Надежда Павлова за професията куратор
Онези, които ме следят внимателно знаят моята болка по темата как и каква фотография гледаме в България. В по-лични разговори съм споделял доста крайни мнения за настоящата ситуация. Всичко това доведе до натрупване на запас от въпроси, на които реших да потърся отговори. Надявам се, че те ще отговорят и на споделяни с мен мнения от други колеги. Вероятно ще се съгласите, че когато говорим за кураторска работа в областта на фотографията, най-добрият избор за събеседник в настоящия момент е Надежда Павлова – дългогодишен куратор на галерия Синтезис, единственото професионално пространство за фотография в България.
Отправяйки поканата си към нея очаквах разговор наситен с много важна информация, която да разсее съмненията над много казуси. В действително резултатът надхвърли първоначалните ми представи. Продължителността на интервюто бе, колкото всяко останало, но при разписването се оказа с два пъти по-голяма дължина. Именно това бе причината да взема решени да разделя интервюто в две части, като втората ще бъде публикувана в много близко бъдеще.
В първата част основна тема е професията куратор на фотография – от навлизането в нея, през това какво представлява тя и се стигне до теми като субективен вкус, подходи, тенденции и ограничения. Втората е не по-малко интересна, като в нея се засягат теми сред които: как работи и се финансира една фотографска галерия, как се осъществят фотографските изложби, как се привлича и образова публика и влиянието, което оказва липсата на други изцяло фотографски галерии у нас.
Надявам се, че този разговор ще отвори вратата за нормализиране на диалога за проблемите на фотографията у нас, като аз лично и в бъдеще ще продължавам да работя в тази посока, разговаряйки с доказани специалисти. А сега, след това по-дълго мое изложение, следва разговорът с Надежда Павлова.
Съдържание на интервюто
За навлизането в професията куратор
За работата на куратора
За избора на изложби и субективния вкус на куратора
За физическото представяне на различни визуални езици и теми
За актуалните тенденции в кураторската работа
За нещата, които иска да прави и ограниченията
За навлизането в професията куратор
Не съм избирала да бъда куратор, нито ми е било мечта да се занимавам с тази професия. По-скоро кураторската работа ме избра и нещата се случиха много естествено. През 2010-а станах член на Управителния съвет на Фотографска академия, където започнах да работя за Месеца на фотографията. Тогава се бях записала да уча в магистърската програма по фотография в НБУ. Оказа се, че има много работа, която трябва да се върши – комуникация с автори, избор на проекти и изложби, които да бъдат показани, да се свържем с хора, които биха ги показали, да комуникираме с много пространства. По това време имаше само една галерия, която беше склонна да приеме изложбите от Месеца на фотографията и беше много трудно. Най-важното е, че аз не знаех как се прави това.
Установих, че много по-лесно намирам спонсор за друг автор, отколкото за себе си. Моята интровертност ми пречеше да рекламирам себе си и да говоря за собствените си проекти, но когато говорех за фотографските проекти на други автори и търсех пространства за тях, се получаваше без напрежение. Всъщност авторите, за които работех заставаха между мен и институцията, между мен и спонсора, между мен и галерията, и просто имаше някой, за когото да работя, да се боря, да представям, да похваля и всичко се подреждаше.
Тогава съвместявах няколко професии. Фотографията ми беше хоби, но в един момент започна да става много сериозно. Десетина години работих за Международния олимпийски комитет и работата там от една страна беше много интересна, но от друга стресът беше огромен и логистично беше много напрягащо. Непрекъснато имаше пътувания до далечни дестинации, огромни багажи с цялата фотографска техника. Обикновено бях единствена жена и често пъти официален фотограф на събитията. По цял ден тичах по отделните мероприятия, по цяла нощ обработвах снимки. Често пред хотелската ми стая слагаха канапе или пейка, за да изчакват хората, имащи нужда от снимки. Попадах в много стресиращи ситуации. Понякога се чудя как въобще съм се справяла.
От друга страна си имах мои лични проекти. Дори не мога да ги нарека проекти, а ситуации, които ме вълнуваха и ги преживявах чрез фотографията. Тези ситуации в един момент стигаха до някаква реализация, която също ми носеше огромен стрес, защото това бяха чувствителни теми, често пъти от моя личен живот. В същото време имах дилемата дали да ги представя пред публика или пък не. Като пример мога да дам серията „Да отглеждаш ангел“, за която всеки следобед гостувах на моя приятелка с дете с тежка форма на церебрална парализа.
