Разказ за Несебър, Куба и… арх. Николай Попов
„Може ли един творец да е легенда в жанра си, без да е известен на по-широка публика?“ – така Светослав Тодоров започва статията във вестник Капитал „Паметник на незнайния фотограф“, посветена на изложбата “Разказ за Несебър” в галерия Synthesis през 2018-а година. Почти десетилетие по-късно решавам да съживя отново образа на арх. Николай Попов, година след като в ръцете ми попадна каталогът към изложбата „Разказ за Несебър“, издаден от „Български художник“ през 1963-а година в тираж 3000 екземпляра. Тази публикация изчаква своя ред повече от година, а може би дори две. Основната причина бе оскъдната и повтаряща се информация, поради липсата на дигитализирани и добре структурирани архиви. Това е и първото по-мащабно проучване, след като открих унгарския дигитален архив за периодичен печат от източна Европа Arcanum. Благодарение на него мога да събера по-голяма част от парченцата пъзел, носещ името на арх. Николай Попов.
Фактите за арх. Николай Попов (1914-1973), които могат да се намерят в родното интернет пространство и малкото публикувани книги са, че завършва архитектура в Загреб, но по-късно изцяло се посвещава на фотографията, като през 1951 година е един от първите с присъдено звание „фотограф-художник“, а през 1961-а получава званието EFIAP. Оригиналите от творчеството му са напълно загубени в следствие на пожар, след дарение в държавния фотоархив. Сред тях са били снимки от Египет, където е поканен от президента Гамал Абдел Насър да заснеме серия, подобна на тази за Куба от 1959 г., за която все пак има останали свидетелства. Друга негова запазена серия обаче остава непоказна и до днес. Това са „Йовковите места“, които арх. Николай Попов, като зет на Йордан Йовков, снима из Добруджа. Във втория том от книгата на Петър Боев се споменава и за още два цикъла от фотографии на арх. Николай Попов. Единият е от Италия и бива комбинация от архитектура от различни епохи и сцени от всекидневието на обикновените хора. Според Боев Италия е представена чрез социалните си контрасти – твърде различно от познатото в туристическите проспекти. Другата серия е „Природните феномени в България“, снимана в продължение на няколко години. Отново според Боев тук самобитната красота на българската природа е емоционално обагрена.
В работата си като архитект, която няма да е част от това изследване, е проектирал Посолството на Сърбия, а също така е ангажиран с ремонта на летище София. В някои библиотеки може да се открие книгата „Български врати и порти“ (изд. БАН, 1954 г.) с автор арх. Николай Попов, която той пише, работейки в Академията до 1956-а година.
Пак в публикацията на в-к Капитал неговият син Боян Попов го описва като „фин и възпитан човек, говорещ сърбохърватски и френски, носещ костюм и мека шапка – въобще пълна противоположност на времето на социализма“. През 2018-а година БНТ излъчва филм за арх. Николай Попов, част от поредицата „Обективът разказва“. Оттук нататък следва онова, което успях да събера за него от различни публикации през годините.
Разказ за Несебър
„Разказ за Несебър“ е заглавието на дебютната изложба на арх. Николай Попов, която е показана за първи път през 1961 година. Тя е сравнително добре отразена в различните печатни медии в онези години и дори определяна като такава, която би допринесла за популяризирането на курорта и цялото ни Черноморие. Вестник „Народна култура“ (Бр. 5/1961 г., стр. 2) е първото място, на което откривам да се споменава изложбата. Там Сашо Рашев я определя като „радостно явление в културния ни живот, а за нашата фотография — голям успех.“
В официоза „Работническо дело“ (Бр. 47/1961 г., стр. 2), авторът на репортажа К. Старчев започва с това, че „Арх. Николай Попов за пръв път у нас не само ни представя безупречни по техника и оригинални по хрумване, но и замислени като цялостна художествена задача фотоси за Несебър, разпределени в четири раздела: „Несебър и несебърци“, „Преди много години“, „Когато летовниците пристигнат“ и „Когато летовниците см отидат“. Пак там се посочва, че в рамките на две седмици изложбата е посетена от 15 000 души, а като неин организатор е посочено ДП „Българска фотография“. Авторът на статията акцентира върху тематиката за работата и бита на рибарите, която би могла да прерасне в отделна фотографска изложба. Публикацията завършва с това, че „Разказът“ би могъл да бъде по-стегнат, по-конкретизиран, по-последователен, по-завършен и по този начин да бъде наистина разказ.
