skip to Main Content

Александър Иванов за виденията от птичи поглед

С Александър Иванов се запознах покрай работата му с архива от стъклени плаки на Антип Обущаров. Разговорът с него ми даде увереност да му отправя покана за първото самостоятелно интервю. То се случи през пролетта на 2022-а година в дома на фотографа. След него си обещах все по-често да си говоря с фотографи, вместо да разказвам за тях. Така се случи и разговорът с доц. Петър Абаджиев, а предстоят и много други интересни срещи. Сега Ви оставям с разказа на Александър Иванов, а основните теми в него са: за първите стъпки във фотографията; за любовта към въздушната фотография; за фотографските проекти и други. Приятно четене, а повече снимки може да разгледате в неговата Facebook страница “България от птичи поглед

Александър Иванов | Снимка: Антон Даскалов
Александър Иванов | Снимка: Антон Даскалов

За първите стъпки във фотографията на Александър Иванов

Между 9 и 11 клас учих в Казанлък и получавах от родителите си по 2 лева за седмицата. Баща ми имаше голяма страст към литературата и с тези пари аз още в понеделник си купувах книга или отивах да гледам филм в един от двата киносалона. Често в средата на седмицата средствата свършваха и се прибирах с колелото до село, за да си взема поне храна. Започнах да си купувам известната по онова време поредица за фотолюбители. Избирах теми, според моите фотографски увлечения. Първата беше свързана със зимни снимки в планината. Тогава си казах, че по-нататък ще си купя фотоапарат, но за начало само четях, основно от любопитство. Така се породи моята страст към снимането на планините.

На 23 години моята сестра ми подари фотоапарат Байрети с три скорости и 3-4 бленди. Първо започнах с черно-бяла фотография. В началото фотографското ми любопитство бе насочено основно към племенника ми. Отделно снимах пейзажи в районите около Казанлък, а филмите проявявах сам. Напреднах, но не смятам, че правих кой знае каква фотография като любител. По-късно си купих „Зенит“, а баща ми ме попита защо не съм избрал немски фотоапарат. Отговорих му, че те струват по 250 лева, а Зенитът беше под 100.

Големият ми скок във фотографията се случи, когато отидох да следвам в Бургас. Попаднах в клуба на Георги Радев, където се събирахме веднъж седмично. На втората година направих филиал на клуба в института, където ни бяха дали една стаичка. Някъде през 1974 година си купих и „Практика“ с обектив Пентакон, който се оказа с дефект, което наложи след няколко месеца да го заменя с „Панколар“. Пак тогава бе и първото ми участие в изложба, която по случайност бе в Казанлък. Тя беше общонационална, организирана от Кино-фото клуб „Искра“. Последваха други национални и международни участия. Станах член на клуба на фотодейците в София.

През 1978 година, след като завърших института, направих самостоятелна изложба в „Клуба на тройката“. В деня след откриването установих, че една от снимките е изчезнала, а именно тя ми беше от най-любимите. Тогава Георги Радев ми каза: „Радвай се! Краде се хубаво! Щом са я откраднали, значи е хубава!“ Тогава цяла зима правих графики, соларизации и изохелии за изложбата. Оставам с добри чувства за онези времена. Клубът беше котило за много неща.

Цветовете на залеза, 2017 | Фотограф: Александър Иванов
Цветовете на залеза, 2017 | Фотограф: Александър Иванов

След завършването се преместих със семейството си в Бяла. Бях поканен в клуба на Младежкия дом в Русе, чийто организатор бе Николай Ненов. Бяха хубави години и не ме спираше това, че трябваше да пропътувам 55 километра, за да се срещна със съмишленици. В клуба завързах и приятелства с Ники Ненов, Весо Вълчев, Младен Миланов, Димитър Митев, Иван Иванов.

