Стефан Тихов /1944 – 2010/
Стефан Тихов е изпратен за почти два месеца във Виетнам през 1972-а година като фотокореспондент на БТА. Тогава прави своята снимка „Свален с ракета“, която в последствие печели трета награда “Сребърно око“ в престижния конкурс World Press Photo в Амстердам и златен медал на изложбата „Интерпресфото ´72“ в София. Въпреки тези ценни отличия (международната награда и до днес е най-престижната за фотограф на БТА) името му почти напълно липсва в родното интернет пространство.
В този биографичен портрет ще се позова на личен разговор с най-големият от тримата му синове – Иван (б.а. с него ме свърза Надежда Чипева), който живее в България (б.а. другите двама живеят в Германия и Израел) и на два текста, писани лично от Стефан Тихов. На първо място е разказът му за Виетнам на страниците на списание „Българско фото“ (бр.9/1972 г.), както и може би един от последните имейли, изпратен до Цветан Томчев (и публикуван в книгата „Големите фоторепортери на България 1960 – 1989“), едва десетина дни преди да почине на 25 февруари 2010 година. Погребан е в родния си град.
Стефан Тихов е роден през 1944 година в Ямбол. В града живее до двадесет и две годишна възраст. Насочен е да учи във фотоотдела на техникума „Юлиус Фучик“ от тогавашния фоторепортер на вестник „Народен другар“ за окръжния град Росица Георгиева. Нейната цел е била той да я наследи в изданието. В столицата Стефан се запознава със съпругата си Ася, това променя плановете и той не се връща в родния си град. В София Янка Кюркчиева му помага да бъде включен в разширения екип на ПРЕСФОТО БТА по отразяването на Международния фестивал на младежта и студентите през 1968 г. След това събитие в БТА се освобождават две щатни места и отказът на по-опитни фотографи е причината едно от тях да бъде заето именно от Стефан Тихов. В Агенцията той остава до 1990-а година, когато се мести в Израел. Там той постепенно спира с професионалната фотография, но междувременно в първите години изпраща свои снимки от страната и те са публикувани в български вестници. Иван си спомня за онези времена, че професията е липсвала на баща му, но не си го е признавал в лични разговори.
За двадесет и една години и половина в БТА Стефан Тихов снима множество български и световни личности, и събития. Част от тях са дигитализирани и достъпни на сайта на Агенцията. Той е един от малкото фотожурналисти там, имащи право да снима най-високопоставените в тогавашната партийна власт. Именно снимките на този екип фотографи се разпространяват във всички останали български печатни издания. Част от онези, в които участва Тодор Живков могат да бъдат видени в книгата на Никола Михов „Чупи, реже, полива“ (изд. „Жанет 45“, 2021 г). Нещата не започват толкова лесно в ранните години на Стефан Тихов като фотожурналист, отразяващ политическата върхушка на БКП. Тогава по спомен от първата му съпруга се е прибирал вечер с подути и наритани от милиционерите глезени.
Негов специалитет сякаш обаче остават войните, снимайки не един или два сериозни конфликта по света. Освен във Виетнам е бил още в Гвинея-Бисау, Кипър, Никарагуа, Лаос и други горещи точки по света. Стефан Тихов прави изложба с кадри от събитията в Никарагуа, където показва престрелките между различните воюващи банди. По-сериозна локация обаче е Камбоджа, когато Червените кхмери убиват почти половината от населението на страната. „Баща ми гледаше по различен начин на войната. Тези събития носят нещо друго, когато си видял толкова много война и смърт.“ – добавя Иван. Може би последният конфликт, който снима преди да емигрира са събитията по свалянето на Чаушеску в Румъния. Там между куршумите на военните и Секуритате той запечатва историята в кадри.
