Пенко Скумов: Обичам проблемите, защото те изстрелват напред
Пенко Скумов сякаш е от онези български фотографи, които странят от медийните изяви. Ако го следвате в социалните мрежи ще останете с впечатление, че е по-вероятно да го гледате на музикалната сцена, отколкото да го срещнете с фотоапарат по улиците на града.
Някои любители на стрийт фотографията вероятно го познават от съвместните събития, които правят със Свилен Начев. От двамата за мен Пенко бе по-непознат, но не и по-малко любопитен. Надявам се следващият разговор да разкрива богатата палитра от пластове, която стои зад името Пенко Скумов. От снимките в публикацията ще може да проследите неговите фотографски търсения, започвайки от най-ранните му аналогови кадри.
Време ли е за нещо по-голямо? Нека чуем от самия него.
Съдържание на интервюто
За първите стъпки във фотографията
Всичко започна с интереса да разглеждам фотография, покрай множеството списания на баща ми Георги Скумов. Той е художник и обича да събира снимков материал в ателието си, използвайки го като вдъхновение за своите произведения. Започнах да снимам в началото на 1998 година, когато се преместих в София като студент в НБУ със специалност „Изкуствознание“. Тогава купих първия си фотоапарат „Зенит“, а от битака взимах черно-бели филми ORWO с изтекъл срок на годност, които бяха изключително евтини. В мен надделяваше любителският интерес да запечатвам някакви неща, които са ми интересни. Често на път за университета в Овча Купел слизах на различни спирки и вървях дълго през кварталите, снимайки интересните за мен неща.
Дори днес не смятам себе си за професионален фотограф. Ако имах повече свободно време, за да наблегна върху фотографията, може би щях да се позиционирам по-добре в социалните мрежи и в световен план. Аз съм все още любител в добрия смисъл на думата. Занимавам се с фотография, защото обичам да го правя. Може би част от фотографията ми е на много високо ниво, но аз не съм направил достатъчно, за да бъде тя презентирана добре. Смятам, че това е минус и на голяма част от българските автори.
За стила си във фотографията
Сега, когато си говорим, се намирам на кръстопът и ми е трудно да опиша стила си. В момента по-скоро синтезирам нещата, които винаги съм харесвал в годините назад с това, което съм натрупал като умения в стрийт фотографията. По-интересно ми е да правя серии и проекти. Някаква част от тях вече показвам в социалните мрежи. Дори мога да кажа, че един от последните ми постове в Instagram е по-скоро концептуална фотография. Интересува ме всичко, това е проблемът! Нека уточним, че говорейки за проблем имам предвид нещо за решаване, с което се сблъскваш и започваш да размишляваш над него. Обичам проблемите, защото те изстрелват напред. Те са кръстопът, на който трябва да претеглиш плюсовете и минусите, да избереш посока или просто да изчакаш и осмислиш. Идва момент, в който се интересуваш от целия спектър на фотографията. Във всеки един жанр започваш да намираш нещо, което ти е интересно. Ето защо се опитвам да използвам цялата палитра от жанрове, които харесвам, за да правя или мисля над своите бъдещи проекти.
Настроението ми по време на снимане обикновено е някаква лудост – комбинация от адреналин и емоция. Това е състояние на излизане извън себе си, извън нормалната рутина на съществуване. В такива моменти си воден от самата реалност, даже понякога го наричам „режим на снимане“. Много често не можеш да влезеш в това състояние, защото си твърде рационален, а не интуитивен и започваш да си слагаш спирачки, да се питаш защо снимаш даденото нещо.
За границата между изкуството и документа за времето
Според мен изкуство не трябва да се създава с презумпцията „аз правя изкуство“. Естественият начин за правенето на изкуство е ти да си интересна личност с богата индивидуалност. Обичам думата личност, защото тя се различава от индивид. Много хора в изкуството не успяват да се превърнат в личности, защото постоянно следват някакви трендове, клишета или просто копират. Да си личност в изкуството означава да следваш вътрешния си глас, независимо от външните влияния. Разбира се може да черпиш от влиянията на традицията в областта, в която си автор. Нека не оставаме с грешното разбиране, че този процес е лесен. В него авторът си задава въпроси, има тревоги, самокритичност, разочарования и т.н. Социалните мрежи са страшни изкушения и са разбираеми терзанията, които авторите изпитват, когато никой не харесва снимките им. Обаче е безсмислено и вредно да правиш нещо за някого.
