Фотографията отвъд Paris Photo 2025
С тази публикация започвам серия от материали, свързани с пътуването ми до Париж във връзка с посещението на изложението Paris photo 2025, осъществено с финансовата подкрепа на програма „Мобилност‘25“ на Национален фонд „Култура“. Реших да стартирам отзад-напред с онова, което се случваше в средата на месец ноември извън стените на Гран Пале, защото то беше отвъд планираното, което включваше двудневно посещение на изложението, в което галерии, издатели и автори показват и говорят за най-актуалните тенденции.
Преди да замина разбрах, че междувременно през целия месец ноември в града се провежда и фестивалът Photodays Paris и тъй като работното време на Paris Photo бе от 13 до 20 часа, реших да използвам по-ранните часове и да посетя още няколко изложби, за които ще разкажа тук. Изборът ми бе продиктуван от интереса към конкретните теми, но някои от тях ме впечатлиха и с формата си на представяне и техническите подходи, които използват самите фотографи. Неща, които бяха в основната на моето пътуване до Париж.
Ден 1
Започнах своя тур с изложбата на Sibylle Bergemann „Тhe monument“ във Fondation Henri Cartier-Bresson и куратор Sonia Voss, с чиято работа за изложбата „Букурещка трилогия“ на Anton Roland Laub родните зрители могат да се запознаятв галерия „Синтезис“ до средата на февруари 2026 г.
Творчеството на Sibylle Bergemann е представяно у нас в ретроспективна изложба в СГХГ през 2022 г. В Париж бе показан нейният документален проект за създаването на паметника на Маркс и Енгелс в източен Берлин. По него тя работи в периода 1975 – 1986 г., като през първите две години това е неофициално. Едва през 1977-а тя е поканена от Министерството на културата да работи по този проект. В показаното липсва пропагандната част, която е запазена за пресата и официалната изложба, експонирана преди официалното откриване на монумента. През единадесетте години фотографката заснема над 400 филма, а от тях избира дванадесет кадъра, които обединява в серията „Das Denkmal”. Чрез ирония и скрити символи кадрите са противоположност на естетиката, позната от времето преди падането на Берлинската стена и затова днес той е един от нейните най-емблематичните ѝ проекти.
Отново във Fondation Henri Cartier-Bresson, се запознах и с проекта „Radio Ballast“ на François-Xavier Gbré. В него се изследват отпечатъците от човешката дейност върху пейзажа и архитектурата на африканския континент. Авторът прави това в последните петнадесет години, но през 2023-а погледът му се насочва върху железопътната линия, която пресича Кот д’Ивоар от север на юг. Тя е построена по време на френската колониална епоха, за да се добиват природни ресурси и да се транспортират до пристанището в Абиджан. Проектът преплита различни периоди – колониалният, годините след обявяването на независимостта и съвременната реалност.
Интересно е как двете изложби демонстрират различен подход към темата за паметта и повдигат въпроси относно изминали събития. В първия случай чрез документалния подход на съвременника на случващото се, а във втория – чрез историческо изследване и концептуална фотография от автор, роден след разглежданите събития, което показва прочита на следващите поколения, посредством различен визуален език и осмисляне на проблемите без тежестта на съвремието.
Следващата изложба в маршрута бе в галерия Suzanne Tarasieve. Там украинския фотограф Boris MikhaIlov бе представен с изложбата „Reverse Perspective“. Роден в Харков, живеещ в Берлин, носител на множество престижни награди, той е единственият жив фотограф от бившия Съветски съюз, имал самостоятелна изложба в Музея на модерното изкуство в Ню Йорк. Навлиза във фотографията на 31 години, след като е уволнен от инженерната си работа в държавна фабрика, обвинен че използва тъмната стая, за да проявява голи снимки на съпругата си. Впечатли ме стилът, залагащ на комбинация от иновативни техники, включващи колаж, манипулация на изображенията, оцветяване и други. Самата изложба обединява произведения от четири различни серии, създадени през 60-те и 70-те години на миналия век. В една от тях авторът залепва заснети от него черно-бели портрети на уморени и нещастно изглеждащи свои съграждани върху ярко оцветени листове. По този начин създава усещането за семеен албум, който някой е искал да направи по-жизнерадостен. В друга от сериите прави почти идентични снимки и ги комбинира по двойки, като на някои от тях оцветява ръчно. Така превръща социалната критика и ежедневен репортаж във визуални концептуални обекти. След разпадането на Съветския съюз изкуството му става открито социално критично, като през 90-те години на миналия век създава серия от фотографски портрети на маргинализирани хора от родния си град. Сред тях са бездомни, алкохолици и наркозависими и всички други, които не могат да се впишат в зараждащото се ново общество на независима Украйна.
