Валерий Пощаров за диалога като път към пълноценната фотографска среда
Известно време, след като Валерий Пощаров прие поканата за интервю, седях пред празния лист и търсех точните въпроси, с които да провокирам онзи философски разговор отвъд актуалните проекти, който си представях да водим. Дълго четох и слушах интервюта с него, които в действителност не са никак малко, и си мислех за онова, което остава неизговорено в повечето от тях. След цялата подготовка въпросите за първи път продължаваха да не излизат лесно изпод пръстите ми, но ще ви спестя тайната, чрез която се измъкнах от ситуацията, надявам се успешно.
С Валерий сме съседи и се срещаме в кафене в квартала. Той разбира се не е сам, както доста често на фотографски събития. С него е верният му спътник бялата швейцарска овчарка Чала, която се наложи да изтърпи невъзмутимо нашата почти двучасова среща. За мен това е един от онези разговори, които трябва да се четат бавно и осмислят дълго, защото Валерий освен че може да каже много по онези толкова важни според мен теми, също така има умението да синтезира важното и да го вербализира по най-добрия начин. И понеже сигурно вече сте нетърпеливи, ви оставям на неговите думи за фотографията.
Съдържание на интервюто
За избора на фотографията пред друго изкуство
За разликите между образованието в чужбина и у нас
За влиянието на психологията при снимането
За необходимостта от работа в различни фотографски жанрове
За решението кога една фотографска тема е завършена и готова за показване
За влиянието на дългосрочните фотографски изследвания върху личния живот
За това къде е по-лесно да бъде забелязан един български фотограф
За нужните действия, които да доведат до продажба на фотография в галерия
За целите и развитието на енциклопедия „Фотоантология“
За промените, водещи до развитие
За избора на фотографията пред друго изкуство
Фотографията има едно много съществено преимущество пред останалите изкуства и това е възможността авторът да отстъпи, давайки пространство на публиката да интерпретира. Във фотографията имаме изключителния шанс да работим със суровата действителност и да я предадем. Разбира се има някаква субективност в много отношения – от избора на тема, през начина, по който я изразяваме, но това, което имаме накрая не е непременно авторска перспектива, а едно пространство за интерпретация по темите, които вълнуват фотографа. Само по себе това е покана за диалог, който съществува на две нива. Едното е тази чисто интерпретативна линия, в която зрителят става съавтор чрез интерпретацията и втората линия на диалогичност е самият процес. За разлика от един художник, който седи затворен в ателието, защото пленеристи днес почти няма, във фотографията има възможност да сме в света, в една такава директна диалогичност със средата. Тоест фотографията за мен е тази връзка с живота, с възможността да бъда присъствен и да участвам в този диалог.
Това че фотографията стана толкова масова много ме радва, защото ако искам да участвам в диалог, трябва да има и други гласове. Мисля че една от най-важните стъпки, която цялата гилдия трябва да осмисли по-внимателно е да приеме, че всъщност ние сме като учени, т.е. изкуството е като наука, в която всеки човек допринася със своята визия, стъпвайки върху раменете на онези, които преди това са направили нещо. Това е част от един широк диалог. В изкуствата ние също трябва да участваме в този диалог и когато има различни перспективи, и различни гледни точки целият този диалог се обогатява.
За разликите между образованието в чужбина и у нас
В България съм завършил художествена гимназия, макар че там беше много по-различна среда и имах относителна свобода. Едно от нещата, които ми правят съществено впечатление като подход и нещо, което определено ми е дало много в образованието във Франция е възможността да вникна в творчеството на отделни автори. Тук не говорим само за фотография, защото там учих пластични изкуства, което на български е по-адекватно да се преведе като визуални изкуства. В това са включени пърформанс, разбира се фотография и всички медии, които чрез визия и пространство изразяват авторова идея.
