Темите са вътре в мен. Когато си в конкретна ситуация съвсем естествено си привлечен от неща, които виждаш. Особено в репортажната, документалната и стрийт фотография трябва много интуитивно и бързо човек да реагира в дадена ситуация. Естествено е привличането от нещо – друг човек, движение, цвят, елемент или друго. Вече при селекцията за показване по-рационално се решава кое е добро, отговаря не личността на автора и на това, което иска да сподели. Тук вече идва разговорът с публиката. Фотографията, както и всяко изкуство, е език или още по-точно – начин на комуникиране на друго ниво. Лично на мен много ми харесва, когато изкуството не е буквално, защото въздействието е друго.

Търся вечните теми, свързани с човека като личност или значими за всички епохи въпроси. Трудно ми е да снимам нещо, което е актуално, мимолетно и злободневно. Умишлено съм си поставял такава задача, каквато беше серията ми с протестите. Казах си, че това е нещо актуално, социално значимо и се случва ежедневно. Зададох си въпроса как бих могъл да ги заснема през моята гледна точка. В продължение на почти година излизах десетина пъти за по няколко часа целенасочено да снимам това събитие през моята гледна точка. Това е може би най-актуалното, което съм снимал досега.

Изпитах някакви угризения, че не снимах демонтажа на Паметника на съветската армия, но в крайна сметка за мен това е нещо много злободневно и вестникарско. Със сигурност като документ вече го има в българската фотография. Единственото, поради което бих го направил е, за да го заснема по начин, който на мен би ми бил интересен, а не по чисто документалния способ. Акцентирах именно на това събитие, защото то определено е предизвикателство, а темата е носталгично-естетична. Аз обичам тази тематика. Соц естетиката в момента е много интересна и популярна във фотографските среди по целия свят.

Най-трудният за мен въпрос е кога идва точният момент за изложба. Това се случва по-лесно, когато човек е по-лекомислен, млад и изпитва нужда да се изразява или да бъде оценен от другите. Лично аз имам поне десетина подготвени проекта за книги или зинове, но нямам издадени такива. Самостоятелни изложби под някаква форма съм правил две и те бяха много камерни. Случиха се в началото, когато се занимавах с аналогова фотография. В момента по-скоро бих работил в колаборация с някой – куратор или издател, който смята, че иска да покаже нещо мое. Не искам аз да съм инициатор на това, защото не изпитвам нужда. Като формат изложбите в наши дни са демоде. Не искам да бъда погрешно разбран – обичам да ходя и ходя на изложби, когато са добре направени и са по теми, които харесвам, но съм ценител на фотографската книга и колекционирам такива. Харесва ми завършекът на фотографията да бъде в книжно тяло. Другият проблем е, че в България няма развит пазар на фотография. По света, където е развит такъв, се правят фотографски изложби и има хора, готови да си купят тази фотография.