Виктор Герасимов: „Има нужда от цифрови архивисти, но няма кой да ги обучи“
Едва ли има някой от света на филмовата фотография, който не е чувал за Виктор Герасимов. Той е един от малкото специалисти у нас, които се занимават с дигитализиране на аналогови носители, но едва ли ще е пресилено да се каже, че е онзи, който най-много гори в своята работа и държи всичко да е изпипано до последния детайл. Спасявал е не една и две фотографски изложби, а вероятно и доста други типове архиви, които не са обект на моето изследване. Запознах се с него преди няколко години и първото ми впечатление беше, че човек не може да му насмогне на историите и случките, които има за разказване. След като дълго време се гонихме и увещавахме за интервю, най-накрая дойде и този момент, в който да си поговорим за тази важна част от фотографията – архивите и тяхното опазване.
Съдържание на интервюто
За първите срещи с фотографията
За подтика да навлезе в архивистиката
За избора между техника и натрупване на знания
За проблемите с институционалните архиви
За изхвърлянето на архиви
За най-любопитните фотографски архиви
За най-трудния и „най-пресния“ визуален архив за дигитализиране
За дигитализацията във времето на изкуствения интелект
За първите срещи с фотографията
Баща ми беше фотограф и аз израснах във фотолабораторията му в Драматичния театър в Силистра, която беше по средата на пътя между училището и дома ни. Винаги преди и след училище минавах оттам и нерядко дори съм си писал домашните на аладиновия фенер там. В нас също беше пълно с фотоапарати, затова все едно да питаш едно дете от село кога за първи път е видяло домашни животни.
Снимах още като дете и в началното училище мои кадри на спортна тематика влязоха във фотоизложба. След това бяха снимките за спомен, но с настъпването на промените през 90-те вкъщи се появиха видеокамери и аз като по технически грамотен бързо зарязах фотографията и минах към видеото. Тогава в Силистра имаше много фотографи, но с видео се занимаваха малко, а такива които комбинираха видео с 8 битови компютри с цветен видео изход – нямаше. Беше времето на големите и тежки VHS камери. В последствие си купих първия много мощен компютър – Apple Macintosh, 40 MHz, 32 MB RАМ, 500 мегабайта хард диск с видео кепчър и скенер. С него започнах да се занимавам с видеомонтажи, Photoshop и QuarkXpress. След това дойдоха първите проекти за реклама и списания, които към днешна гледна точка бяха комбинация между 90-тарската наивност плюс манталитета на силистренските клиенти. Трошейки главата си с тях и технологичните недостатъци и проблеми, натрупах начален опит. Помогнаха ми още дългите силистренски зими с половин-един метър сняг и дългите дървени ваканции. Имах Photoshop 0.87, който се събираше на една дискета и дори все още не беше Adobe, а само Photoshop by Thomas Knoll. Нямаше help, нито кой да питаш в града, а само възможността да седиш и цъкаш на принципа проба-грешка в този изцяло нов работен процес.
За подтика да навлезе в архивистиката
Дълги години правех рекламните издания на голяма търговска верига и мобилен оператор. В началото част от материалите все още се получаваха на филм. Тогава сканирах доста, защото например за една от марките имидж банката се изпращаше физически на диапозитиви. И на двете места се занимавах и с поддържане на организиран архив, така че когато ми потрябваше нещо старо да знам къде е и да го използвам на момента. Това беше от съществено значение в този силно динамичен бизнес, в който правиш промени пет минути преди крайния срок за печат. Така се научих как да систематизирам архива, за да е подреден и както аз, така и моите помощници бързо и лесно да се ориентираме.
