Александър Сертев
За мое огромно съжаление този разговор от първо лице с Александър Сертев не се случи според очакванията ми. В предишната статия посветена на неговия баща Стоян разказах какви са причините. Въпреки това ще запазя формата на интервю, защото ми е трудно да преразкажа думите, които все още звучат в ушите ми. Тази форма е възможна, благодарение на всички материали, които ми предостави дъщерята на Александър – Калина. Сред тях са серия интервюта, направени за изложбата „60 фотографии от България от 60 изминали години“, филмът „Катедра 22“ и множество рекламни материали, връзки към участия на нейния баща в БНТ, БНР, радио Тангра, предаването „Моят плейлист“, и още, и още. Това е може би най-дългият текст, който съм подготвял за тази рубрика. Отне ми около месец да го напиша и почти година да го преживея. Затова няма да ви натоварвам излишно с моите мисли, а ще ви оставя да се потопите в живота и творчеството на Александър Сертев.

Автобиография
Роден съм в София през 1937 година. На 14-годишна възраст започнах да усвоявам фотографското изкуство в лабораторията на баща си Стоян Сертев. Завърших Художествената академия в София в ателиетата на проф. Илия Бешков и проф. Веселин Стайков. След дипломирането си работих в областта на плаката, приложната и изящната графика, оформлението на книги и приложната художествена фотография. Овладях многобройни фотографски техники, които често прилагам в своите творби. Имам участия в над 20 международни изложби, биеналета и над 30 колективни експозиции на български художници в страната и чужбина. Само в последното десетилетие осъществих над дузина самостоятелни изложби в страната и чужбина. Носител съм на редица награди в България, САЩ, Русия и Франция. Една от тях е „Награда за ключово изкуство – Холивуд 1980“, която ми бе връчена за особено фотографско постижение за плаката към българския филм „Кръвта остава“. През 2013-а година получих наградата „Златен век“, която ми бе връчена от Министерство на културата.
Тъй като баща ми беше цигулар и аз като малък се учих да свиря на цигулка. Бях частен ученик в Музикалното училище. За съжаление не се спогодихме с този инструмент и това ме насочи към друг тип изкуство – визуалното.
60 години в 60 фотографии
През 2017-а година в Созопол по време на Аполония представих фотографската си изложба „60 фотографии от България от 60 изминали години“. Избрах курорта, защото това е едно от първите места, където снимах. Разбира се имам и по-стари кадри, за които искам да разкажа.
Такава е снимката от 1956-а година, когато вече бях студент в Художествената академия. Тя е черно-бяла панорама, сглобена от три вертикални кадъра. В нея са заснети старите къщи в Родопското село Бачково, където бяхме на практика. Отново тогава направих и серия от цветни снимки на живота в населеното място. На една от тях може да се види дилижансът, обслужващ линията Бачковски манастир – Асеновград. Тези първи цветни филми се налагаше да изпращам в Германия за проявяване.
Беше ми трудно да избера само 60 снимки, защото за тези 60 години съм направил хиляди. За мен фотографията не беше само хоби, но и професия. Апаратът почти винаги е бил мой спътник. В много редки случаи съм съжалявал, че съм го забравил, защото почти винаги срещам нещо за снимане. Първоначално бях решил изложбата да е черно-бяла, защото намирам, че тя носи едно особено очарование. Оприличавам я с камерната музика, която е най-трудна за свирене и възприемане. Въпреки това вкарах цветна фотография, не само поради факта, че съм правил паралелни снимки в Бачково, но защото имам доста хубави кадри с фотоапарат Яшика 6х6, както и с друг модел, имащ въртящ се обектив, който правеше панорама от два и половина кадъра. В крайна сметка самата палитра от изображения и сюжети става по-богата, когато се добави цвят. Един подобен кадър е от последното ми пътуване до Боженци. Хареса ми резултатът, който постигнах с компютърната обработка.