Възможността да вникна не в процесите в някаква обобщеност, а подходът да се търсят причинно-следствените връзки в творчеството на всеки отделен автор, който се изучава и перспективите, които са довели до неговите произведения. Как се стига до една визия и каква е философията, която седи зад това. Това е свързано с едно по-задълбочено познаване не само на естетиката и въпросите за философия на изкуството, което бе една от специалностите, които имах. Тази концепция, наред с визуалната култура вече дават по-цялостна представа за това какво искаме да направим. Ние не сме изолиран феномен някъде в света на самотен остров, но има много различни школи, които по-малко засягат причините и по-скоро търсят някакъв резултат. Но резултат без причина води много често до един по-повърхностен декоративизъм. Дори във формализма като естетика присъстват много съществени конструктивно-логически връзки и философия. Формализмът не е само представата за една лишена от причини визия. Всичко това е отново подплатено с причините да се търси тази чисто формалистична естетика. Във всяка една конструкция съществуват причини, които именно тласкат отделния творец да търси своите отговори и решения, защото ако тръгнем от визията към причините, стигаме до копиране, а не до търсене и творчество.
За влиянието на психологията при снимането
В моята работа не се интересувам от това как изглеждат хората. Това само по себе си не ми е достатъчно, въпреки че работя с визия. Не тръгвам въпреки всичко от психологията към визията, защото моят път на визуален артист минава по-скоро през визията, която ми помага да осмисля психологията. Нямам претенции да имам тези компетенции, но имам претенцията да бъда едно човешко същество, което има целия арсенал от чувства и емоции, които трябва да разбере за себе си и разбира се да прояви съответно за другите.
В рамките на проекта „Баща и син“ в годините направих изключително вдъхновяващи за мен срещи с учени, изследователи, психолози, терапевти, антрополози – специалисти, които работят в много различни направления на хуманитарните науки, но засягат по един или друг начин проблематиките, които поставям в моята работа. Последната подобна комуникация е буквално днес, четейки книгата на един италиански психолог, който след 25 години практика като терапевт е написал манифест за мъжките емоции.
За необходимостта от работа в различни фотографски жанрове
В годините, в срещи с хора от други изкуства съм забелязал, че смяната на техниката, жанра, на средствата, с които работим е едно много добро упражнение, което ни рестартира, позволява ни да развиваме себе си и да се отдалечаваме от клишетата, в които сами влизаме. В този ред на мисли за мен е много полезно и постоянно преосмислям разни неща в моята работа.
За решението кога една фотографска тема е завършена и готова за показване
Не знам дали видя последния проект с ръката, който публикувах. Реално го работя от една година и не съм го показвал. Публикувах го, защото в някакъв момент прецених, че съм останал верен на себе си, че не съм направил нещо, в което има някакъв фалш. Дали е добро или не, това вече е въпрос, който публиката трябва да реши. Това, което мен ме вълнува като автор е дали е вярно или не е вярно.
Понякога има проекти, които могат да бъдат показани само в няколко фотографии. Има такива, които се обогатяват с времето и могат да се развиват. По отношение на „Баща и син“ от чисто фотографска гледна точка, този проект отдавна е завършен. Той може да бъде показан и е показван от три-четири фотографии в публикация, през по-широки публикации с цяло фолио в списание с 15-20 снимки, цяла книга от двеста фотографии, една малка изложба от десет или по-голяма от четиридесет. Всяка една от тях има своето място и среда. Този проект е завършен, но аз не спирам да работя по него, защото всяко негово продължение е едно обогатяване. Първо защото за мен той отдавна не се ограничава до взаимоотношенията между баща и син, а се превърна в едно изследване на визуалната и междукултурната антропология. През една универсална тема ние виждаме разнообразието на културите. Всяка една страна сама по себе си допълва един наратив, който на пръв поглед се ограничава само до тази тема. Това е чисто художествената аргументация, но прагматичната такава защо го продължавам е, защото с всяка една държава този проект стига до други хора. Във всяка една страна работя с различни партньори, които го представят до нова аудитория и съответно така достига до повече хора, имащи нужда от него.