„Pierres Blanches“ на Thomas Dhellemmes в галерия Polka ме привлече със своя минимализъм и меланхолия. Авторът работи над 20 години върху своя проект, използвайки Polaroid SX-70. Несъвършенствата на кадрите му отварят възможност пред зрителя за забавяне на темпото и лични интерпретации на видяното, напомняйки мъглата на ума и паметта. Неговата философия за бавно снимане е в противоречие с днешната епоха, в която всичко се движи твърде бързо, без да спира и всичко се мултиплицира, вместо да бъде уникално. Именно това е специфичното за този проект – да опрости красивия миг, а универсалното да се превърне в уникално. Още в ранна детска възраст фотографът започва да снима своите играчки, да инсценира истории, за да ги запомни. Оттогава в него се поражда необходимостта да създава тетрадки с бележки, мисли и изображения. В „Pierres Blanches“ снимките са от различни части на света, превръщайки се в тайни и мълчаливи свидетели на едно непорастнало дете, което никога не спира да търси своя път. Към проекта е издадена книга, в която авторът казва: „Това бяха щастливи моменти и аз бях жив.“
Последна в този ден бе изложбата на японската фотографска Sakiko Nomura, асистент на Nobuyoshi Araki за повече от 20 години. Тя става известна с мъжките актови фотографии в монохром, които тя започва да прави още на 18-годишна възраст.
В галерия Echo 119 бяха експонирани две нейни серии „Night flight” и “Another black darkness”. Първата излиза под формата на фотоалбум през 2008 г. и е един от малкото нейни цветни проекти. В него тя редува снимки на голи мъже сами или със своите партньорки, гледащи директно в камерата, докато позират на легла в тъмни хотелски стаи. Тези портрети се редуват с изображения на излитащи или кацащи самолети, разфокусирани нощни светлини, димящи промишлени комини и фойерверки, които така комбинирани подтикват зрителя да търси еротичен подтекст. Изображенията наподобяват спомени от различни сексуални контакти и са съсредоточени върху моментите преди или след тези срещи. Във фотоалбума е включен текст, написан от режисьора Tatsushi Omori, в който той си спомня как е позирал гол и какви усещания за самия процес е оставило това в него.
“Another black darkness” пък е експериментален проект, използващ техниката соларизация. Изображенията в него са отпечатани с гланцово черно мастило върху матова черна хартия. Зрителят трябва да положи значителни усилия, за да разгадае съдържанието на тези образи. В тях могат да се открият пейзажи, силует на гол мъж, легнал на легло или друг, пушещ с гръб към зрителя, докато жена се разсъблича, целувка, очертанията на град, гора, кола, цвете или дърво.
Ден 2
За първата половина на втория ден набелязах две изложбени пространства, отнемащи повече време за разглеждане – Maison Européenne de la Photographie и Jeu de Paume. В трите етажа на първата бяха представени трима фотографи – Edward Weston, Tyler Mitchell и Felipe Romero Beltran, докато във втората и двата етажа бяха отделени за работата на фотожурналиста Luc Delahaye.
Вероятно някои от четящите ще ме обвинят в превзетост, но повлиян от многообразието на експерименти и теми през първия ден на Paris photo не се впечатлих от показаното в изложбата на Edward Weston. Тя проследява решаващ поврат в историята на фотографията, подчертавайки радикалния преход на автора към опростена, прецизна и директна модернистична естетика. Никога не съм бил фен на фокусирането върху линии, форми и светлина, което бе акцентът в тази изложба под формата на различни фотографирани предмети – черупки, зеленчуци, тела, камъни. Може би именно опростеността в изразните средства бе най-впечатляваща за масовия зрител и това бе най-посетената от трите изложби по време на моето гостуване там.
По-интересни ми бяха другите двама автори. При Tyler Mitchell водещо бе представянето на фотографията, докато при Felipe Romero Beltran това бе темата. „Wish This Was Real“ е заглавието на проекта на американския фотограф Tyler Mitchell, в който зрителят е поканен в утопичен свят за живота на чернокожите. Три тематични раздела проследяват артистична еволюция на автора. В ранните си търсения той се потапя в културата на скейтбординга, а изображенията изследват мечтата за свободно време, общност и себеизразяване на фона на обществените вълнения. Част от изложбата бе видео размишление върху невинността и политическите сътресения в съвременна Америка. Във втория раздел фотографът запознава зрителите с мечтите за един утопичен рай, обгърнат от сложността на историята и социалната идентичност. Накрая той изследва чернокожите общности чрез интимни семейни портрети и натюрморти, изобразяващи дома като убежище.