Първата ми авторска международна изложба беше в Келце, Полша, организирана от Павел Персчински – основател на Кейлецката пейзажната школа. С него се бяхме запознали на пленер в Смолян, много си паснахме и ме покани да направя изложба. Писмото стигна до „Българска фотография“ и след известно време разбрах, че са искали да пратят друг фотограф, но Павел е казал, че или ще отида аз или няма да ходи никой. Това се случи през 1987 година, когато при тях беше най-голямата криза. Всичко беше празно, не работеше нищо, но бях най-впечатлен от селскостопанските терени. Приказна долина, тъй като Келце е в най-плодородната част на Полша. Там си комуникирахме с местните фотографи и ми направи впечатлени една синусоида, която присъстваше на доста контролни копия, които разглеждах. Оказа се, че Павел е открил локацията, а в последствие всеки е минал от там и е направил своя прочит. Нищо различно от сега, нали? Аз също съм се изкушавал и не съм бил много различен от всички останали, но общо взето винаги съм се старал да търся нещо свое за снимане.

Лично аз се развивам безкрайно бавно, а в момента времето е динамично. На 35 години смених професията си. Не го пожелавам на никого, но при мен така се случи. В края на 88-ма ритнах коритото и казах, че приключвам с химията. Тогава бях станал фотограф в Института по хидравлика. Един ден ме извика директорът и искаше да ме премести в научния отдел. Аз му казах, че ако му трябва фотограф ще остана, но иначе – напускам. Остави ме и изкарах там още година и малко. По онова време направих една по-различна изложба, която откриха без мое участие, тъй като в същото време бях в Полша. По онова време все още умеех да разговарям с човека, да правя снимки, докато разговарям и в същото време от разговора, който водехме да напиша едно изречение, имащо смисъл за казалия го. Така снимах черно-бели портрети в Института – от портиера до директора.

Пак тогава станах и фотограф на годината, за което ми платиха значителна за онези времена сума. С нея си купих вариообектив 100-300 F5.6 на Canon. По-късно се сдобих и с фотоапарат Canon, като към него имаше обектив 400 мм – нещо нечувано у нас. Това ми отвори вратата към доста по-абстрактни неща за снимане.

За Група Казанлък ‘85

В Бяла останахме шест години и решихме, че ще се преместим в Казанлък през есента на 1984-а. Тогава вече имах близко приятелство с Георги Димов. С Мариян Димитров, Желиян Николов и Бедрос Азинян се събрахме на 2-ри януари и направихме „Група Казанлък ‘85“. Не искам да звучи високопарно, но за времето си тя беше явление, защото хем много си влияехме, хем в същото време изложбите ни имаха общо звучене. Неслучайно взимахме много награди, не толкова, защото правихме нещо различно, а защото се стимулирахме един други да вървим напред. Беше много добър ход и начинание за времето си.

За любовта към фотографията от въздуха

Често казвам на колеги, които забиват в една област „Идва момент, когато човек трябва да бяга от себе си!“ Не може да правиш едно и също нещо безброй пъти, да се стимулираш сам и в същото време да се надграждаш и развиваш. Хубаво е да има етапи на промяна, защото никой не знае какви възможности има. Никой не може всичко във фотографията, защото има много жанрове, но поне може да опиташ, за да разбереш къде ти е силата. Всеки от нас го определят някъде, но това не е пълната картина. Аз лично много се изненадах, когато видях пейзаж на Картие Бресон. Вярно е личеше си неговия почерк и не мен не ми допадна кой знае колко, но пейзажът му е „бресонски“– не можеш да го отминеш. Нещата са взаимосвързани и не трябва да лепим  етикети относно творчеството.

Да, аз снимам природа, защото ми е трудно да комуникирам с хората. Въпреки че имам хубави спомени от Тайланд. За две седмици командировка бяхме по хотели и места, които аз нямаше как да си позволя иначе. Куриозното е, че там снимах само хора. Имах един единствен пейзаж, който дори не е точно такъв. Никой никога и никъде не ми каза „не“. Никой не ми забрани нещо, дори и в храмовете. От тази шарена страна направих една черно бяла изложба – така ми дойде. Два дни снимах слонове, водачите бяха облечени в сини дрехи, които единствено в черно-бяло излъчваха единство на слона с ездача. Мисълта ми е, че човек е хубаво да предизвиква себе си и да опитва нови неща. Не казвам, че е задължително да си винаги различен, но е желателно…

