Стефан Папукчиев за музея и фотографията в Казанлък
Стефан Папукчиев е действащият и към момента на публикуване на това интервю (м. май 2023-а година) единствен директор на „Музей на фотографията и съвременните визуални изкуства“ в Казанлък. Този факт ми дава пълното основание да го потърся като важен и интересен събеседник в рубриката за българска история на фотографията. Поговорихме, както за неговия път във фотографията, така и работата му, свързана с музея и неизвестните казанлъшки фотографи.
За себе си и пътя във фотографията
Роден съм през 1952 година в Казанлък. Средното си образование завърших в града, след което следвах физика в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Няколко години работих като учител в района на Трявна и тъй като желанието ми бе да сменя професията завърших задочно ВМЕИ Габрово (днес филиал на Технически университет – София, бел.а.). След това работих в Завода за инструменти и нестандартно оборудване 20 години, където преминах през целия цикъл от оператор на машина, през технолог, конструктор до организатор на външно търговски отдел. След промените заедно със сестра си създадохме частна трудова борса и благотворителна фондация.
По време на следването ми в Софийски университет имах възможност да посещавам лабораторията по спектроскопия на плазмата, където работихме с един от най-съвършените тогава уреди. Тази дейност беше свързана с фотография, като се заснемаше спектърът на даден елемент, след което се дешифрираше през специален уред. Фотографията обаче се появи в моя живот още като дете – някъде в края на 50-те години, когато баща ми си купи фотоапарат и започна да снима, проявява и копира контактно вкъщи. По-късно, когато бях в Трявна там имаше фотолаборатория и самият аз започнах да се занимавам малко по-сериозно, а след завръщането ми в Казанлък се запознах с местните фотографи. За мен фотографията по-скоро бе любителско занимание и не се превърна в професия. Въпреки това през цялото време четях и се интересувах от история на фотографията, техниката и самите процеси. Това, което най-много обичам да снимам са децата, поради тяхната непринуденост. Те са букет от емоции, радост, красота. Дори когато са сърдити пак са красиви.
За фотоклуб „Искра“
Участието в подобна фотографска общност е голямо богатство. Тези познанства обогатяват знанията и вижданията за фотографията дори за подробности като кадриране или подбор. Клубът беше много активен и през 1980-а година общината ни предостави една къща, която в момента се стопанисва от музея. Всичко това доведе до създаване на много силна местна общност, която печелеше награди и признания на национално ниво. Клубът улесняваше и получаването на модерна техника, с която можехме да работим. По време на местния празник на розата получавахме пропуски и няколко филма, с които документирахме различните събития. Събра се огромен архив, който за съжаление в огромната си част се загуби. Запазен е единствено шкафът, в който се съхраняваха филмите. Той сега се намира в Читалище „Искра“.
За Музея на фотографията и съвременните визуални изкуства
Идеята за подобно място е много стара, тъй като Казанлък е едно от местата, които са център на фотографията в България. Още в средата на 60-те години на 19-ти век в града се появява монах на име Хрисан Рашов, който е завършил духовно образование в Санкт Петербург, но там е учил и фотография. У нас е назначен за игумен на Мъглижкия манастир, където натрупва дългове и се мести в Казанлък да се занимава със снимане. След него се появяват много други чуждестранни фотографи в града, а след това и родни имена. Дори днешните млади фотографи от Казанлък често печелят призови места в различни конкурси. Всичко това е потвърждение, че градът е меката на фотографията в страната и тук трябва да се направи въпросният музей.
Така през 2009-а година Сдружението на професионалните фотографи в Казанлък активно започна да работи за създаването на фотографска културна институция в града. Шест години по-късно с личната ангажираност на кмета на община Казанлък госпожа Стоянова и тогавашния началник на отдел „Култура“ госпожа Касева музеят стана факт. Откриването беше на празника на розата през 2015-а година. Още преди самото откриване започнаха и първите дарения, които не спират до ден днешен. Изложеното е една много малка част от наличния фонд. Имаме дарения от Франция, Австрия, Италия, Германия и България – около 800 тома литература и албуми, около 1000 единици техника, включително голяма колекция от кино прожекционна апаратура, над 2000 броя стара фотография, включително викторианска дагеротипия от 1860-а година. Най-старият ни фотоапарат пък е от 1880-а година от южна Франция. В колекцията ни е второто издание на „Ръководство по фотография“ от 1904-а година на Стоян Георгиев, който също е родом от Казанлък.
Едно от нещата, с които се гордеем е фотоапаратът на Никола Вапцаров. Тук историята е много интересна. Когато той тръгва да следва във Военноморското училище неговият баща му носи от Америка фотоапарат, който в последствие е бил загубен. В училището Никола се сприятелява с трима казанлъчани и заедно събират пари, за да купят същия модел, който след завършването остава в едно от тези момчета от Казанлък и така достига до нас. С него има правени снимки на самия Вапцаров на миненосеца „Смели“, въпреки че всички казват, че той е бил на „Дръзки“.
