Петър Божков
Измина почти година и половина откакто на НСФА „Янка Кюркчиева“ бе дарен фотографски архив на Петър Божков с множество негативи, диапозитиви и сребърно-желатинови фотографии, копирани лично от автора. За втората половина на 2023 г. бе планирана изложба в галерия „Synthesis”, която все още не е осъществена, но е важно да се случи, за да се запознаем в детайли с творчеството на автора. Лично бих се радвал да науча, че се планира издаване и на книга, защото е изключително важно да съхраняваме подобаващо паметта на подобни родни творци. Докато всичко това се случи си позволявам да събера на едно място онова, което съм открил публикувано във времето за Петър Божков.
Кой е Петър Божков
Петър Божков е роден през 1915 г. в град Варна в семейство на интелектуалци. Завършва инженерно образование в Германия. След войната постъпва на работа в международния отдел на вестник „Отечествен фронт“, а по-късно се прехвърля в системата на „Българска фотография“.
Носител е на многобройни национални и международни отличия, като първите са още по време на студентските му години. Представян е със свои серии в Западна Европа и Япония. Както сам споделя: „За цял живот се сродих с фотографията от ранна възраст. Не я наричам свое хоби, нито по-късно своя професия, защото тя стана мое жизнено поприще, мой втори свят и моя творческа съдба.“
Освен работата си като фотограф той редовно е канен да взима участия в журирането на конкурси и да пише статии, свързани с фотографското изкуство. Името му се свързва и с една иновация за родното книгоиздаване. През 1973 година негови снимки са използвани за илюстрация в стихосбирката на Павел Матев „Натрупани мълчания“. Според специалисти в областта това вероятно е първият подобен случай у нас, при който авторът на фотографиите е изрично посочен.
Творчеството на Петър Божков
Петър Божков е влюбен в природата на България и именно на нея посвещава изложбата си „Земя“ през 1973 година. „Целта на изкуството е не да копира видимото, а да проникне в същността на нещата, отвъд формата, отвъд сетивното. Сгушените под дълбок сняг покриви на селските къщи и димът, който се вие над тях, събуждат у мен усещане за топлотата и уюта на роден български дом. Без да обръщам внимание на това, че докато получа снимка, събуждаща подобни асоциации, рискувам да хвана ревматизъм.“
Петър Боев определя Божков като поетична и музикална натура, която възприема света и природата сякаш се потапя в някаква субстанция на красота, облягайки се на интуитивното и емоционалното.
Неправилно обаче е схващането, че единствено пейзажите са акцент в творчеството на Петър Божков. Самият той в разговор пред Георги Трендафилов и Стефан Богданцалиев, публикуван във в-к „Литературен форум“ споделя, че е „набеден за пейзажист“. В бр. 9/1971 на сп. „Българско фото“ Николай Щерев акцентира над това, че Божков е способен да съсредоточава за дълъг период от време своите сили и внимание върху една тема, да ги подчини на изпълнението на ясна творческа задача, докато постигне художественото ѝ потвърждение и създаде необходимите за това образци. Рутината и създаването на шаблонни произведения са проблем за голяма част от фотографите, но Петър Божков бяга от това и целенасочено търси нови и неизследвани области.
Такава тема, освен пейзажа, са хората. В срещите си с тях той не разчита на изненадата. Николай Щерев посочва, че: „В снимките на хора, направени от Петър Божков се виждат хора, които той разбира и обича, в атмосферата на взаимно доверие и доброта. В тези снимки се вижда погледът на фотожурналист.“
Внимание заслужават и постиженията на Петър Божков в цветната фотография, която той не цели да използва като различен способ, с който да смайва зрителя чрез пъстрота и технически прийоми. Емоционалното въздействие може да бъде усетено в неговите цветни серии посветени на фолклорните африкански танци или гората. Именно за цвета той пише в статията „Българския колорит“ от бр. 7/1980 на сп. „Българско фото“. Споделя, че обича, когато голяма част от кадъра е завладян от един господстващ цвят „комуто законно е позволено да вилнее, да пирува до насита“ и в последствие „се раздипля на отделни хармонични разцветки и полутонове“.
За проблемите пред българското фотоизкуство
В бр. 4/1999 г. на вестник „Литературен форум“ Петър Божков излага възгледите си за изкуството въобще и фотографията в частност. От изключителна важност за него е творецът да влага себе си в произведението, а не да прави „нотариално заверен презапис на действителността“. Към това допълва, че фотографията сама по себе си не е изкуство, а изкуство може да се нарече само фотоизкуството.
В статията „Художественият образ във фотоизкуството за бр. 9-10/1972 г. на списание „Българско фото“ Божков разгръща своите мисли по темата. Според него непознаването на границите между чистата репродукция и художествената фотография дава възможност да се повтарят случаите, в които за произведения на изкуството се обявяват снимки, които са „безжизнени репродукции или само соларизации от някакъв тривиален сюжет.“ За разлика от научно-документалната фотография, където фотографът следва да се абстрахира от всякакви субективни преценки, за да постигне едно максимално близко до действителността фотографско изображение, то при фотоизкуството авторът изпитва потребност да вплете своите преживявания и да покаже или дори внуши на зрителя своето субективно отношение. Така се ражда едно осмислено и обогатено превъплъщение на действителността.
За журирането на конкурси
Както споменах в началото Петър Божков е не само фотограф, но също така ценен член при журирането на конкурси. В брой 8/1984 на сп. „Българско фото“ той пише една от своите критични статии на тази тематика. Един от акцентите, които поставя е необходимостта от подлагане на задълбочен безпристрастен анализ и оценка на всяка творба и добавя че: „Това би било възможно при постигане на единство във възгледите по отношение на подхода и метода, а не във вкусовете и предпочитанията, които знаем никога не могат да бъдат еднакви.“
В онзи момент той забелязва „менторското отрицание на едни творби, или налагане на други“. Въз основа на това достига и до заключението, че е нужно изработване на методология в анализа на фотографското изкуство и необходимостта от съобразяване с нейните резултати в конкретните оценки и допълва: „Едно жури е авторитетно, ако е събрало изтъкнати майстори на камерата, които имат зад гърба си дългогодишен опит и лични успехи, които могат да проявят търпение и грижа към чуждото творчество, и не на последно място – емоционална съпричастност към фотоизкуството и професията въобще. Само така журито може да се превърне в действителен колективен критичен орган, който представя пред обществеността резултатите на фотографското творчество и редом с това предлага определена ценностна система за тяхното възприемане.“