Самият процес на работа в този проект е нещо, което за мен е много по-ценно от чисто официалното му представяне някъде. В срещите с хора по пътя – от разни интелектуални кръгове, през научни, до обикновения човек, бедни квартали и места, лишени от култура – срещите с хората по места в един неформален план, просто раздавайки картички и показвайки какво съм направил отключва отново един чисто човешки диалог. За мен въпросът не е къде това нещо ще отиде, защото в момента, в който аз го случвам, то вече си е намерило мястото. Самият процес е сам по себе си достатъчен и причина този проект да се развива. Не заради глобалната публика или за тези, които дори знаят за този проект, а за тези които тепърва ще го открият.
За влиянието на дългосрочните фотографски изследвания върху личния живот
Винаги съм бил много внимателен в това да не обикалям по света, снимайки „Бащи и синове“, докато самият аз съм пуснал ръцете на моите момчета. Това винаги е бил един много важен за мен въпрос. Смея да твърдя, че не съм го направил. Първо времето, в което пътувам е една по-малка част от годината, спрямо това което споделям с тях. Въпреки че започнах този проект именно инспириран от евентуалния момент, когато те пораснат и няма да искат да ме държат за ръка, те вече като тийнейджъри продължават по тяхна инициатива да ме хващат за ръка. Правят го именно, знаейки моята работа и имат тази смелост да бъдат емоционални. Другият важен момент, който някак винаги съм следвал като принцип е, че най-доброто възпитание е примерът. Когато имаш родители, следващи мечтите си и търсещи начин да бъдат полезни за света чрез това, което правят, това чувство за отговорност, не само към най-близките, но и към обществото като цяло се предава.
За това къде е по-лесно да бъде забелязан един български фотограф
Това е много важен въпрос, защото е свързан с едни глобални процеси, а не само с нашите регионални проблеми. Историята на фотографията, такава каквато я познаваме и каквато се преподава навсякъде по света е написаната от страните, в които има институции. Има много страни, в които има талантливи автори в цялата история, но те на са стигали до широка известност, защото не е имало институциите, които да ги припознаят и популяризират това, което самите автори са направили. Не е изненада, че преди всичко преобладават имена от САЩ, Великобритания, Франция, в по-ново време от Германия и Холандия.
Важността на въпроса е по-скоро как автори, които работят в страни като България, в които няма достатъчно институции, които във времето да са съхранявали паметта и да са откроявали стойностите, свързани с фотографията, как те могат да получат мястото си в световната история.
Големият проблем у нас много често стои не зад нежеланието или некомпетентността в България. Тук има много талантливи хора, които правят прекрасни неща и с отдаденост са направили много за фотографията в България. Големият проблем идва от това, че в България институциите обикновено са личности. Институцията не е личност. Няма го този елемент на човек, който казва кое, как и защо. Тя е много по-широк обществен консенсус около експерти, които споделят и защитават едни насоки. Това което се е случвало в България във времето е било водено от един силен лидер и е много трудно да се намери тази наследственост. Да се институционализира нещо, това означава да можеш да го предадеш нататък, да делегираш и предоставяш тази отговорност и на други хора. Да работиш в екипност. В този ред на мисли, вярвам че всички видяха колко все пак могат да бъдат преодолени различията, които неминуемо съществуват, за да се направи тази изложба за българската фотография от ХХ век в СГХГ. Това е един прекрасен пример за това как различията могат не непременно да скарат хората, но да покажат един консенсус, до който все пак са стигнали, за да се положи именно основата на едно такова институционално мислене.