Ето какво споделя самият Стефан Тихов за пътуването си до Виетнам и кадъра, с който започнах този разказ: „На пресконференция ни представиха мои връстници, пилоти от ВВС на американската армия, свалени със съветска ракета! Това са и най-големите личности, които съм снимал!!!“ Това са кратките думи, които Тихов пише до Томчев, но повече разбираме от материала му за списание „Българско фото“, където спомените от видяното са изключително пресни. В статията той акцентира на следното:
„Те още бяха в шоково състояние от принудителното им слизане на виетнамска земя. Но кой ги беше канил там? Сега тези момчета чакат да се постигне споразумение за уреждане на конфликта, за да бъдат освободени и да се завърнат при семействата си. Те всички искаха да се предаде на близките им, че са поставени при добри условия и здравето им се подобрява. Из всички райони на страната се движех на вълни от емоции. Вълнението от непознатото, улици в градовете, плакати, развалини, цветя пред временните домове на евакуирани жители и най-вече този изключителен народ!“
Във Виетнам Стефан Тихов отива с четири фотоапарата и шест обектива. В пътеписа си от Виетнам посочва притесненията си от влажността, която би могла да превърне в кал натрупаната прах по механичните части на техниката. Изказва опасения и за филмите ORWO, с които е снабден. Допълва, че ги е проявявал в лабораторията на Виетнамската информационна агенция, където двама от лаборантите са били специализанти в ГДР, а още в първия ден от пристигането си снима пет малкоформатни филма из улиците на град Ханой.
Тук отново се включва Иван и допълва какво е разказвал баща му за битието на един български фотожурналист, командирован в чужбина по онова време: „Нашите фотожурналисти тогава бяха изпращани със средства, колкото да се нахранят и спят. В същото време световните агенции отиват на подобни места със сериозни финанси. Дават 500 долара на войниците и те стрелят пред тях. Затова баща ми ми разказваше, че буквално е бил между куршумите, защото иначе не може да хване кадър. Той казваше за войната, че за едни е брадва, а за други сватба, защото му е позволявала да хваща хубави кадри.“
През 90-та година Стефан Тихов заминава от България с вечната усмивка, самоирония и думите: „Стигат ми 45 години! Заминавам!“ (б.а. Фотографът прави аналогия между слогана от митингите на СДС „45 години стигат“ и своята възраст към онзи момент). За първи път се връща в България от Израел през 2001-а година. Иван решава да го заведе в Народното събрание, за където тогава има пропуск. При влизането им Стефан е наобиколен не само от фоторепортери и журналисти, но и колеги, които вече са станали депутати. На въпроса на всички какво прави в Израел, той отговаря без капка притеснение: „Знаете ли колко хубаво подстригвам тревата в градинките на баровците и изкарвам страхотни пари.“ А вечер – тогава е бил пазач.
Стефан Тихов нееднократно отказва да стане член на БКП, а натискът се усилва след връщането му от Виетнам. Тогава той се измъква с думите: „Аз ще ви излагам само. Пия, женкар съм! Оставете ме на мира!“ Това все пак се случва през месец декември 1988 година с появата на Екогласност, когато той усеща някакъв полъх на промяна с появата на нови хора, а на връчването на партийната си книжка казва само едно кратко „Благодаря!“. Месеци по-късно припомня на свои колеги, как са се клели с пламенни речи в Партията, а днес демонстративно отиват да късат и горят партийните си книжки, само защото времената са се променили.
В личното си време извън фотожурналистиката Стефан Тихов портретира свои приятели художници, сред които Иван Димов и Цвятко Дочев, както и репродуцира техни произведения. Разбира се снима и своя семеен кръг.
Ще завърша този биографичен портрет с нещо, което може би още малко допълва защо знаем толкова малко за Стефан Тихов. Той започва имейла си до Цветан Томчев с думите: „Приятно ми е да съм обект на Вашето внимание, но не съм уверен, при това твърдо, че си струва да ме разработвате! Това, което великият Петър Боев е отбелязал в неговия труд, за мен е предостатъчно“ …и го завършва по следния начин: „Мисля да продължа някой ден! Засега ще ходя да се боря за заплата!“ В действителност Петър Боев не пише кой знае колко за Стефан Тихов. Той го споменава само веднъж на 86-та страница в кратък абзац, описващ създаването на прес фотослужбата към БТА, където поставя името му редом до това на Димитър Дейнов. Ето защо моето скромно мнение е, че подобни български фотографи не трябва да бъдат оставяни на забравата на времето.