В християнската философия и традиция се говори, че е възможно най-естествено за човек да създава, защото е създаден по божи образ и подобие. Самият Бог е творец и е съвсем нормално и човекът да бъде творец. Дори да печеш хляб или с естетика и умение да сложиш плочки в банята пак е част от това да бъдеш творец. Един го прави машинално за пари, а друг се старае да постигне нещо красиво или вкусно. Харесвам именно българската дума за изкуство, защото тя показва, че си изкусен в нещо.
За подбора на теми и избора на време за изложба
Темите са вътре в мен. Когато си в конкретна ситуация съвсем естествено си привлечен от неща, които виждаш. Особено в репортажната, документалната и стрийт фотография трябва много интуитивно и бързо човек да реагира в дадена ситуация. Естествено е привличането от нещо – друг човек, движение, цвят, елемент или друго. Вече при селекцията за показване по-рационално се решава кое е добро, отговаря не личността на автора и на това, което иска да сподели. Тук вече идва разговорът с публиката. Фотографията, както и всяко изкуство, е език или още по-точно – начин на комуникиране на друго ниво. Лично на мен много ми харесва, когато изкуството не е буквално, защото въздействието е друго.
Търся вечните теми, свързани с човека като личност или значими за всички епохи въпроси. Трудно ми е да снимам нещо, което е актуално, мимолетно и злободневно. Умишлено съм си поставял такава задача, каквато беше серията ми с протестите. Казах си, че това е нещо актуално, социално значимо и се случва ежедневно. Зададох си въпроса как бих могъл да ги заснема през моята гледна точка. В продължение на почти година излизах десетина пъти за по няколко часа целенасочено да снимам това събитие през моята гледна точка. Това е може би най-актуалното, което съм снимал досега.
Изпитах някакви угризения, че не снимах демонтажа на Паметника на съветската армия, но в крайна сметка за мен това е нещо много злободневно и вестникарско. Със сигурност като документ вече го има в българската фотография. Единственото, поради което бих го направил е, за да го заснема по начин, който на мен би ми бил интересен, а не по чисто документалния способ. Акцентирах именно на това събитие, защото то определено е предизвикателство, а темата е носталгично-естетична. Аз обичам тази тематика. Соц естетиката в момента е много интересна и популярна във фотографските среди по целия свят.
Най-трудният за мен въпрос е кога идва точният момент за изложба. Това се случва по-лесно, когато човек е по-лекомислен, млад и изпитва нужда да се изразява или да бъде оценен от другите. Лично аз имам поне десетина подготвени проекта за книги или зинове, но нямам издадени такива. Самостоятелни изложби под някаква форма съм правил две и те бяха много камерни. Случиха се в началото, когато се занимавах с аналогова фотография. В момента по-скоро бих работил в колаборация с някой – куратор или издател, който смята, че иска да покаже нещо мое. Не искам аз да съм инициатор на това, защото не изпитвам нужда. Като формат изложбите в наши дни са демоде. Не искам да бъда погрешно разбран – обичам да ходя и ходя на изложби, когато са добре направени и са по теми, които харесвам, но съм ценител на фотографската книга и колекционирам такива. Харесва ми завършекът на фотографията да бъде в книжно тяло. Другият проблем е, че в България няма развит пазар на фотография. По света, където е развит такъв, се правят фотографски изложби и има хора, готови да си купят тази фотография.
За любимия град за снимане
Нямам любим град за снимане, но ако имах със сигурност нямаше да е София! Аз съм леко ретроспективен и живея с естетиката на някакви отминали времена. Всеки от нас е възпитан с фотография от средата или началото на XX век, когато светът е изглеждал различен. От сегашна гледна точка бих казал, че светът допреди 40-50 години изглеждаше по-красив и естетичен със своята архитектура. В последните 20-30 години се наблюдава все повече кич и странен синтез от много стилове. У нас сме белязани от социалистическия реализъм и брутализма в архитектурата. Затова харесвам да пътувам в провинцията, където това го няма. Обичам да снимам в по-малки населени места, особено край морето. Любими са ми изоставените места, където е имало човешко присъствие, но вече го няма. Въобще места, които носят някаква носталгия и естетика, свързана с миналото. Въпреки това мисля, че човек следва да може да прави добра фотография навсякъде.
За музиката
Музиката за мен е нещо коренно различно. Ако може да се каже, че съм солов артист във фотографията, където това е прието за нормално, то в музиката има твърде много обстоятелства, за да вървиш напред и да създаваш някакви неща. Правенето на музика и фотография за мен са две коренно различни неща, които бих оприличил на двете страни на една и съща личност.