За съжаление не разполагаме с подходяща обстановка за експониране на старите снимки, за които е нужна специфична влажност, температура и осветление. Периодично правим тематични изложби с тях и много временни изложби. За тези осем години, в които съществува институцията те са над 130. Всички автори, които правят изложби при нас даряват свое произведение, което допълнително обогатява фонда със съвременна фотография. Предстои първо при нас да се покажат невиждани досега от зрителя кадри на Петър Божков, които наскоро бяха дарени в НСФА „Янка Кюркчиева“. Това ще се случи по време на празника на розата през 2023-а година.
В залата често организираме концерти, среднощни кино прожекции, благотворителни акции и други събития, чрез които привличаме разностранна публика, която да научи за съществуването на музея. Работим и с деца от началните класове, партнираме си с различни музеи. Показвали сме колекцията Leica на Националния политехнически музей. Наши изложби са гостували в различни музеи в страната. Много успешна наша изложба е посветена на самолетостроенето в Казанлък в периода 1926-1943 година. Малцина са тези, които знаят, че в този период в региона са конструирани 16 модела и изработени над 600 бройки. Тази изложба бе показана дори в Народното събрание по време на председателството ни на Европейския съюз. Друга подобна изложба бе тази за фамилия Папазови – едни от първите големи търговци на рози. Тя бе показана и извън страната – в Полша.
Имаме две издадени книги – едната е за историята на фестивала на розата от 2015-а година, а другата за цариците рози. Техният успех ни подтикна да създадем албума „Нашият Казанлък“ със снимки, споделени от местните жители. В кампанията събрахме над 5000 изображения, от които селектирахме към 1500, а в изданието могат да бъдат разгледани 900. Така се получи албум с над 500 страници и тегло над 2 килограма, в който най-старата снимка е от 1892 година.
В по-далечен план се стремим да дигитализираме нашия богат фотографски архив. В търсене сме и на по-голяма зала, тъй като и това помещение, и къщата са пълни с архивен фонд. Въпреки това искаме да направим действаща фотолаборатория, за да покажем на най-младите магията на ръчните процеси и да усетят как мирише фотографията.
За трудния пробив на наша фотография навън и ограниченото показване на чужда фотография тук
Ние работим с чуждестранните културни институти у нас, показвайки изложби на награждавани световни фотографи тук и изпращайки наши колекции в чужбина. Въпреки това считам, че това не е достатъчно и може да се направи много повече. Важно е културните ни институти извън страната да работят в тази посока много по-усилено. Те трябва да вземат културата присърце, а не да бъдат чиновници, защото затова са създадени тези институции. Културата е като цвете – иска грижа, вода, тор. Българските автори не са толкова богати, че да поемат сами разноските за зали или да търсят възможности за представяне в чужбина. Нерядко българските културни институти в различните страни са затворени и негостоприемни за родното изкуство. Ние например сме запълнили програмата с изложби за настоящата 2023-а и в момента работим над календара за 2024-а година.
За непознатите казанлъшки фотографи
Има немалко местни фотографи, които вече бяха популяризирани с изложби или албуми. Сред тях са Петър Арнаудов, за който разказа Бедрос Азинян, както и Антип Обущаров, върху чието творчество усилено работи Александър Иванов и постигна фантастичен резултат. Сред тези, за които публиката според мен не знае нищо е Тодор Иванов Стойчев. Нямаме достатъчно налична информация и за Борис Шнее, който е работил в Казанлък. Сведенията за него са от уста на уста и по-малко от старите алманаси. Няма снимки и от творчеството на първата жена фотограф в града – Донка Георгиева. Нейното ателие изгаря от забравена свещ, докато тя е била на площада. При нас се съхранява родствена книга, в която е отделено много място за нея и фотоапаратът ѝ.
За съжаление процесът по изкупуване на фотографски колекции от държавните музеи е изключително усложнен, което нерядко ни връзва ръцете. Излизат хубави и качествени неща, но сложните процедури отказват самите притежатели и те избират да ги изнесат навън или ги продават на колекционери, които ги препродават на парче. Тъй като сме второстепенен разпоредител на средства може да искаме средства за ток, вода, но примерно за книги не може, защото не сме библиотека. При нас има неща, вадени буквално от контейнерите за смет.
За наследника на директорския пост
Според мен директорът на музей като нашия първо трябва да има чувство за историчност. На второ място да познава колекционерите и дори самият той да е колекционер по душа. Трябва да е запознат с фотографията и като техника, и като химия. Най-вече трябва да има контакт с фотографите, за да може да ги открива и привлича. По-добре е да бъде млад човек и не е толкова важно дали е фотограф по образование. Ето аз съм инженер и това никога не ми е пречило в тази работа.