Имам едно друго правило, че изложба и албум не се прави от супер кадри, а по-скоро с такива, които се подкрепят, в тематиката са и надграждат идеята на автора. Няма как да направиш изложба с 10 изгрева и 10 залеза, защото хората след третия-четвъртия вече се отегчават. Понякога детайлът е много важно нещо, но да се върна към това защо се качих във въздуха. Бях на 50 години, когато пилотът, с който първоначално летях ме покани да снимаме една мото-делта, която щеше да показва на мострения панаир. На въпроса ми как ще стане това той ми обясни, че ще се качи на рекламната, а аз ще съм на друга, от която да снимам първата при разминаване и летене в паралел. Тогава бях с Pentax 6х7, с рол филм с 10 кадъра. Съгласих се и се заредих с няколко филма по джобовете. Правя си аз настройките, обаче нямах представа с какви скорости ще се разминаваме. Загубих един от филмите, защото зареждах в движение. В последствие измислих знаци, с които да показвам, че сменям филм, за да няма резки движения. Смешното бе, че зареждането отнемаше повече време от самото снимане.

Имаше случаи да снимам с Сапоп 20D на пробен полет и след това  да го повтарям с Pentax-a. Да, обаче над солниците в Бургас няма как това да се случи, защото излитаме отдалече и сме в обхвата на летището в Сарафово. Така се наложи да разчитам само на новите технологии. Оттогава е кадърът ми с пеликаните от езерото Вая.

Летенето е голяма емоция. Три години По-късно летях на пара. Да летиш без двигател и перка е божествено нещо. Веднъж с Ники Йотов излетяхме на 40 градуса от Сопот и попаднахме на леден облак. На излизане от облака се показа арката на Беклемето, която изглеждаше като играчка Lego. Четири часа и половина беше полетът от Сопот до Мирково в Софийското поле. За съжаление термиката я има след 10 часа и вечерно време до към 17 и 18 часа. Така се лишаваш от дългите сенки, които аз обожавам, затова предпочитам мото-делтата.

България отгоре е по-различна и най-впечатляващото нещо, което винаги ме изумява е това многообразие за толкова малка територия. Обиколил съм много места и заради това се връщам много по-българин от чужбина, не защото е по-лошо, просто е различно. Страхотна ни е държавицата, всичко си имаме…

За затварянето на една фотографска тема

Позволявам си да правя нещо, което малко други правят – да облека в книжно тяло повечето от своите проекти. За мен, ако няма някакъв албум всичко минава и заминава.  Обикновено, за да финализирам една тема минават 2-3 години. Първата, която ме хвана беше „Приказка за гората“ в периода 1999-2002 година. Тази изложба е показвана и в чужбина и в България до преди няколко години. Скоро я дарих на Музея на фотографията в Казанлък. До онзи момент аз не работих по теми. Има обаче теми, по които работя в продължение на 15 години и те не свършват, каквато е „България от птичи поглед“. 

Работата по теми е благодатно и опасно, защото за разработването на една тема човек трябва да влезе в дълбочина и дори да провокира себе си. Не обичам да ми е лесно, не знам защо го правя, но обикновено не повтарям проект като структура. 2008-а за мен беше най-пикова година, защото тогава излезе и проектът „Отражения“ с 28 диптиха. Историята в две снимки на пръв поглед може да е провокативна или доразказваща. Има много нюанси, в които човек може да навлезе. Всичко опира до възможности и техники на снимане. С тази изложба имам няколко куриоза. Единият беше в Париж, където не ме поканиха за откриването и я бяха наредили като 56 отделни кадъра, при това разбъркани. Другият беше в Бейрут, където все пак бях поканен, но пък никой не ме взе от мястото, където бяхме настанени и отново откриха без мое присъствие. Най-унизителното, което съм претърпявал беше откриване на изложба в Парламента в Страсбург, където действащият тогава президент Росен Плевнелиев беше на посещение. Той имаше лекция, а ние го очаквахме, за да открием официално. Той самия просто мина набързо, погледна и изчезна, а ние останахме като втрещени. Всичко това, въпреки, че знаеше за събитието.

