С Фелия Барух за фотографията на чаша вино
Запознах се с Фелия Барух преди около година – на чаша вино, в новооткрития ѝ бар до малките пет кьошета, който започнахме да посещаваме все по-често с колеги фотографи. Наскоро имах възможност да попадна и в нейната „черна кутия“ – аз, който рядко заставам пред обектива и съм събрал колекция от нелепи мои снимки по време на официални събития. Така постепенно започнах да опознавам Фелия и се запитах, защо за нея не се говори толкова при положение, че вече десет години е куратор на едни от най-смислените родни фестивали за фотография. Напоследък често е канена да снима реклама за различни брандове, а също плакати и портрети за Младежки театър, а буквално преди да излезе това интервю ми сподели: „мисля да стана татуист“! Стана ли ви любопитно да научите повече за Фелия Барух?
Съдържание на интервюто
За първите стъпки във фотографията
Последните години в училище супер много се кефих да рисувам и някак си в семейството ми се знаеше, че ще уча нещо свързано с изобразителни изкуства. Заминах в Испания, защото си имах едно мексиканско гадже, което година преди това замина за Мадрид. Гледах университети там и видях един, който предлагаше обща специалност архитектура и изобразителни изкуства, от която излизаш с две дипломи. Майка ми каза, че изкуството си го нося в себе си, докато архитектурата е занаят, за който си трябва университет и си казахме, че това двойното звучи мега яко. Какво съм погледнала не знам, но тогава бяха времена, в които нямахме интернет в телефоните си. Отивам да се запиша и се оказва, че тази специалност е двойно по-скъпа, защото излизаш с две дипломи. В този момент не можех да се съветвам с мама, а бях на 17 и беше много тегаво да взема решение на тази крехка възраст. Казах си: „какво би избрала майка ми“ – тя би казала архитектура, въпреки че не съм сигурна честно казано, защото другото беше по-мое. Така взех това тежко решение да уча само архитектура.
Мадрид е място, където архитектът няма нужда от инженер, за да си подписва проектите, затова има ужасно много инженерна тежест в образованието и не ме изкефи толкова математическата част. Мен си ме влечеше повече към хората и рисуването. В един момент ни дадоха дигитални фотоапарати, с които да изследваме районите, около които ще позиционираме следващия си проект. Връщайки се от подобно изследване при мен беше пълно със снимки на хора и професорите бяха такива: „снимките са много хубави, но тук си наблегнала малко в друга посока“. Адски много ме изкефи тази внезапност – щрак и то е там. Тогава поисках да уча фотография, защото стигнах до момента, в който вече не исках да завършвам архитектура. Все пак я завърших, но минах през различни малки курсове по фотография и дизайн, търсейки се и накрая се преориентирах, записвайки се да уча фотография в EFTI.
В EFTI много ни учеха за красивата добре композирана и експонирана снимка, но най-ценния урок там ми го даде Алекс Майоли, който ми казваше: „Forget about the beautiful picture, just take the fucking picture!”. Това е много важното, защото понякога, за да разкажеш една история, не трябва да мислиш – то идва от вътрешностите ти.
За нещата, които не би снимала
Мисля, че имам прекалена емпатия и съм прекалено чувствителна, за да снимам страданието на хората. Понякога виждаме снимки от война – майка, дете, страдание и си казваш в такава ситуация ще подам ли ръка или ще натисна копчето. Може би заради хиперчувствителността ми не ми се струва, че бих могла да снимам и не защото не би било ценно като кадър. Не съм била в такава ситуация все още… Иначе не бих снимала и чалга култура.
За психологията към хората, попадащи в Черната кутия
Толкова много хора съм снимала и не забравям лицата им. Снимала съм преди и след пандемията. Последните ми пет години са най-активни с Черната кутия и въобще като професионално развитие. Когато снимам хората търся истинска комуникация и аз винаги първа свалям гарда. Много често идват непознати и е толкова различно с всеки.
Най-лесно е, когато човек е напълно непознат. Колкото по-близки са ми хората, толкова по-трудно е за мен. Моята сила е в този първоначален процес на пречупване. На всеки мога да му вляза отвсякъде и както трябва. Не знам как се нарича това умение. Имам много проклетии, но това го умея на ужас.
Различно е във всяка фотосесия. Понякога има някакви готини разговори, от които разбираш нещо за себе си. Иначе ако трябва да обобщя разбирам, че имам умението да общувам с всякакви хора, ей така да ги преценявам и усетя, което е готино умение, но е изключително изморително.