Трябва да признаем, че имаме уникален шанс. Може би никога не е било толкова демократично и свободно всеки човек по света да участва в глобалните процеси във фотографията. Можем да участваме за покани за изложби, конкурси, да бъдем част и активни участници в целия процес, да показваме фотографиите си пред публика, която стига до нещата от телефоните си. Сега го приемаме за някаква даденост и просто нямаме право да казваме, че сме ограничени от нашите регионални мащаби, защото вече мащабите ни са други.
Ние живеем в един глобален свят, в който никой не е спрял развитието на някой български автор, затова че живее в България. Не можем да живеем с тази нагласа, нямаме правото на това да се оплакваме. Ако искаме да бъдем утвърдени в България, трябва да търсим контакти само в българските среди и това да ни бъде целта, но ако говорим за това как да получим внимание на глобално ниво – няма как да търсим българска институция, която да направи този трамплин вместо нас.
За нужните действия, които да доведат до продажба на фотография в галерия
Не съм най-правилният човек, който да отговори на този въпрос, защото не съм успял да направя успех в тази сфера, тъй като самия аз не работя по този начин и не продавам фотографите си в галерии. Имах един период в самото начало, когато започнах да се занимавам професионално с фотография, докато живеех в Париж. Тогава 2006-2007 година като студент живеех само от продажбите на фотографиите си в галерии. Бях решил, че ще запазя своята независимост, но цената която плащах бе да имам много трудни периоди, в които съм ял само праз и хляб, за да мога да продължавам да правя това, което искам. Да не вляза в някаква комерсиалност. Оттам нататък просто взех решение, че това не е начинът, по който ще имам истинската независимост, защото естествено всички имаме нужда от някакво финансово спокойствие, за да можем да реализираме творческите си идеи.
Познавам много автори, които продават в галерии, при това на високи цени. Не познавам обаче човек, който да живее от това. В тази сфера има огромна спекулация и това го казвам вече като арт дилър. Най-големият проблем в тази сфера е, че дори да продадеш една фотография за петцифрена сума това е по-скоро не търговски, а маркетингов успех. Проблемът на този маркетингов успех е, че този който купи, след това трудно ще си върне парите, препродавайки съответното произведение на вторичния пазар. Затова в пазара на изкуство не се гледа толкова какви са продажните цени в галерия, където много често не се обявяват официално на какви нива се случват сделките, а се гледат цените на аукционите. Това е някакъв по-обективен начин да се измери пазарът на едно произведение. Има разбира се автори, които по някакъв начин са влезли в този пазар на търсене и предлагане и съответно, когато си купиш тяхна фотография все пак имаш шанса да я продадеш и поне да си вземеш парите обратно.
Има нещо по-важно за мен. Това дали си продаваем не те прави непременно стойностен автор. Това е като да измерваме успеха с колко последователи имаме в Инстаграм. Не е еквивалент популярността или пазара. Всички тези фактори са много субективни сами по себе си. Не е допустимо днес да вярваме, че решения, които се взимат еднолично от страна на галеристи или купувачи, са достатъчно кредибилни в един такъв демократичен свят, в който ценностите преди всичко трябва да бъдат сформирани в институционален консенсус, за който споменах по-рано.
За целите и развитието на енциклопедия „Фотоантология“
Може би е хубаво да свържем поставените дотук проблеми с моята мечта те да намеря поне частично решение. Това е възможността проекти на автори, които са влезли в историята на фотографията, но които не са много често от страни, в които има такава висока култура на институционализация, да влязат наред с други проекти, които са останали в историята и са много популярни. В този пример не изключваме и проекти, които са правени в България. Изключително щастлив съм за тях, тъй като за първи път могат да стоят редом до световните образци от историята на фотографията и то не заради кураторско решение. Опитваме се да следваме един възможно най-строг модел на неутралност, тоест проектите, излизащи като свързани, са динамично подредени, така че да са тези, споделящи най-много мета данни. Говорим за проекти, които отговарят на определени технически, тематични, концептуални идеи и жанрове.