Във всеки човек има различни социални роли. Аз например съм баща, графичен дизайнер, фотограф, музикант и всички те правят мен. По-будните и интелектуално или артистично настроените хора със сигурност се вълнуват от доста теми. Аз например съм привлечен от класическите автомобили, за които си купувам специализирани книги и модели в различни мащаби. Всъщност, колкото повече различни интереси има един човек, толкова по-богата личност е той и следователно в това, което прави има богата палитра от знания и умения.
Темите в музиката и фотографията се застъпват по-скоро емоционално и като атмосфера. В музиката винаги са ме интересували психологическите, философски или социални текстове и послания. Съответно като музициране харесвам меланхоличното, тъжното и мрачното. Не обичам музиката за забавление, в която няма дълбочина и въпрос, който да те накара да се замислиш. Същото мисля, че се забелязва и в моите кадри, защото аз съм такъв човек. Ако говорим за естетиката – тя се различава в двете изкуства, които правя.
Интервю относно музикалната кариера на Пенко Скумов може да прочетете тук
За тандема със Свилен Начев
Със Свилен се запознахме покрай групата „Street Photographers Bulgaria“, която брат ми Любомир Скумов създаде. Към онзи момент изобщо не бях навътре в естетиката на стрийт фотографията. Интересувах се от по-поетични неща, направени с аналогова фотография. Когато видях кадрите там, започнах по-интензивно да комуникирам с брат си на тема фотография, да снимаме заедно и да гледаме този тип фотография. Влязох в групата и в рамките не две години се отличиха някои автори, правещи по-добра фотография. Един от тях беше Свилен. Истинското ни запознанство се случи покрай станалите традиционни неформални срещи на част от хората в тази общност. Може би сходната възраст, бекграунд и интереси направиха естествено нашето сближаване и някъде от 2019 година стартирахме организирането на съвместни образователни събития.
За онези, които ни приемат като творчески тандем бих казал, че това не е така. Това особено ясно се вижда последните две години, когато всеки от нас тръгна в коренно различна творческа посока. Хората, които достатъчно добре ни познават ясно виждат разликата и могат да определят коя снимка е моя и коя на Свилен. Смятам себе си за доста хаотичен в интересите си и все още се лутам в нещата, които правя. Свилен е по-целенасочен и фокусиран жанрово и естетически. Не мисля, че сме еднакви или пък творчески тандем. По-скоро сме тандем в образователния проект и сме изключително близки приятели.
Разбира се, няма как да не си влияем, но то е в начина на мислене. Всеки от нас има неща, които не харесва в творчеството на другия. Естествено не смятам, че нещата, които не харесвам в творчеството му са лоша фотография, а по-скоро говорим за естетика, която на мен не ми е интересна. Това, че не сме на едно мнение е изключително хубаво. Единственият път, в който сме се карали беше на маса и темата беше музика. Вероятно причината за добрите ни отношения е, че и двамата сме великодушни. Това означава да имаш достатъчно разширена гледна точка, за да можеш да не отхвърлиш нещо с лека ръка и да го оцениш, дори да не го харесваш.
За нивото на българската фотография
Имало е и има българска фотография на световно ниво. При това не говоря само за стрийт, документална или фотожурналистика. Проблемът е, че ние българите не умеем да се позиционираме добре на световната фотографска сцена. Не умеем или по-скоро не сме склонни да се подкрепяме, гордеем и популяризираме, когато нещо е добро. Често се правят много добри неща от български автори, които се размиват или потъват. Не може да направиш нещо много добро и след това да пуснеш още десет, двадесет или тридесет фотографии, които не са толкова качествени. Това не говори добре за теб и показва, че не знаеш какво правиш. Липсва ни ясната представа и оценка за себе си. Коя фотография е добра, и коя – не, селекцията за един проект, кога и къде да бъде показан той са много важни неща. Горното се отнася за онези хора, които са се задълбочили.
Има и още нещо. На фотографията в България масово продължава да се гледа като на занаят и придобито умение, в комплект със закупуване на скъпа техника и гледане на три видеа в YouTube. Фотографията у нас не се възприема, комуникира и случва, както се случват изкуствата по принцип. Това произхожда от комунистическия период, когато в средата на миналия век фотографията е записана като занаят. Междувременно в САЩ първите галерии за фотографско изкуство се появяват през 20-те години на миналия век. В развитите страни фотографията е имала нужда от много време, за да настигне изобразителното изкуство, докато в България все още не можем да говорим за такова нещо.