Хоратя обикновено пазят за спомен 3-4 отбрани неща в живота си и често те са предизвикали някакъв шок. В моя случай говорим за един събор в Копривщица в началото на 70-те. Тогава по поляните над града свиреха гайдари. В този момент се появи един старец, който аз успях да заснема на фона на зелените заоблени баири. Той беше облечен с шаечни дрехи, с пояс, пищов и барутник. Държеше гайда с три ручила, а самият инструмент имаше глава на козленце. Когато той засвири помня само гробната тишина, която настъпи и мелодията. Всеки път настръхвам, когато си спомня. Тази фотография съпътства всяка моя изложба, свързана с България. За мен този кадър показва нещо едновременно незабравимо и напълно изгубено за България.
В последните години силно се вълнувам от триизмерната фотография, позната още като 3D. За нея са нужни най-обикновени картонени очила с червен и син филтър. Харесва ми да снимам така, защото се получава интересен пространствен образ. Има магия в начина на снимане и обработване, за да се постигне този финален резултат.


Катедра 22
През 1957 година станах част от системата за военно обучение, наречено „Катедра 22“, замислена от Министъра на отбраната ген. Панчевски. Всички, които бяхме влезли във висши учебни заведения слушахме два пъти седмично военни лекции по време на обучението си. Втората и четвъртата години се ходеше за два месеца на летен лагер – военна практика. Така се озовахме в Разград.
Благодарение на сътрудничеството на баща ми със списание „Български воин“ аз получих разрешение да снимам в поделението. За това време направих към 600 снимки. Част от тях селектирах в изложба, която подарих на Разград и кръстих „Катедра 22“. Тя се проведе първоначално в галерията на Съюза на художниците.
В края на военното обучение проявих филмите. Бях изкопирал само няколко копия тогава и останалите ги бях забравил. 58 години по-късно си спомних тези събития. Катедра 22 ме запозна с някои от известните хора на изкуството у нас и станахме приятели. Сред тях са Божидар Атанасов, Милчо Левиев, Ицхак Финци, Божидар Аврамов, Людмил Стайков, Борис Луканов, Крум Дамянов, Димитър Влаев, Валентин Старчев, Иван Праматаров, Филип Седефчев и други. Много от тях за съжаление вече са покойници. Не намирам това време за загубено, именно заради изградените нови приятелства, останали за цял живот. Към изложбата с Национален филмов център направихме филм и аз мечтая да го видя излъчен по телевизията преди да си отида. Той трябва да стане достояние за повече хора…
За самата изложба написах текст към дипляната, която я съпътстваше. Позволявам си да цитирам какво гласи той: „В надбягването с времето нашите спомени излиняват, остава само бледо изображение, което ние, преживелите онези години, можем да пооцветим като една стара фотография. Образите на хората от младостта ми, с които прекарахме като студенти горещото лято в пехотния полк в Разград и много от които се преселиха в един може би по-добър свят, останаха отпечатани върху десетина стари филмови ленти.
Трите академии по изкуствата ни изпратиха в едно забравено вече време да докажем, че дори затворени зад мрежите на разградската казарма, ние бяхме свободни хора, които копнееха да се сродят чрез изкуствата, на които се бяхме отдали. Музиканти, актьори и художници, в една напълно случайна смес от характери и убеждения, ние намерихме общ език и овладяхме за два месеца това, което други правеха за година.
Моите стари фотографии ще напомнят на онези, с които живяхме заедно, частица от онова трудно време. Нека тези, които няма как да го познават и които искат бързо да постигнат успехи и богатство, да опитат да разпознаят в младите лица бележити мъже, отдали всичко за българската култура.“
В тази серия имам няколко кадъра, за които искам да разкажа. На една от централните фотографии в изложбата беше заснет нашия взвод след тежко нощно учение, на което нашата рота беше първа. От заминаването ни обаче имам друга много любима снимка. На нея са две щастливи циганета – момиче, което държи брат си, който е обут с различни чорапи. Те ни изпратиха на гарата в Разград.






Пътуванията извън желязната завеса
През 1963 година квартет „Аврамов“, в който свиреше баща ми, имаше покана за турне в Париж. Той ме заведе на бул. Мария Луиза, където се издават паспорти. Служителят на гишето го разпозна и му каза, че паспортът му е готов, но зададе въпроса какво аз търся там. Тогава баща ми обясни, че моли за разрешение да пътуваме заедно. На въпроса защо това е нужно, отговорът беше: „Защото е завършил Художествената академия и е редно да види Лувъра, вместо да нося сувенири от Париж.“ Служителят посочи, че някой трябва да гарантира за мен. Никога не научих кой е направил това, но това е бил голям риск за него.