Другият момент е да можеш да проследиш фотографията като диалог. Има великолепни проекти, които разглеждат една тема, но под много различен ъгъл и възможността те да бъдат видени заедно и да бъдат осмислени заедно е друго голямо удовлетворение. Много често ние виждаме отделни проекти от историята, в които много малка част от планираното от фотографа достига до нас. Имам предвид, че много проекти от историята на фотографията са познати чрез една отделна фотография или са стигнали до нас в следствие на някаква редакторска селекция.
Във Фотоантология следваме идеята да съхраним историята на фотографията в един такъв план, в който едновременно ценим авторовата визия и в същото време проследяваме влиянията, които отделният проект има върху процесите, но и като част на глобалната история. Самият аз съм израснал във Варна през 90-те години, когато нямаше никакъв достъп до световните образци на фотографията. За мен това е бил много сериозен проблем дори във Франция, защото там дори като студент не съм имал възможност да си купувам книги. Да, има библиотеки, но дори там информацията не е систематизирана. Не знаеш какво да търсиш, защото всички тези логически връзки се губят. Историята е хаотична и възможността за едно класифициране, което не го правим ние, а вече го е направила историята в своите жанрове, фотографски традиции, техники и всички неща, които могат да бъдат измерени чисто обективно ни позволява да подредим заедно проекти, които осмисляме по-добре. Така по същия начин, както влизаме в някоя мащабна изложба, в някой музей по света и виждаме отваряща очите и сетивата кураторска визия, която ни показва една определена проблематика през различни очи, по същия начин това преживяване можем да го имаме в един дори чисто индивидуален план, в който ние самите ставаме куратори, заради интересите, които имаме.
Задачата с този проект бе много сложна, а аз тръгнах без никакво чуждо финансиране. Благодарение на това, че много хора повярваха в идеята и се включиха допринасяйки с експертиза, умения и търпение, минахме по път, който за малкото време на съществуване, смея да твърдя, че сме положили едно добро начало. Първата година беше посветена на техническата инфраструктура, защото това не е сайт, нито само портал, а има много техническа инфраструктура отзад, която е свързана с изследователската дейност, която се прави за всеки един проект, за да може информацията да е максимално коректна. Втората година беше тази, в която се наблегна изключително много на това да се изследват и добавят проекти, както и да се правят партньорства с институции. Третият етап, в който влизаме сега, като паралелно с това продължава това допълване с проекти, е превръщането в образователна инфраструктура, предназначена за университети и училища за фотография. Целта е цялата тази база данни, която сме събрали, да може да бъде ползвана като педагогически инструмент във всички места по света, където се изучава фотография. Включително разработваме система за портфолио ревю, където студентите да могат да качат проект, по който работят и системата с изкуствен интелект, уповавайки се на цялата база данни да направи анализ и съпоставка спрямо историята на фотографията, да даде правилните референции и да подпомогне работата, както на педагозите, така и на студентите.
Има нужда от хора, които да изследват процесите във фотографията. Не само опазването на фотографията и фотографската памет в рамките на някакви архиви, а чрез контекстуализиране на тази информация. Това е екзистенцията в изследователската дейност на културата. Да можем да свържем нещата, които са правени в историята и да ги представим по начин, по който да бъдат осмислени от широката публика.
За промените, водещи до развитие
Това което най-много ми е пречило е, че съм знаел какво искам. Това постоянно се опитвам да си го изтривам и да се рестартирам на периоди. Трябва да се научим да не губим този интерес към неизвестното и да имаме желание да гледаме повече проекти, които не харесваме, отколкото харесваме. Тук е ролята на този диалог и на възможността да имаме пълноценна среда. Обикновено тя се капсулира в тези тесни интереси, които ние следваме, но за да се развиваме трябва да излезем от тях. Трябва да погледнем отвъд познатото, за да се сблъскаме с нещо, което наистина искаме да изследваме, за да разберем за себе си. Самият процес е този творчески акт, който накрая вече ще бъде истински.
