Говорейки за подобни неща е добре да се върнем към времето, когато са се случили. 80-те години вече имаше социално напрежение и обществено недоволство относно конкретни социални теми. Сред тях бяха домовете за сираци, болниците за психиатрично болни, затворите и т.н. По онова време в света имаше тенденция да се снимат подобни места.

Попаднах в дома за сираци в село Зелениково по време на една от студентските експедиции, за които говорихме в началото. След години, вече като асистент в Медицинска академия, се върнах там. Влизаш при тези деца и те тичат към теб, питайки кога ще ги вземеш. Това нещо те разтърсва, когато го видиш.

Преди 1989 година държавата казваше, че такива проблеми няма и тези социални групи бяха изтикани по села, където трудно можеше да ги намериш. С група лекари имахме задача да снемем медицински статус на деца от подобен дом, намиращ се в село Стоб, до Кочериново. Атмосферата беше ужасяваща. Като войник съм служил в Елхово. Мога да определя обстановката в дома като в казарма. Големите ученици, не искам да използвам думата малтретираха, но взимаха одеялата на по-малките зимно време и възпитателите казваха „ами то се напикава“. Няма как, като спи с едно одеяло, а печките са изгасени, за да не стане пожар! Така се роди идеята да покажа реалната ситуация в домовете. Разбира се и други колеги работиха по темата в онзи момент. Направих изложба, която първо беше показана в кафето на Радиото, после в Медицинска академия. Продължих да снимам и след промените.

Снимането в домове за възрастни вече беше лично моя инициатива. Децата бяха единият полюс, но отивайки в домовете за възрастни виждаш почти същото – социални сираци, изоставени от децата си също в атмосфера, която не е за гордост. В един от домовете имаше надпис „Благодарим ти партийо за грижите, които си ни осигурила“. Видях една постройка и на въпроса какво има там ми казаха, че е изолаторът, в който са болните възрастни. Самият той беше бившият свинарник. Вътре не беше мръсотия, беше кочина. Това не може да не се покаже и да се каже, че има проблем, който не може да продължава така. Наименованието на серията „Непожеланите“ дойде първоначално с материала за изложбата във вестник „Поглед“.

Урокът от всичко това беше, че човек може да направи много неща, стига да иска и да не се отказва. Тези мои фотографски занимания ме отведоха до организацията „SOS детски селища“, в която дадохме шанс на много деца да имат нормален живот, който всяко дете заслужава. Има промяна в доста от нещата, но не всичко е както трябва. Продължава да има места, които трябва да бъдат показвани смело. Има и нещо друго – ние се превърнахме в общество, което търси сензация. Понякога зад нея има много човешка болка, но аз не мисля, че това е правилният подход. Нужно е да търсим реални решения, доколкото е възможно.

Аз снимам, както съм снимал досега. Социалните теми винаги представляват интерес и ще продължа да правя подобни снимки, когато имам възможност, защото това има смисъл за мен. Не знам как бих снимал и каква би била емоцията, ако попадна днес в тези домове. Сигурно няма да е много по-различно, но тогава е имало младежки плам, а и онова време е оставило своя отпечатък.