Както артистичната ми кариера, така и работата ми като фотограф, когато съм я работила, бяха от една страна удовлетворяващи, защото се срещах с много интересни хора и научавах нови неща, но винаги имаше морални дилеми и едно постоянно движение. Може да звучи глупаво, но сигурно имаше три-четири години, в които се занимавах със сериозна кураторска работа и дори не знаех, че съществува такава професия. Просто вършех дейности, които трябваше да бъдат свършени, като например да напиша текст за изложба, да измисля как да я подредя; как да работя с малък бюджет, а изложбата да изглежда добре и естетски подредена; как да комуникирам добре с пространствата, за да няма конфликти между нас; как да намеря пространство без да плащаме наем; как да работя с автора и той да се чувства комфортно, работейки с мен или с институцията, която представлявам. В един момент установих, че съм натрупала професионални умения, и дори съществува такава професия, която се нарича куратор. Това много ми допадна, защото ме освободи от личния стрес да бъда фотограф и артист.
Разбира се появиха се нови напрежения, но се оказа много по-динамично и интересно, отколкото си представях. От една страна работиш с много хора и нямаш два еднакви дни. Преди това дълги години съм работила като валутен дилър в банка и там дните бяха еднакви. Беше рутина. Просто дрехите, с които се обличаш, бяха различни, но ситуациите и клиентите, с които общуваш, бяха едни и същи. През 90-те имаше една динамика, която в момента я няма, но не мога да правя сравнение с работата, която върша в момента. Много по-интересна ми е сега.
За работата на куратора
Обикновено някои професии, имащи сериозни традиции в западната култура, тук в България нямат аналог. У нас има много добри куратори, които работят със съвременно и класическо изкуство, както и артисти, които ползват фотографската медия, но като цяло в България нямаше професионалисти, от които да се уча на кураторска работа в областта на фотографията. Във фотографската ми практика беше различно, във всяка моя стъпка съм се учила от някой на нещо и отдавам кредит на всички хора, с които съм се срещала, и които с нещо са ми помогнали, нещо са ме научили, отговорили са на някакви въпроси или се ме подкрепили. Мисля че в кураторската работа от една страна ставаш по-добър като общуваш с много артисти, институции и галерии, ходиш на много, ама наистина много изложби, четеш много текстове, намираш си литература, която да ти помогне по-лесно да се справяш със задачите, които имаш. Има и много онлайн курсове и майсторски класове, които можеш да запишеш и завършиш, каквото аз лично съм правила.
Общуването със себеподобни също е много полезно. Миналата година от Френския институт в България предложиха да бъда включена в среща на куратори и професионалисти от сферата на фотографията, която се проведе в рамките на фестивала в Арл. Да общувам с тези колеги беше изключително приятно и полезно, защото рядко срещам хора, които работят това, което и аз.
Що се отнася до това каква е работата на куратора, то тя е различна. Фотографията е огромна медия и институциите, които работят с нея са най-разнообразни. Тук нямаме музей на фотографията, който да има куратори и ние да можем да се срещаме с тях, за да видим как работят. Също така нямаме и сериозни фотографски колекции към двете големи институции като Националната галерия или СГХГ. Сега втората може би ще попълни колекцията си след изложбата, която направи. Няма обаче специалисти, които познават фотографската медия в тези институции. Затова ще дам едно по-широко описание за куратори, които съм срещала. Например кураторът на един фотографски музей има задачата да попълва колекцията на институцията, да намира спонсори, които да финансират откупките, така че колекцията да се разширява с нови и важни автори. Работата на кураторите там е да се погрижат и за съхраняването на тези колекции, т.е. тук говорим вече за един професионализъм, който е свързан със самото съхраняване на фотографията – как се съхранява, при какви условия. Нужно е да организират отдели, които да дигитализират, за да може всичко това да се използва. Кураторите трябва да се занимават и със самото популяризиране на тези архиви – да се показват на изложби, да се издават книги.
Ако вземем галерия Синтезис за пример – нашата работа е свързана с организиране програмата на галерията. Работя тук от тринадесет години и в общи линии не мога да кажа, че много се е променил начинът, по който го правим. По-скоро придобихме опит и много контакти, които ни помагат нещата да стават по-лесно. Програмата на галерията стана много по-сериозна и другото, което много ми допада тук е, че тази програма може да е много смела. Можем да показваме неща, които все още нямат утвърдена публика тук, но изложбите да имат образователна функция.
Кураторската работа е много интересна, защото е вариативна. Зависи с кой автор работиш и с какъв архив. Дали са фотографии, които авторът е създал или е автор, който тепърва трябва да създаде фотографиите си, защото съм имала и такива проекти. Дали работиш с колекционер, който вече има създадена колекция или такъв, който отдавна работи с архива си и ти трябва да създадеш някакъв фокус около този архив. Затова работата на куратора може да бъде както съавторска, така и редакторска.
