Тодор Славчев, който улавяше мигове
Тодор Славчев /1900 – 1992/ е сред имената, които със сигурност ще срещнем, когато заговорим за репортажна фотография. Творчество му е грижливо съхранено и добре популяризирано от неговата внучка Яна Узунова. С нейна помощ правя този творчески портрет. В края на 2020-а година в Национална галерия „Квадрат 500“ бе осъществена изложба със 159 софийски летописа от творчеството на фотожурналиста. Избраните снимки показаха детайли от бурното ежедневие на София в периода от 30-те до 90-те години на миналия век. Към изложбата бе издаден и албум, който все още може да бъде поръчан онлайн. Нека заедно разгледаме какво още се крие във „Фабриката за образи на Тодор Славчев“.
Кратка биографична справка
Тодор Славчев е роден в Пловдив, като от началото на 30-те години заживява за постоянно в София. В книгата на Цветан Томчев откривам, че по време на Септемврийското въстание е арестуван и изгонен от родния си град, където се завръща през 1929 година. Яна Узунова си разказва, че дядо ѝ отрано остава сирак и след завършване на гимназиалното си образование е бил тютюноработник, чиновник, деловодител и дори за кратко – актьор в пътуващ театър.
През 1929 година става главен редактор на издаваното от него списание „Трудови вести“. То остава част от неговия професионален път през следващите 17 години. През есента на 1944 година издава първи брой на списание „Фотожурналъ“, в което публикува свои репортажни фотографии от събития в страната. В същото време е и щатен фоторепортер за вестник „Свобода“. В началото на 50-те за 3 години работи във вестник „Народен спорт“. Сред изданията, за които още е бил фото-репортер са вестниците „Утро“, „Заря“, „Дневник“, „Днес“, „Вечер“ и „Нашенец“.
През 1945 година участва като доброволец фото-кореспондент във Втората световна война. Там създава фотолаборатория при щаба на Първа Българска армия. От войната се завръща с орден за храброст и съветски медал. След нея продължава да работи с различни вестници и списания, включително след пенсионирането си.
Членува в Дружеството на фотожурналистите в България от 1934 година и в Съюза на българските журналисти от 1944 година. Участва в множество общи фотоизложби, както преди, така и след 9 септември 1944 година. Носител е на награди, отличия, медали, дипломи, званието Фотограф-художник (1970 год.), Заслужил деятел на културата (1984 год.) и Майсторската награда на СБЖ (посмъртно).
Дългият път до започването на една фото-журналистическа кариера
В единственото известно ми интервю на Тодор Славчев за списание „Българско фото“, сам разказва как е започнала страстта му към фотографията. Той има честта да носи статива на своя по-голям брат по време на снимки. Това се случва още докато е ученик. По-късно започва да помага на пазарджишкия фотограф Коста Тачев. При него първоначално се грижи за ателието, а в последствие отговаря за разтварянето на химикалите. С първия си фотоапарат се сдобива, когато е на 20 години. След преместването в София негови снимки започват да излизат в столичните вестници, често в началото без да се посочва техния автор. По време на бомбардировките над София е прекосявал два пъти седмично пътя от Долни Лозен до Курило с велосипед, за да предаде направените от него кадри.
В разговора ми с внучката Яна Узунова научих, че Тодор Славчев определя като най-важно свое дело преди 9 септември 1944 година, организирането на изложбата „Борба със злополуките в България“. Нейното представяне е в София през 1937 година. Впоследствие тя бива показвана в още няколко града из страната. Освен фотографии, правени от Тодор Славчев, в нея са били изложени документи, експонати и плакати, повечето от които – цветни. Всички те са били свързани със злополуките (трудови, битови и пътни) и предпазването от тях. Други снимки, на които изключително много е държал са направените през Втората световна война кадри в Югославия, Унгария и Виена.
„Обективът на бай Тодор улавя мигове, преживявания, вълнения, хора всякакви и… образи, които говорят много, стига човек да може да ги разбере и „прочете“ вярно.“
Георги Папакочев при откриването на изложбата „Тодор Славчев – Фотоархив“
В търсене на човешките съдби и истории
В творчеството на Тодор Славчев рядко се откриват чисти пейзажи. Интереса му привличат предимно хората, в своите мигове на труд, почивка, страдание, радост. През седемте години, в които работи като щатен фоторепортер на вестник „Кооперативно дело“, заснема серия от кадри на селския бит и труд. На част от тях откриваме деца с кожени цървули, играещи в калта с топка от парцали. В неговите фотоленти ще се съхранят за бъдещето и търлъците, които са носели хората по време на следвоенния период.