Вестникът на СБП „Литературен фронт“ също отразява изложбата седмица по-късно на 3-та страница в броя си от 23 февруари 1961 г. Авторът Петър Дачев започва своята публикация по следния начин: „Докато все още има художници-живописци, които намират едва ли не смисъла на изкуството в безличното копиране на природата, ето че се появяват художници-фотографи, които се стремят, дори в наложените им от обектива стеснени рамки, към оригинално художествено изявяване на действителността“. В статията Николай Попов е описан като човек, който умее да вижда и знае какво да търси в природата. Също така е акцентирано върху широтата на неговите интереси, обхващащи най-различни теми. Вероятно именно последното води до една забележка, която няма да бъде срещната само тук, а именно: „Увлечен в своя повествователен патос и в старанието си да обхване всичко, архитект Попов може би е претоварил някои раздели с фотоси, имащи повече разказвателна, отколкото художествена стойност.“ Въпреки това, според автора на статията, надделяват забележителните по композиция, по за мисъл и изпълнение отрезки, отличаващи се с художествена простота и изразителност.
На същата изложба списание Архитектура (бр. 1/1961 год., стр.24-25) отделя две страници, с текст на Николай Щерев, който определя проекта „повече като повест, отколкото като разказ“. Според него оформлението на изложбата чрез тематично групиране на сюжетите е твърде убедително, позволявайки да се покажат голям брой фотоси. В текста Щерев е по-критичен към раздела за Несебър и Слънчев бряг, определяйки го като изпълняващ „по-практични задачи, свързани с пропагандата на курорта, които очевидно са били взети предвид при подбора“. Пак според него това е причината „наред с много оригиналните и с топло чувство направени снимки“ да има и „голям брой други, които подсказват известно разстояние, отчуждаване между художник-фотографа и сюжета.“ Щерев изказва неодобрение към „снижения критерий на автора или на оформителите“, въпреки че определя успеха на изложбата като много голям. Той отделя внимание на извънредно големия брой снимки, поради което най-хубавото избледнява. Щерев твърди, че вариантите върху една тема обогатяват фоторазказа само ако всеки от тях носи нещо ново, съвсем индивидуално, което не е в сила за всички снимки, свързани с риболова и това е причинило сюжетно претрупване, накърняващо художествената категоричност и убедителност на изложбата. Отправени са и конкретни забележки относно работата на арх. Николай Попов, сред които са постановъчността и пренебрегването на естетическото чувство в част от фотографиите от серията.
Почти шест десетилетия по-късно доц. Георги Лозанов ще напише за същата изложба: „…такъв е маниерът му на снимане – с балансирани завършени композиции, с естетическа функция на светлината, с отсяване на важното от незначителното, с извеждане на пространствени поанти, с ерудиция, превърнала се в гледна точка, с тъждество между истина, красота и добро. Въобще с неговия изискан изобразителен вкус, продукт по-скоро на заподноевропейската традиция, отколкото на постреволюционните социалистически времена, в които съдбата му е отредила да твори.“ и допълва, че „Разказ за Несебър“, е точно обратното на ширещата се тогава фотопропаганда на новия живот. Заключението на доц. Лозанов е, че Арх. Николай Попов е класик, тъй като времето нищо не е успяло да отнеме на фотографиите му. Те спокойно биха могли да бъдат направени днес, стига да се намери някой с неговото майсторство.