Залез на язовир "Копринка" | Фотограф: Александър Иванов
Залез на язовир "Копринка" | Фотограф: Александър Иванов

За фотографията

Винаги съм искал в симетриите да има асиметричен елемент, който внася нещо истинско, защото никъде в природата няма пълна симетрия. Дори в човешкото лице лявата и дясната страни се различават. Друго, което съм открил за себе си е, че визията, фантазията и мисленето на хората е много по-различно от това на автора. Най-хубавото на абстрактните неща е, че дава много различни пътища, водещи към абстракта. В него всеки може да види нещо важно, което го прави интересно. Казват, че свещените книги имат до седем прочита. Аз се радвам, ако една моя фотография има два или три, понякога четири-пет. Нерядко слагам по някоя закачка, особено в абстрактните неща, знаейки че малко хора ще я видят. Днес е много лесно да осветлиш или оконтрастиш даден детайл.

Импулсивен човек съм, което във фотографията понякога помага, но в живота пречи. Една есен заснех 5000 абстрактни кадъра на лед от три ходения в Пирин. Понякога интуитивно усещам, че нещо се случва, но аз не мога да го видя и снимам именно това, което не виждам. Когато водата тече реално не можеш да видиш тези форми, които спрения момент създава. Виждам нещо, което ми импонира, но няма как да знаеш какво ще се получи при кадър с различна скорост, докато не го видиш на екран. Шегувам се, че напоследък снимам това, което реално не виждам…

На следващите поколения искам да кажа нещо, което ми изкристализира покрай работата по изложбата и албума на Антип Обущаров: „Нищо не започва и не завършва с нас!“ Никой не трябва да си мисли, че това, което снима е единствено и велико. Всичко е открито още в първите петдесетина години на фотографията. Дори снимането от балон. Всеки си има път, по който върви и е хубаво човек навреме да се ориентира къде е точно неговата пътечка. Тя може да не го изведе на широк път или магистрала, но това си е неговата пътечка. Не мислете своя кръст за най-тежък или велик. Няма нищо лесно! В който и жанр на фотографията да работиш и за да бъде една снимка въздействаща, човек трябва да вкара нещо от себе си. Не говоря за техническата част, защото тя е задължителна, но хубавите неща минават през сърцето. Не почувстваш ли и нямаш ли истинско отношение към това, което снимаш, то си проличава. И да добавя, човек трябва преди всичко, да е честен към себе си и към обекта на снимката.

Много хора сега искат да се реализират за няколко месеца или максимум година. Не става тази работа така. Един грамотен човек като го хванеш от улицата за две седмици може да усвои дадена програма и да работи с нея, но за фотографията не е така. Много натрупвания трябва да има човек и потенциал, който да развие. При мен нещата се случват много бавно. Едва ли ще живея 200 години, за да развия своя, но се опитвам, доколкото ми е възможно да съм действащ. Няма нищо по-тъжно от бивш, независимо какъв си. Казвам го със съзнанието, че е така наистина. Тъжно ми става, когато колеги започнат да говорят „какви бяхме, какво правихме“. Вярно е, никой не е вечен. Има хора, които физически не могат да издържат, но това не значи, че не могат да опитват. Да не забравяме, че Судек е бил инвалид от войната и решава да стане фотограф. Цял живот е мъкнел с една ръка своята огромна камера и дървения статив. Как се е справял? Затова нека не се оплакваме, нека не искаме от днес за утре да постигнем върха. Понякога той въобще не идва в живота, но важното е човек да прави най-ценното за фотографията – да изпитва онези емоции, които са единствено за теб. Никой не може да ми даде, но и да ми  вземе това, което аз съм усетил, когато съм правил някои снимки. Независимо дали съм на земята или на няколко хиляди метра над нея.

Абонирай се за бюлетина, който ще те информира за най-новото от antondaskalov.photography 1-2 пъти месечно

Фотограф: Александър Иванов
Фотограф: Александър Иванов

error: Content is protected !!
Back To Top
×Close search
Search