Да вземем за пример един от най-масовите случаи – артист, който има много сериозен архив и работи години върху някаква тема или такъв, който снима от години и има много теми в творчеството си. Тогава работата е много сериозна, особено в България, защото сред българските артисти има такива с много сериозно творчество, които съвсем добронамерено са го организирали, описали или дигитализирали, съхраняват го, но нямат нужната дистанция, за да могат да изберат фотографии за изложба. Представете си автор с 20 000 снимки, които са на най-различни теми – българското село, голо тяло, репортажи от събития, с които ти като куратор, искайки да работиш с този автор, трябва да се запознаеш. Започва процес на взаимно опознаване. От една страна, авторът трябва да ти се довери, че ще направиш всичко възможно да представиш работата му в най-добрата ѝ светлина; че имаш капацитета не само да подготвиш изложбата, но и да работиш с него по продукцията, комуникацията и популяризирането ѝ, така че тя да достигне до своята публика. Същевременно той трябва да се чувства комфортно с всичко, което сте създали заедно. Затова кураторът трябва да влезе в обувките на автора, с когото работи. Авторът трябва да се чувства в пълна безопасност в това партньорство и да знае, че кураторът работи за него, а не обратното. В голяма степен те се превръщат в съавтори, защото кураторът прави избори, интерпретира, коментира и участва активно в изграждането на изложбата. Именно затова този процес е преди всичко процес на взаимно доверие и взаимно опознаване.
Лично аз не съм влизала в конфликти с автори. Много ми е интересно да работя с тези, които избираме и обикновено има един много дълъг диалог между нас – какво да покажем, как да го покажем, как да го свържем с публиката, аз ли да напиша текста, заедно с Никола ли да работим, някой друг ли да поканим. Често каним някой, който е много близък с автора и го следи от години, за да напише текста. Например с Цочо Бояджиев поканихме Катерина Гаджева, защото тя го познава много добре, а в същото време има лека дистанция, защото не са толкова близки приятели.
Работата е страшно интересна и когато се спрете на някаква тема, и трябва да направите селекция, там вече има една много сериозна редакторска работа. Започвате с голям обем снимки, който трябва да се доведе до наратив, изграждащ изложбата. Аз най-често работя за галерия Синтезис, но се случва да работя и за други пространства. За мен е много важно да познавам пространството и да зная периода на изложбата, защото ако една изложба е с много дълъг период тя трябва да има много по-сериозно съдържание, което да поддържа потока от публика в рамките на един, два или три месеца.
Най-сериозните институции правят по две-три изложби годишно. По отношение на самото представяне на изложбата е много индивидуално. Зависи каква е темата и какво искаме да разкажем. С едни и същи снимки могат да се направят десет, двадесет, тридесет различни изложби. Има много продуктивни автори, като Денислав Стойчев. В неговата работа буквално всяка трета снимка е шедьовър. Той е експлозивен, интензивен, интересен. Има фотографско око и фотографски рефлекс. С такъв автор много трудно се работи. Как да разкажеш неговата история? Върху какво да се фокусираш? Той се впечатлява от целия свят. Тогава кураторът трябва да избере коя е посоката и как това огромно творчество да се редуцира до някакъв ограничен обем фотографии, които да бъдат показани. Тук вече заедно с автора дискутирате каква посока да изберете.
Това са кураторски решения – дали да работиш с огромен обем фотографии и да засипеш публиката със снимки или пък да избереш някаква много изчистена линия, с която да изградиш наратив, както направихме със „Заедно за кратко“. Самият Денислав се изненада, че избрахме малко снимки, но конкретно в неговия случай това изненада и публиката, защото всички очакваха галерията да е избухнала в снимки, а ние избрахме посока, която просто да го представи фокусирано като изключително силен артист без да показваме всички снимки, които е направил.
Преди няколко години с Ириаклис Папайоану, директор на Музея на фотографията в Солун разговаряхме защо има много по-малко куратори на фотография, отколкото на съвременно изкуство. Това не е само у нас, а и в Гърция, и много други страни. Дадохме си сметка, че кураторът на фотографски изложби влиза в една много по-сложна роля, защото ако например работиш с художник, той няма да е създал двадесет хиляди картини. Дори да ги има, те са вече физически съществуващи в пространството и ти като куратор трябва да решиш кои от тях да включиш, но те имат обем и размер. Имаш нещо готово, независимо дали е скулптура или инсталация, докато при фотографската изложба работиш често пъти с файлове, но те трябва да придобият физическо съществуване и трябва да се вземат поредица от решения – много ли да са фотографиите, малко ли да са, с какви формати да бъдат, как да се продуцират? Има множество различни начини да бъдат произведени едни фотографии. Дали да бъдат само на хартия, дали да са в рамка, каква да е рамката, как да са каширани, дали да бъдат на друг материал. Трябва да направиш много избори, които често пъти са и бюджетни.