Впечатления от Куба
В брой 1/1964 год. вестник „Народна култура“ съобщава за организираната от „Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина“ изложба на арх. Николай Попов с неговите фотографски впечатления от неотдавнашното му пребиваване в Куба. Изложбата се осъществява в салона на бул. Руски 5 и е част от петата годишнина от кубинската революция. Авторът на текста Божан Тодоров определя Николай Попов като много по-развълнуван и по-положителен. Специално внимание е обърнато на портрета в тази серия. Той е определен като „непосредствен, психологичен, раздвижен и най-вече лишен от фалша и преднамереността на достоверния до студенина банален фотографски портрет.“
Разказ от първо лице и снимки от Куба са публикувани в бр. 1/1966 год. на списание „Българско фото“. Там арх. Николай Попов посочва, че е посетил страната през месеците април/май и определя като „истински грях“ снимането на страната в черно-бяло. Той описва спомена си за Куба, която посещава през 1959-а, като „огромна, подвижно заредена снимачна площадка, с прав декор, осветление и богат типаж на статисти, в която всеки момент можем да извикаме Камера!“ Пак в Куба той има възможността да разгледа изложбата на испанския фотограф Паоло Гаспарини, посветена на старинните решетки в Сантиаго де Куба. Успява да заснеме градско увеселение, започващо в 19 часа и приключващо в 5 сутринта и посочва, че е трябвало да държи камерата си високо над главата, за да не пострада при някоя буйна пачанга.
Серията „Впечатления от Куба“ е показана отново през 2014 г. в София в Съюза на архитектите (в рамките на Месец на фотографията) и през следващата година в залите на общинската художествена галерия в Благоевград. Копията от нея са част от архива на НСФА „Янка Кюркчиева“.
Изгубените цветни диапозитиви от Египет
Както бе споменато в изложението, арх. Николай Попов посещава и снима в Египет. В рубриката „Из дейността на творческите секции“ на списание „Български журналист“ (бр. 4 / 1967 год., стр. 34) може да се открие съвсем кратка дописка по темата. В нея се информира за осъществената на 23 март 1967 год. прожекция на цветни диапозитиви от Египет на арх. Попов пред събранието на Секцията на фотожурналистите. То е организирано от Държавния фотоархив, а след прожекцията е проведен разговор по някои проблеми на фотожурналистиката и подготовката на III конгрес на съюза. В краткия текст се акцентира на това, че кадрите от Египет са правени с рекламна цел, въпреки трудностите на атмосферните условия, но също така представляват сериозното виждане на художника с апарат и неговото майсторство в цветопредаването.
Изкуство ли е фотографията
„Изкуство ли е фотографията“ е въпрос, на който арх. Николай Попов сам отговаря в списание „Българско фото (бр. 3/1967 год., стр.5), а по-долу може да се запознаете с пълния текст:
„Не, самата фотография не е изкуство. Но ако зад камерата се намира творецът, с помощта на оптиката и химията могат да се получат такива вълнуващи и дълбоко проникновени произведения, които без друго имат право на самостоятелен живот наравно с произведенията на всички останали изкуства.
И все пак има известна разлика, заради която нашите произведения често се подценяват, без да се държи сметка, че точно в тази разлика се крие голямата им сила. Това е тяхната демократичност. Помислете за миг с каква бързина и лекота те достигат до милионите зрители из целия свят и независимо от границите и различията в езиците, и без да е необходима специална нагласа, те действат убедително и вълнуващо с голяма пробивна сила на своята художествена достоверност.
Та нима някой търси произведенията на фотографското изкуство? Не, те сами стигат до нас, без дори да подозираме. С такава популярност малко изкуства могат да се похвалят.