За личните проекти, които снима в момента
За съжаление в момента не снимам никакви лични проекти. Причината е, че не съм депресирана и сама. Аз имам нужда да остана сама. Това, което направих с Палермо е в резултат от това, че бях сама и можех да се потопя в някакво такова нещо. Не ми остава време и това не е оправдание, но начинът по който правя лични проекти е свързан с това да съм single най-вече, което е много тъпо. Всъщност не трябва да е така, но Палермо се роди от една депресия и стана много яко според мен. Сега имам втори прочит на тази си работи и бих я съкратила, бих махнала много неща може би, бих добавила други. В момента бих направила тази книжка много по-силна. Там има неща, които издишат, но тогава нямах външен поглед за съжаление.
Истината е, че последната година с бара ми беше трудно да мисля за артистични и лични проекти. Може би малко започвам да се отпушвам в тази посока и ми се снима нещо различно, снима ми се в цвят малко, но пак хора, винаги хора. Искам да изляза от тези портрети, които вече са станали конвейерни.
За фотографската общност в Испания и у нас
Огромната разлика, която аз виждам е, че там има много повече общност. Даже не бих казала, че тук има общност и така директно бих отговорила. Много е тъпо и онзи ден в едно интервю по радиото казах, че съм втрещена как при отварянето на Файн-а пряката ми конкуренцията ме хвана за ръчичка и ми даде всичките си контакти и цялото си ноу-хау, разбираш ли. Те ни помогнаха и заради тях нас ни има. Това е супер яко, защото и тях ги има. Ние като свършим тук отиваме при тях и обратното. Същото се случва в Испания с фотографията. Хващат те, аре да правим тоя проект заедно. Не го виждам това в България във фотографията. Сякаш се притесняват хората, че ще им вземеш хляба, а аз не мисля, че е така. Спомням си, че за „ФотоФабрика“ сме се свързвали с различни институции, но не усетих хората да искат да се хванат за ръка и да правят нещо заедно.
Аз съм доста приятно изненадана от участниците в уъркшопа на Кристина де Мидел, но нямам наблюдения над българската фотография. Не бих казала, че твърде много следя какво се случва, особено в последната година, но нивото е по-ниско точно, защото хората не правят неща заедно.
За нуждата от фестивал като „ФотоФабрика“
Защо има фестивал „ФотоФабрика“? Защото в Испания имаше фестивал PHotoESPAÑA, на който бях доброволец. Когато се върнах в България първото нещо, което снимах като фотограф бяха фестивалите One Architecture Week и One Dance Week. И бях: „А защо тук няма такъв модерен и свеж фотографски фестивал, а има само ретро неща?“ Тогава казах на Боряна Зафирова, която беше нещо като мениджър на тези фестивали, да направим такъв фото фестивал. Тя, обаче ми каза, че съм никоя и трябва да вкараме Еми (майка ми) и така се случи ФотоФабрика.
Всичко започна с първия ни фестивал, в който имахме късмета да познаваме от Мадрид Кристина Гарсия Родеро – Магнум фотограф. Като се свържеш със следващия и кажеш, че си правил такава изложба – нещата се случват. За мен личният контакт продължава да бъде най-силното нещо. Разбира се избирам и неща, които ми харесват. Най-важното е да ходиш на световни фестивали и да избираш. Страхотни за такива неща са Paris Photo, Les Rencontres d’Arles и подобни.
Да бъда куратор на фестивала ми коства много конфронтация със семейството, защото да работиш с майка си е отвратително. От другата страна са многото готини неща, защото имам възможност да се срещна със световни фотографи, да седнем на една маса и да си споделям с тях.
Фелия Барух за връзката между фотографията и виното
Виното и фотография са двете мои неща. Аз обичам вино, една идея прекалено много. Не сме ли си мечтали всички в някакъв момент от живота да имаме някакво наше си място. Мисля, че всеки минава през този период. С Phine това бе случайно. Една вечер с моя приятел Георги си говорихме, че аз имам едни кинти, които не трябва да харча, а се стопяват. Тогава той ме попита защо не потърся да купя някакъв малък бизнес. Аз го питах какво се прави – търсиш в интернет „купувам малък бизнес“ и той вика „точно така“. Така видяхме, че тук се продаваше една бакалия, но под малък бизнес той имаше предвид нещо тотално различно. Аз съм супер щастлива, че се случи това, което се случи, а не това, което той имаше предвид. Неговата идея беше чисто финансова – купуваш си някакво малко бизнесче, което ти носи пасивен доход. Моята идея беше да си го направим нещо свое. То е тотално наше, идват наши хора и ни взима съответно ужасно много енергия и време. Идеята да си имам място ми се е въртяла в главата винаги. Място, което да съчетава архитектура, фотография, co-working, галерия, вино. Това място е прекалено малко, за да се случват всички тези дейности в него, но who knows, ако ни се получи добре и това се превърне в нещо като бранд аз бих отворила и по-голямо място, което да включва млади хора, изкуство, готини вина, готини събития, да има галерийно пространство. За мен такова място е timeless и мисля, че има мегдан.