Понеже по-рано споменах формите за представяне на фотография, което в близко бъдеще ще се превърне в отделна публикация, то в изложбата на Tyler Mitchell освен традиционните медии, изображенията бяха допълнение с печат върху плат и огледална повърхност. Впечатление правят ярките цветове в неговите изображения, които са продиктувани от опита му в рекламната фотография. Едва на 23-годишна възраст той е поканен да снима певицата Beyonce за корица на списание Vogue и с последното се превръща в пионер сред чернокожите фотографи.
Третата изложба в MEP ме впечатли със своята тематика. Между 2020 и 2023 г. Felipe Romero Beltran документира живота на девет марокански младежи, настанени в мигрантски център в Севиля, където те изчакват узаконяване след като са влезли нелегално в Испания. Именно около три години отнема стандартно съдебният процес по разглеждане на административния статут. „Dialect“ е покана към зрителя за размишление върху миграцията не само като географско явление, но и като бюрократично, социално и емоционално преживяване. Част от фотографските изображения е и видео инсталацията „Recital“ , която подчертава езиковите бариери и изискванията, пред които са изправени мигрантите. В нея младите мъже четат на глас първите четири страници от испанския закон за миграцията – действие, отнемащо над 20 минути. Темата ме подсети за курсовете по документална фотография на Михаела Вачева “Фотоработилница 66“, насочени към деца бежанци от Близкия Изток, мигриращи без родители. По време на втората изложба от тази поредица „Тук, където съм“ през 2024-а година зрителите можеха да видят как изглежда София през очите на тези деца, които за целта използваха подарени фотоапарати. И когато влязох в залата с инсталацията на Felipe Romero Beltran в Париж в главата ми ясно се появи споменът за една от сериите на децата от България, която показваше състоянието на общежитията в Овча Купел отвътре.
За финал на втория ден, преди отново да потъна в Grand Palais посетих изложбата на Luc Delahaye в Jeu de Paume. Той работи като фотожурналист в периода 1984 – 2001, като междувременно от 1994 до 2004 г. е член на Magnum. Изложбата представя неговия фотографски поглед върху първата четвърт от 21-ви век, след излизането му от фотожурналистиката. Първото нещо, което прави с излизането от медиите е да закупи фотоапарат, правещ панорамни снимки. В следващите четири години работи върху проект, в който визуалното поле е толкова широко, че хората в снимките, създават впечатление, че игнорират онзи, който ги снима и него всъщност го няма. Те изглеждат твърде погълнати от собствения си живот или твърде далеч, за да забележат фотографа.
Luc Delahaye отхвърля идеята за необходимост от тема във фотографията. С работата си като фотожурналист той дълго е имал повод да избяга от този въпрос. Неговите по-ранни изображения въплъщават концепцията за фотография, която е широко споделяна от фотожурналистите на 20-ти век, а именно за централното място на кадъра, който се разглежда в пряката връзка с мига като съществен момент в създаването на изображението. През 2004-2005 г. той вече се стреми да придаде по-голяма важност на представяните индивиди – чрез езика на тялото, жестовете и израженията, превръщайки човешката фигура в съществен компонент на своята работа. Така се раждат идеите за умерено режисирани кадри, които пресъздават случки от миналото.
В изложбата бе показан и друг проект на фотографа. В продължение на години той изрязва и запазва вестникарски снимки, които привличат вниманието му. Едва през 2020-а се заражда настоящата форма на представяне – черно-бели репродукции с уголемени детайли в еднакъв формат без писмена информация, която да дава контекст. Така зрителят може да премине през различни периоди и събития, представени по различен начин, извън времето и мястото си на заснемане. По този начин се повдига и въпросът с безкрайното натрупване и разпространение на изображения в наши дни, подсилван от социалните мрежи.
В последните десет години монохромната фотография отново се връща в творчеството на Luc Delahaye. Той създава неретуширани, малки по формат изображения, най-често показвани в групи. Войната остава негова ключова тема и той все пак заминава за Украйна в първите месеци на конфликта с Русия през 2022 г. Там създава едни от най-тревожните си последни образи.
Така приключва моят разказ за фотографията извън Paris Photo, а в следващи публикации ще разкажа повече за изложението и актуалните тенденции, които то поставя.