През целия период не спрях да се занимавам със сканиране и фото архивни работи, но те бяха свързани само с проекти на баща ми или негови много близки приятели. Правихме фотоалбуми и изложби със снимки на стара Силистра, документален филм и други подобни. В един момент реших да сканирам онези стари рекламни диапозитиви с актуалните скенери и видях, че нещо не е наред. Така се зароди идеята да поискам от доставчиците на филмови скенери да ми изпратят наличните модели за тестване. Установих, че те са много по-зле от скенерите преди 20 години и малко по-малко със средствата, които получавах от рекламата си купувах стари модели, тествах ги и разбрах кои са правилните за мен модели. След това уморен от работата за някой шеф, реших да започна самостоятелна дейност.
Първоначално мислех да се занимавам основно с дизайн и предпечат, където имах натрупан огромен опит, но установих, че с това са ангажирани пет-шест цифрено число хора в България. Още повече, че изискванията в тази област се променят и младите по-добре се нагаждат към новите рекламни формати в онлайн среда. Затова реших да наблегна на работата с фото архиви, подготовка, сканиране и обработка на файлове.
Курсове и образование за такъв тип работа в България няма. Дори в Европа тези специалности се преподават само на три места. Именно това е един от големите проблеми на бизнеса, защото на запад вече има много голям недостиг на кадри, които да работят в това направление. Преди време гледах онлайн конференция, в която шефката на Шведските архиви каза, че има нужда от обучение на хора, защото имат тридесет работни места и само седем служители. В България положението е дори още по-зле, въпреки че има хора назначени на подобни позиции и те правят „нещо“.
За избора между техника и натрупване на знания
Ако си купиш фотоапарат за десет хиляди лева може да правиш посредствени снимки, но може да правиш и хубави. Техниката е много важен инструмент, но трябва да знаеш как да го използваш. Особено при архивите го има това, че всяко нещо е остаряло и съхранявано по различен начин. Затова трябва отделен подход за всеки отделен кадър и всяка архивна единица. Както във фотографията не става с един-два обектива, така е и при сканирането. Да, има хора, които си купуват фотоапарат, ползват китовия обектив и са много доволни, че правят професионални снимки, защото имат модел със свалящ се обектив. Ами и със скенерите е така общо взето!
За проблемите с институционалните архиви
Най-сериозният проблем с този тип архиви е, че са под шапката на държавата, която е много лош собственик на каквото и да било. Много от институциите нямат процедури как да работят с наличните оригинали. В случая говоря за фотофилми и стъклени плаки. Попадал съм на шефове на архиви, които не знаят как да хванат филма – хващат го за емулсията и го скапват с киселината и мазнините от пръстите. Разбира се има и институции, които се грижат много добре за архивите и са направили всичко възможно те да бъдат съхранени и дигитализирани по най-качествения и правилен начин.
Всяка институция, музей или архив има различни проблеми, но това което съм забелязал е, че в по-малките населени места много повече държат нещата да се направят като хората, за разлика от големите. Има много примери в България, където нещата се правят през пръсти, но хората се гордеят, защото самите служители нямат база за сравнение относно качеството. През изминалата година видях изложбата, посветена на Георги Парцалев, която колкото е велик той, беше обратно пропорционална като качество, но хората я харесваха като съдържание. Там се виждаха дори чертите от недобре изчистеното стъкло на скенера и опитите да възстановят и подобрят ужасно сканираните изображения с филтри и елементарни инструменти базирани на ИИ.
Частните клиенти със своите семейни архиви много повече държат на качеството, отколкото държавните институции, а фотографите са някъде по средата. Имам клиенти, които искат възможно най-качествено сканиране на филмчетата и видеокасетите от семейния си архив. За разлика от това при обществените поръчки даже не знаят как да ги напишат. Като цяло положението не е много розово, но се надявам да има пробуждане.
За изхвърлянето на архиви
Много архиви биват изхвърляни, защото хората не си ценят миналото. Немалко си казват „това е нещо старо, дай да го изхвърлим, вместо да се пречка вкъщи“. Добре е, че такива архиви се появяват по битаците, защото много други отидоха по сметищата. Наличието им на битака означава, че някой ще ги купи и ползва, както неведнъж е ставало с големи български архиви. Да, някои от тези неща се купуват с цел препродажба на двойни, тройни, десеторни, петдесеторни и повече цени. Факт е, че те се запазват, но тъпото е, че държавата не прави нищо и не е спряла тяхното изхвърляне дали по законов или друг начин.