Така попаднах във френската столица. Билетът ми за отиване и връщане беше за около петнадесетина дни. Там успях да отлагам връщането и така останах три месеца – далеч след като баща ми вече се беше прибрал в България. Във френската столица се запознах с българка, която взимаше уроци по естрадно пеене. Тя ме заведе на техен финален конкурс, където се запознах с Шарл Азнавур. В годините се връщах многократно в Париж.
Годината вече е 1966-а, а аз отново имам възможност да напусна страната. Пътуваше се единствено в група чрез Балкантурист. Половината пасажери на кораба „Несебър“ бяха щатни сътрудници на ДС. Връщането ми от Париж беше причината да получа разрешение да бъда член на тази туристическата група. Потеглихме рано от Варна, акостирахме в Истанбул и обикаляхме града с неговите забележителности. Вечерта корабът бе нашият хотел и така до края на пътуването. След втория ден рано сутринта потеглихме през Босфора покрай Румели Хисар, където направих трудна снимка на вълшебната гледка.
Пристигнахме на пристанището в Александрия. Оттам с автобус до Гиза и пирамидите. На втория ден посетихме музеите в Кайро и други места в града. Имах само четири филма Agfa. Пестях всеки кадър, но Художествената академия ме бе научила на композиция. Напуснахме Египет и след дълго плаване бяхме в Бейрут. С автобус стигнахме до този „Париж на Ориента“ – приказно богат град, съчетание от ориенталски изящество и европейска култура. Датата беше 22 ноември – Денят на независимостта. Фойерверки, наздравици. В такъв подобен ден в България „пускаха“ банани и портокали. А тук – рог на изобилието. Посетихме Библос – развалините на древната Финикия. Закъснях с прибирането на кораба и ченгетата моментално бяха претършували каютата ми. Прибрахме се в България – една страна на забрани, фалшиво равенство и дефицит. Как да повярвам в победата на комунизма, след като съм видял толкова неща от големия свят!










Размисли за фотографията
От баща си Стоян Сертев чух следната фраза: „Като станеш на 14 години ще ти позволя да влезеш във фотолабораторията, да проявиш първия си филм и да си копираш първите снимки.“ Първото нещо, което заснех с неговия фотоапарат Leica тогава бяха пирографирани предмети, а след това боксова среща на открит ринг в Борисовата градина. Преди това бях само чирак и помагах без да снимам.
Бончо Карастоянов казваше: „Фотографията е божа работа!“ Тя е такава, защото докато не проявиш кадъра, не знаеш какво е станало. Има цяла поредица от неща, които трябва да извършиш, за да видиш резултата. Сега е по-лесно – щрак, гледаш на дисплея и триеш това, което не ти харесва. В миналото имаше някаква енигма, нещо скрито, което ти разкриваш след дълга борба.
Поради наводнение във фотолабораторията ми аз спрях да се занимавам с този тип фотография, но бих се върнал с удоволствие най-малкото, за да покажа какво нещо е да сложиш бялата хартия на червената светлина и да проявиш върху нея изображение. За съжаление е трудно да се намери кой да покаже тази магия. А, светът се връща към тази фотография по същия начин, както се връща към графичните техники, свързани с хамалогия, а не компютърните такива. Познавам хора, които си имат своите фотолаборатории.
В миналото нещата ставаха трудно. Бяхме амбицирани да израстваме и да се докажем, вместо да търсим лесния начин. Важно е да не си пасивен, когато стоиш зад камерата, а да участваш активно, защото това е твоя творба, която в последствие ще обработиш. Когато я покажеш на хората те трябва да повярват, че ти си вложил всичко най-добро от себе си. Това не е безстрастно натискане на спусъка на апарата. Ти си съучастник в тази снимка и трябва да направиш така, че тя да добие допълнителни достойнства. Тя не бива да е само свидетел на натискането на спусъка на апарата. Да се обработи, за да стане по-силна и изразителна.
