Надявам се, че всеки стигнал до края е открил за себе си поне един интересен нов проект или автор. Може да се запишете за бюлетина или да подкрепите създаването на други подобни статии във формите по-долу. Аз пък оставам в очакване на следващите подобни срещи някъде по света…