Виждал съм много унищожени архиви. Пред мен унищожиха архива на центъра за Фотопропаганда в Силистра, за който докато кажа на баща ми и вече беше на сметището. Това беше в началото на 90-те, когато се целеше да се изрине всичко от предната епоха. Вече живеещ в София също видях подобна ситуация, където един натоварен догоре ЗиЛ със снимки, филми и печатни издания отиде за съхранение в „архив Суходол“. Епохите са преходни, все едно сега да нямаме архив от османско време.
За най-любопитните фотографски архиви
При мен е една немалка част от архива на Пасков, но ще дам друг пример. Един ден, отивайки да пия кафе в близост до Докторската градина, в полезрението си виждам стари класьори с фотофилми. В близост един наш събрат рови в контейнера, избира и организира нещата, които си е харесал. Питах го колко иска за тях и той ми казва пет лева. Докато се рових за пари той намери още и каза, че искал седем лева. Аз му дадох десет, понеже нямах точно, а той ми каза „Бате за десет лева и торбичка ще ти дам“. След това в кафенето видях, че това е част от архива на Камарата на строителите в България – новото строителство в периода 70-те и 80-те години. Вътре имаше включително десетина филма със строителството на Бузлуджа. Тези неща бяха спасени от кофата за боклук и това ставаше пред сградата на Съюза на архитектите в България. Всъщност трябва да се замислим, че реално тези наши събратя и антикварите съхраняват и запазват вероятно повече отколкото специализираните институции.
Това се развива в периода след 2016-а година, когато започнах малко повече да гледам за архиви, които не са от Силистра. До онзи момент гледах да придобивам и систематизирам само архиви от родния ми град, до голяма степен и заради сайта, който създадохме с баща ми (Петко Герасимов) за стари снимки от града. В един момент видях, че много други архиви се изхвърлят и остават безстопанствени и реших, че е добре да разширя областта.
Друго интересно е, че може би открих едни от най-старите „цветни“ снимки, правени от българин в България. Те се създадени вероятно 20-30 години след направените от National Geographic. Тези, които имам при мен са правени чрез Finlay color process. Той представлява следното – върху черно-бяла стъклена плака се слага цветен мозаечен филтър и така се заснема. Изображението изглежда като мозайка по подобие на тази, използвана при сензорите във камерите в момента. След това при копирането на снимката върху нея се слага негативен мозаечен цветен филтър и ти я виждаш цветна. Тези снимки бяха в един дървен сандък със стъклени плаки, за който ми звъннаха да ме питат дали ги искам. След като ги взех и ги почистих, за да спра мухъла, стояха така две-три години. Когато започнах да ги сканирам видях сериозно моаре върху изображението. При увеличаването на образа видях, че това не е технически проблем при сканиране, а някакъв тип структура с контролни зони за напасване в краищата. Сетих се, че преди време бях чел за развитието на различните цветни фотографски процеси и имаше такъв с подобна система. След кратко търсене в интернет намерих точното име на процеса. Самите снимки, които са три на брой, са правени вероятно в началото на миналия век и на тях са заснети коледари. В процеса на търсене открих човек, който е направил софтуер за визуализация на цветовете на изображения от този цветен процес, като с него са възстановени и кадрите на National Geographic, тъй като самите филтри вече са недостъпни. По негови думи тази находка е много интересна и значима, защото той знае за седем такива кадъра в Чехия и не е чувал да са създавани други по този процес от местни фотографи на изток от Чехия.
За най-трудния и „най-пресния“ визуален архив за дигитализиране
Реално всеки архив е труден по различен начин. Един от трудните, но без да ме е измъчил напълно, бе този за изложбата „Строителни войски“ на Гаро Кешишян. Там филмите бяха мухлясали, с увредена емулсия и два-три неуспешни предишни опита да се прави нещо по тях. За щастие в миналото имах подобен опит от лошо съхранение с филмите на баща ми, след като той ги беше предал на други хора. Затова бързо диагностицирах и реших проблема.