На хората им прави впечатлени, че моите снимки приличат на картини. Никога не показвам кадрите така, както са заснети. Обработвам с часове, махам това, което е излишно и подчертавам това, което е скрито в изображението. Така може да акцентираш върху важното и да приглушиш ненужното, а снимката ще стане такава, каквото я искаш, вместо такава, каквато е. Всяка фотография е разказ на преживяно събитие, останало в съзнанието ти благодарение на това, че си го заснел. Върху него вече може да доизградиш или съчиниш допълнителна история. Аз нерядко рисувам нещата, които виждам и снимам.
В миналото имах няколко броя от немско списание за фотография. В него се публикуваха кадри на фотографи от цял свят. Разглеждането ме провокира да искам да направя кадри като видените. Оказа се, че това е постижимо. България по онова време бе друг тип екзотика за западния свят.
Днес ми прави впечатление, че младите творци не си сверяват часовниците. Достатъчно е да погледнеш в миналото, за да видиш, че дадено нещо вече е правено. Макар и под друга форма, то е правено и не може да събуди интерес, освен може би в малък кръг обожатели на този автор, които не знаят за какво става въпрос.








Спомени от ранните години на комунизма
По време на бомбардировките над София артистите от Народната опера, в която баща ми свиреше, бяха евакуирани в град Фердинанд (днешна Монтана). Ние с майка ми се преместихме в Павликени с фотолабораторията на баща ми. Там аз бях в първи клас, но го прекъснах. С идването на 9 септември и новата власт, се наложи да го повторя. Бях записан в училище „Георги Сава Раковски“, на улица Раковски. Направи ми впечатление, че в новото училище липсват часовете по вероучение.
В София живеехме на улица Криволак, до колелото на площад Журналист. След прибирането ни от Павликени единствено оцеляла беше нашата къща и още една. Всичко друго беше сринато от бомбардировките. Към семинарията беше пълно с ями от бомбите изсипани в гората, за да не съсипват повече града. Много често в моите разходки по онова време чувах как сякаш щурец свири на цигулка, а всъщност беше музикант, влязъл в някоя от ямите. Това бяха хора от Бялото братство, сред които имаше много музиканти.
Друг мой спомен е от по-късните ми юношески години. Той е свързан със строежа на Паметника на съветската армия. Баща ми имаше специално разрешение да го снима, а аз носех апарата му. В архива ни има снимки на монумента, направен изцяло от талашит и гипс в естествени размери на мястото, където той се намира в момента. Тогава дойде комисия, която каза че фундаментът не е достатъчно висок, за да се възвиси тази тройка. Наложи се да го направят с четири метра по-висок. Хубавото е, че в архива ни има етапите по изграждането на паметника, което евентуално ще помогне при събарянето му.
В началото и средата на 60-те в София можеше да ти отрежат панталоните, ако са тесни, подстригваха ни насила. Наш колега от Художествената академия беше три години в Белене само за това, че носеше дъфълкот. В онзи период се правиха първите рокендрол балове в академията. Аз имам запазени любителски кадри от тях, но те не бяха единственото свидетелство за случването им. На моето дигитализирано копие се вижда друг човек с професионална 16мм камера. Разбира се, това не бяха случайни хора, а служители на ДС. Тяхната задача е била да заснемат всички вътре и какво точно правят на тези събирания, за да набележат бъдещи кандидати за Белене. Но ако трябва да сме честни, единствено моите кадри днес са съхранено свидетелство от онези мероприятия.





Това е само част от архива. Сигурен съм, че в него се крият още любопитни детайли, които един ден ще видят бял свят. От разговора си с Тихомир се убедих колко трудоемко и времеемко е това, с което се е натоварил. В същото време приятната изненада при откриването на едни отминали времена, на които не сме били свидетели, те кара да се чувстваш мотивиран да търсиш още и още. Ако това, което избрах да покажа тук не ви стига, може да разгледате дигитализираното и качено до момента в страницата на Български визуален архив.