Често пъти работейки по една изложба с институция, се налага да предложиш бюджет, а ти не можеш да го направиш, докато не приключиш с кураторската работа. Става един затворен кръг, в който те не могат да определят предварително какъв бюджет могат да отпуснат, а ти не можеш да им дадеш предварително какъв бюджет ти е нужен, защото не си готов с цялата работа по изложбата, която често пъти не може да приключи три месеца преди откриването.
Може да работиш с автор или с колекционер, който има фотографска колекция, която да представите заедно, а може да работиш и с архив на институция, която притежава дарени фотографии, съставящи тяхната колекция. Винаги има някакви трудности. Нека вземем за пример автори, които съществуват в колекцията на Фотографска академия, защото да си го кажем направо в нея има най-много художествена фотография в България – над 16 000 фотографии. Някои от авторите са починали отдавна и ако не ги познаваш, работиш с един архив като се доверяваш на собствената си интуиция – как го усещаш този автор, как искаш да го разкажеш. Там също имаш колебания, защото работейки с жив автор, той е коректив. Усещаш по един начин работата му, защото имаш някаква дистанция. Той обаче си я усеща по друг и може да влезе в диалог с теб, за да ти я разкаже и обясни как я чувства, защо я е направил. Винаги е обогатяващо авторът да ти даде допълнителна гледна точка.
Когато работиш с дарена колекция от автор, който не е вече между живите, има друга отговорност – за да го покажеш, трябва да направиш много сериозно прочуване или да работиш с проучванията на колеги. Трябва да се срещнеш с хора, които са го познавали, които да споделят впечатления, за да можеш да добиеш усещане за човека, който е живял и творил. По изложбата на Георг Волц с Биляна Карастоянова, работихме с много голям архив, който неговото семейство пази – над 1200 стъклени плаки. В този случай си общуваш с фотографиите и разбира се с истории, които неговите наследници разказват, преразказани от негови близки от далечното минало.
За избора на изложби и субективния вкус на куратора
Мисля, че е невъзможно да се абстрахираш от личния си вкус. Просто той е някакъв код, с който функционираш – както и по отношение на хората, така и по отношение на фотографските проекти, които работиш. Има един гръцки колекционер и галерист — Александър Йолас, на чиято изложба попаднах в Солун. Там прочетох негова мисъл, че авторът, с когото работиш, трябва да ти бъде симпатичен. Аз мога да работя с автори, които по някаква причина не са ми симпатични, но чието творчество приемам за значимо. Разбира се, бих предпочела да работя с автори, които едновременно са значими за мен и са ми симпатични. Не бих могла да работя върху нещо, което според другите е много значимо, но аз самата не го усещам по този начин. Не мисля, че бих могла да се идентифицирам с него и да вложа необходимата енергия. В крайна сметка кураторската работа е нещо много лично — всичко преминава през теб. Това не винаги се вижда отвън, защото кураторската работа е до голяма степен невидима. И колкото по-добре е свършена, толкова по-невидима остава за публиката. Но ако ти като куратор не усещаш един проект, не го разбираш, не можеш да вникнеш в него или по някакъв начин той те фрустрира, трудно можеш да направиш най-доброто за него. Аз така го усещам. Вероятно има куратори, които могат да работят по различен начин — да се дистанцират и да изпълнят професионално задачата, независимо от личното си отношение. Но аз не бих искала да работя така.
За физическото представяне на различни визуални езици и теми
В момента има много теми, които са значими за обществото и артистите, занимаващи се с фотография коментират, като променят общественото мнение. Понякога такива проекти са много трудни за реализиране. Мога да дам конкретен пример с изложбата за офшорните зони „The Heavens”. Авторите на проекта, Паоло Уудс и Габриеле Галимберти естествено стигат до въпроса „Как да покажеш невидимото?“, защото една офшорна зона буквално ощетява почти всеки жител на земята, но на практика процесите в нея са невидими. Мисля че съвременната фотография си е поставила много сериозни цели по отношение на това как да разказва истории, които са трудни за разказване и за авторите е голямо предизвикателство да намерят точния визуален език, който да използват.