Имаше и един архив с около 600 кадъра 6х9 см., които бяха толкова тъмни, че ако имаш равно небе в кадъра, в 12 на обяд можеше да гледаш с тази плака слънцето, като с филтър. Тези кадри се сканираха за 6-8 часа всеки, защото скенерът вдига времето за експонация като при фотоапаратите, но така успя да излезе изображение. Именно заради подобни казуси имам по няколко броя скенери от един модел, за да мога да работя с тях едновременно. Иначе не мога да се справя в срок.
Преди няколко месеца през мен мина един много интересен архив. Това са кадри, снимани от Иван Буреш – създателя на Природонаучния музей в България. В архива бяха неизследвани оригинални негативи от експедиция на Цар Фердинанд и Иван Буреш в Египет.
За дигитализацията във времето на изкуствения интелект
Дигиталното копие има много предимства пред физическото. Едно от тях е, че много бързо може да бъде индексирано, търсено, достъпвано, анализирано и изследвано. В един физически архив това отнема години. Много ми се иска и с голямо нетърпение очаквам този процес да бъде подпомогнат от така модерния напоследък изкуствен интелект, който за аналогово първично създадени оригинали е в много ниско ниво за момента, дори плачевно за големи резолюции. Резултатите от реставрацията е дори по-зле от оригиналите. Но той ще помогне много за индексирането, описването и последващото търсене в такива бази. Надеждата е да подпомогне архивната изследователска дейност.
Всеки се интересува от различни неща. Често при мен идва някой, който ми казва, че половината кадри не са му интересни, защото на тях нищо не се вижда. Давам обаче пример със сканирани от мен театрални постановки. В основната част са снимани актьорите и различните мизансцени, но в последните пет кадъра на филма са офтопик неща – сценичните работници, които подреждат декори или тонрежисьорите, които си наместват лентите. Тези неща не са полезни за театроведите, но ако утре някой започне да пише за техническото развитие на българския театър точно тези кадри ще са му изключително полезни. Затова моето мнение е, че трябва да се дигитализира всичко, да се дигитализира качествено, за да може този архив да е полезен на всеки, който иска да работи с него.
Тук стигаме и до това какво е качествено, защото качествените изисквания и критерии са много различни. Бълват се невероятно некачествени, „но надлежно отчетени“ продукти. Лично почти не съм виждал представен фотографски архив от някоя институция в България, който да е добре направен или поне с качеството каквото се изискваше в рекламния бизнес преди 20-25 години.
В днешно време проблемът с пространството и архивите не е чак толкова голям. Преди няколко години дигитализирах 15 000 стъклени плаки с общо тегло около четири тона и финалните оптимизирани файлове без загуба на качество бяха 1.6 Tb, което не е нещо голямо. Това са две SD карти към ден днешен.
Колкото до изкуствения интелект, в момента в моята област е повече изкуствен, отколкото интелект. Справя се много добре с дигитално създадени файлове, или с такива с много ниска резолюция, но при подаване на 80 мегапикселов кадър, сканиран от филм той започва да прави ужасни неща, защото се шашка от филмовия шум. Не може да разпознае добре дали става въпрос за драскотина, клонче, размазана снежинка заради ниската скорост или нещо друго.
Всеки днес казва „ще го оправим с изкуствен интелект“, но ИИ оправя недостатъците на този преди него. Защо трябва да оправяме нещо, което може да бъде създадено качествено? Нека подобряваме много качественото нещо, а не посредственото да става средно качество. Целта на хора като мен е да създадат едно много добро цифрово копие, максимално близко до оригинала и с минимално добавени артефакти при процеса на цифровизацията, така че в бъдеще ИИ да го подобри оцветявайки или правейки го триизмерно, да индексира хората или да го раздвижи във филм.
