Десет дни в Унгария с Деяна Стаматова
Десет дни в Унгария с фотоапарат! Не мога да кажа трудно ли е или лесно. А може би и двете. Имаше моменти, в които чувствах, че съм ограбена от „Пентакона“, защото гледах, усещах, възприемах хора и сгради чрез обектива, а не със собствените си очи. В същото време бях безкрайно благодарна, защото „теле“-то му отделяше детайла и го правеше по-ярък, по-жив.
След една командировка с фотоапарат би следвало фотосите да бъдат плътно покритие на моите впечатления, изживявания на всичко, което ме е очаровало. Та нали възприемах страната чрез обектива? Струва ми се, че не се получи така. Ако трябва да разказвам, ще кажа: Унгария за мен е страна на усмивките и мъглите. Милата усмивка и вродена любезност – това е душата на унгареца. Но както винаги и навсякъде пред камерите усмивката се стопяваше от големия обектив. Мъглата правеше Будапеща призрачна. В един мъглив ден погледнах Пеща от хълма „Гелерт“ – нямах чувството, че под мен е град. Парапетът на новия мост „Ержебет“ представляваше две блестящи бели линии, които започваха от хълма, на който бях, и постепенно изчезваха в една плътна млечна сивота. Тук-там тя беше пробита от кулите на множеството църкви и катедрали. Нищо друго. И от това млечно нищо изпъпляха множество коли и автобуси за Буда. Красиво, приказно! Но не за черно-бял филм!
През есента у нас, до 17-17:30 часа може спокойно да се снима навън. Но в Унгария в 15 часа вече е сумрак. Трябваше да преустроя съзнанието си и веднага след обяда да казвам „Добър вечер“. От 15 до 20 часа имах чувството, че времето е замръзнало: еднакво тъмно, еднакво светят витрините и рекламите, еднакво тъмносиво е небето. Този дълъг сумрак е времето на кафето, на пълните тролейбуси и метрото, на любезните продавачки, на разходките на кучетата със своите неизменно „макси: облечени придружителки. В тези часове имах възможност да се абстрахирам от стилните, но потискащи, опушени от войната сгради и да усетя особеното, почти славянско гостоприемство на унгарците. Тогава и напевният им език вече не ми се струваше смешен, а мелодичен.
Будапещенци обичат фотографията. Почти всички реклами по магазините са модерни фотоси, а не рисунки. Гигантски фотоси показват достиженията на страната в областта на строителството, икономиката, стопанството и културата. В много плакати за театрални, оперни и киноспектакли фотографиката, соларизацията и други фототехники заместват успешно боята на художника. Будапещенският градски фотоклуб неотдавна чества своята 50-годишнина. Почувствах се доста неловко, когато в богатата библиотека на клуба, сред десетките фотоиздания, не успях да открия списание „Българско фото“. Явно връзката между българските и унгарските фотодейци още не е много здрава! Имах щастието да разгледам изложбата на фоторепортерката артист-фотограф Марта Реднер – много чувство, специфично виждане, съвършенство в композицията и тоналността.
Много са обектите, пред които обективът се застопорява: зъбатите сенки на църквите, бляскащите улични фенери, модерните стоки по витрините, необичайната за нас форма на телефонните кабини, блестящото ново подземно метро; дамските шапки, задължителни за главите на всички поколения; красивият български културен център, в който „Балкантурист“ имаше цветна фотоизложба за нашите черноморски курорти; винаги свежите цветя на българското военно гробище в Харкан и още много, много други.
Но да изредя всичко интересно в Унгария не е възможно. Не е възможно и да се снима всичко. Радвам се само, че в тези десет снимачни дни успях да почувствам унгарската душа и да усетя темпото, с което унгарецът живее и работи.
Деяна Стаматова
„Десет дни в Унгария“
публикация в списание „Българско фото“ бр. 5/1971 г. (стр. 23-25)