Това е възхитителното в съвременната фотография, че могат да се разказват истории, които са почти невидими, които са много дълбоко скрити, закопани и фотографите успяват да ги изкопаят, да ги визуализират. В изложбата на Паоло Уудс и Габриеле Галимберти, една от историите е за Панама, която е офшорна зона на колумбийския наркотрафик. Как да я разкажат? Двамата автори избират да направят нощна снимка от покрива на Trump Tower в Панама, където има басейн и казино. Те снимат жена, плуваща в басейна и срещу нея верижна група от небостъргачи, които са тъмни. Би се предположило, че ако това е нормален жилищен квартал, той ще е населен и осветен, там ще живеят хора, но всъщност снимката загатва за паричните потоци от колумбийския наркотрафик, инвестирани в тези имоти, които на практика не се използват.
И пред авторите, и пред галериите има предизвикателства да се показват нови неща, чувствителни теми. Ако авторът е намерил начин да разкаже такава история визуално и е открил съответния език, който да използва, галерията пък трябва да намери начин да го представи най-адекватно пред публика. Тогава вече това партньорство между автор и галерия трябва да даде своите резултати.
За актуалните тенденции в кураторската работа
Има актуални теми, които разбира се са дълбоко свързани с обществата, в които се представят. Дълги години, може би последните пет-шест, темите бяха за ЛГБТИ+ обществата. Имаше много такива проекти и изложби, представяни по най-различни начини, подходи и визуални езици. Дълги години тема беше и расизмът. В момента една много сериозна тенденция е за постколониалната вина, която се появява в западните общества. Ние тук такава вина нямаме, така че при нас такива теми седят малко в периферията на интереса и на публиката, и на кураторите.
Фотографската изложба е еволюирала през годините – от купчина снимки, от пода до тавана, каквито са изложбите през XIX и началото на XX век, през сложните пространствени инсталации на Ел Лисицки през 20-те и 30-те години на ХХ век, до линеарното подреждане, което се въвежда от Джон Шарковски в MoMA. В момента ние имаме всичко. Имаме и класическата фотографска изложба, която е сребърно-желатиново копие с паспарту и дървена рамка, както и инсталации, в които има асиметрично подреждане в цялото пространство. Използват се най-различни екстравагантни техники – печат върху плат, стъкло, метал, в зависимост от темата на изложбата. Имаме включване на различни видео инсталации в самата изложба или пък работа с постери, които много лесно се инсталират. Бих казала, че тенденцията е да има всичко във фотографските изложби. Ако отидеш на един фестивал, можеш да видиш изложби, които са инсталирани по най-различни начини.
На мен много ми допада, освен начина на инсталация, че много често при фотографските изложби се използват пространства, които не са типични галерии – например складово пространство на супермаркет, църква и т.н. Това също са едни предизвикателства пред кураторите, но не мога да кажа, че има една конкретна тенденция как да се представя фотографската изложба. Ние вече имаме толкова голяма вариативност от начини на представяне на фотография, че ти просто можеш да си избереш един, който да пасва на твоя бюджет; на темата, която представяш; на автора, с когото работиш и на пространството, в което си поканен да покажеш.
За нещата, които иска да прави и ограниченията
Подхождам доста рационално към професията си. Имам си мечти, които често пъти дори ми се сбъдват, но нямам някакво тягостно усещане, че искам да правя нещо, което не мога. В повечето случаи правя, каквото искам и слава богу тук в галерия Синтезис имаме този шанс да правим това, което искаме, каквото наистина ни харесва и искаме да покажем. Разбира се не разполагаме с големи бюджети, но ако трябва да съм честна, ако някой ми даде един милион бюджет за фотографска изложба, то няма да знам какво да правя с него. Мога да похарча четири-пет хиляди евро и за другото ще се чудя какво да го правя. Буквално съм се научила да работя със сравнително малък финансов и много голям социален капитал, ако можем така да го наречем.
Не мога да кажа, че изпитвам някакви ограничения. По-скоро – има автор, който много ми харесва и търсим начин да го покажем. Освен това и аз, и Никола, с който основно отговаряме за програмата на галерията, не се впечатляваме от масови автори, които са много известни и скъпи. Обикновено са ни интересни автори, чиято работа е любопитна и ни вълнува, и дори да има звездност, да са със земно поведение, и с тях лесно да се общува, както беше Мартин Пар например. Да, имам някои автори, които много бих искала да поканим в галерията и да се запозная с тях. Често пъти се сприятеляваме с авторите, с които работим, точно защото нямаме големи бюджети. Шегуваме се с Никола, че малките бюджети създават големи приятелства. Да, не мога да кажа, че имам ограничения, както и например въобще не се притеснявам, ако показваме нещо, което за публиката е непознато.