Но да оставим шедьоврите настрана и се запитаме по колко пъти на ден се срещаме с обикновената фотоснимка, широко навлязла в културния ни живот. Ето киноплакатът, разлепен по улиците редом с рекламния фотоплакат; модната снимка от витрината на търговския магазин; фотоилюстрацията в списанието; гигантографията на сцената на театъра; снимката на екрана на телевизора; фотоизложбата. Та ние даже не си даваме сметка колко често се срещаме с фотографията в един единствен ден. И ако накрая на това кратко интервю със себе си трябва да си отговоря на въпроса възможно ли е развитието на нашата култура без участието на фотографа? Ще отговоря незабавно – Не, не е възможно!“
Фотография без измяна към архитектурата
В бр. 1/1970 год. на списание „Българско фото“ (стр. 12-17) е публикуван творчески портрет на арх. Николай Попов, написан от Петър Боев. В него той прави следната връзка между архитектурата и фотографията: „Посвещаването му на фотографията съвсем не беше измяна към архитектурата, а по-скоро нейна особена трансформация. Защото в творчеството на арх. Попов архитектурата е една широко застъпена тема. Тя не само „живее и диша“ в архитектурните му снимки, но е и съставна част от неговия художествен мироглед. Защото преди да бъде професия, изкуство или наука, архитектурата е възглед. Тя е особен поглед върху света, в който архитектът открива красотата не за да я съзерцава, а да я създава, да я поставя в служба на човека и живота.“
Текстът на Петър Боев продължава с това, че е напълно естествено творчеството на Попов като фотограф-художник да е силно повлияно от естетическите и композиционни принципи на архитектурата – неговите снимки са винаги прецизно обмислени, стройни, лаконични, уравновесени, облечени във форма, която разкрива замисъла. Знаейки какво и защо иска да постигне Попов елиминира случайността в резултатите на неговото творчество, дори при експериментите. Според Боев, Попов кадрира снимката си още в рамките на визьора, като очиства кадъра от излишното, за да постигне най-трудното от всички съвършенства – простотата. Това прави неговите творби завършени, преди да бъдат окончателно изработени и затова в тях мъчно можем нещо да махнем или да прибавим, за да стане творбата „по-хубава.
Боев посочва, че авторското присъствие в творчеството на Попов разкрива не само черти на една богата обща и изобразителна култура, но преди всичко индивидуалните черти на самата натура. При Попов се наблюдава по-скоро копнеж по красота, отколкото порив към красота, което вероятно лишава творчеството му от сладникава сантименталност. Той е склонен да вижда и отразява явления и неща, които са съзвучни на неговата натура. Стреми се да предаде действителността в чистите и изящни форми, в които тя се проявява, без да я идеализира. Ето защо неговата естетическа филтрация не накърнява реализма в творбите му. Той показва действителността и особено родната природа сърдечно и искрено с откритието на такива сюжети, които са очистени от делничната повехналост.
Според Боев изразните средства, с които си служи Попов, също отговарят на вътрешната настройка на личността му: както черно-белите тонове, така и неговите багри са по начало успокоени, смекчени и хармонично свързани, без патоса на контраста, без конфликта между топли и студени тонове, освен когато сюжетът налага това. Дори в графичните си творби той предпочита съгласието пред контраста, изящната линия – пред динамичната крива. В тях липсва противопоставянето на големи черни и бели петна: бялото доминира, а черното е застъпено с твърде нежни линии, които по-скоро загатват, отколкото изразяват контура на предметите, лишени от материалност.
За Попов чистата форма не е цел, а средство за постигане на по-голяма изразителност при разкриване на съдържанието. При все това в началото на своето развитие, увлечен в създаването на естетически изискана форма той, според Боев, не обръща достатъчно внимание на драматично-емоционално въздействащите фактори и онова, което изпълва с динамика фотокадъра, а е насочил вниманието си към постигането на композиционно съвършенство, с което допринася за издигането на равнището на художествено-техническите изисквания към снимката у нас.
В заключение Петър Боев пише: „Николай Попов е един от най-продуктивните наши фотограф-художници, прокарващ дълбока и трайна следа в родното фотоизкуство. Същевременно той упражнява голямо въздействие върху подрастващите кадри, които научиха от него много ценни неща. Но значението на неговото творчество и личност ще се изяви в пълната си стойност и сила само ако младите се стремят не толкова да усвоят неговата снимачна техника, неговите знания и изобразителни похвати, а и ако се вдъхновят от неговия пример и възприемат нещо от най-ценните му лични качества: безупречна подготовка, творчески подход, задълбочено обмисляне, вътрешна съсредоточеност и образцово изпълнение на всяка задача, чувство за отговорност, безкомпромисност и взискателност за всичко и към всички и най-много към себе си.“