През 1941 година, когато Македония е присъединена към Царство България, Тодор Славчев заминава по собствена инициатива да снима там. За няколко месеца успява да увековечи радостта сред местното население. Съхранил е и всичко около първата българска постановка в местния театър – „Борислав“ на Иван Вазов.
Попитах Яна Узунова с кои кадри би искала да бъде запомнен дядо ѝ. Ето нейният отговор: „Искам да се помнят неговите селски мадони, красиви девойки и млади майки, усмивката зад усилието на селския труд, снимките от войната, от дейността на Червения кръст и кръводарителите, възторжените лица по митингите, на които историята може да изиграе шега и да бъдат измамени, но тогава са се радвали, както и снимките с големите творци на изкуството.“
Свидетел на два прехода
Тодор Славчев е документирал двата последни прехода в историята на България – през 1944 и 1989 година. Неговата внучка го помни като човек, който не е обичал да говори за политика. Спазвал е, както казва тя, своя душевна хигиена, която го е пазила от изпадане в пристрастия, докато заснема обществените вълнения и промени. Без да е членувал в нито една партия е търсил своите отговори посредством фотографията. Сред направените от него документални кадри откриваме: Деветосептемврийската обстановка в София, портрети на Георги Димитров, Народния съд, митинга пред Народната банка при преименуването на БКП, Града на истината през 1990 година.
Изгубените образи
Фабриката за образи осиротява на два пъти. Първо това се случва при бомбардировките над София. Тогава е загубен целият архив на изложбата „Борба със злополуките в България“, но Тодор Славчев е успял да запази репродукции, с които е имал намерение да възстанови и представи отново този свой труд. Загубени са и немалка част от снимките правени преди този период. За съжаление втората загуба се случва в наши дни. За нея ми разказва Яна Узунова, след като я попитах защо почти липсват снимки от времето на бомбардировките. Интересуваха ме не толкова разрушените сгради, а социалният аспект, който съм убеден, че е бил уловен от Тодор Славчев. Ето нейния разказ без съкращения:
„Още в първите години, когато започнах да подреждам фотоархива, открих десет класьора с филми от бомбардировките над София. Десет! Тогава още нямах скенер и не можах да ги разгледам в детайли. Не помня дали бяха само разрушени сгради или имаше и сюжети със страдащи хора. Спомням си сградата на Народния театър и Народното събрание. През юни 2006 година фотолабораторията ни беше разбита и тези ленти бяха откраднати. Заедно с цял кашон, надписан от мен „Отечествена война“, пристигането на Парашутната дружина като част от Първа армия след боевете при Стражин – оригинален негатив и големи хартиени копия, всичко за Цар Борис и още много.
След няколко години открих почти всичко откраднато, което помня отлично, тъй като бе минало през ръцете ми и надписано с моя почерк, открих го в сайта „Изгубената България“. От там собственикът на сайта ми отговори, че „не помни “ кой му ги е дал. За дядо ми загубата от тази кражба е огромна.“
Освен тези снимки изчезват и още други ценни папки от фабриката за образи на Тодор Славчев. Сред тях са цял кашон със снимки за Втората световна война, папка с всичко събрано за Цар Борис III, манифестацията по случай Деня на детето в София с Царицата и малката Княгиня Мария-Луиза, снимки с Георги Димитров, скицник с налепени кадри от 9-ти септември 1944 година и плик със снимки и оригинален негатив от посрещането на парашутната дружина през 1944 в София, начело с ген. Владимир Стойчев – близък приятел на автора.
За трудната задача по съхраняване на фотографската памет
Този фотографски портрет нямаше да бъде това, което е без сериозния труд на Яна Узунова. Това, което тя прави в областта на съхраняването на фотографската памет на своя дядо изисква усилия, които трябва да ни послужат за пример. По нейни думи до момента е дигитализиран едва 1/3 или ¼ от този безценен архив. Затова си позволих да задам няколко въпроса, с които да разкажем колко трудна и същевременно интересна е мисията, която сме си поставили:
А.Д.: „Колко трудно е да се съхрани фотографската памет в един толкова сериозен архив и защо това е нужно според Вас?“
Я.У.: „Не е трудно, но изисква много време и силно желание, мотивация. Работата по фотоархива ми доставя огромна радост и нищо не е трудно. Има известни разноски, по техника, домейн, хостинг, папки и класьори, но не се усещат. Всеки, който се захване, трябва да се отдаде на работата. Колкото повече навлизаш в работата, толкова повече врати ти се отварят.“
А.Д.: „Как планирате да популяризирате творчеството на своя дядо в бъдеще?“
Я.У.: „Надявам се изложбата, която имахме скоро, която е голяма и представителна, да успее догодина да обиколи и други градове в България. Огромна благодарност на Фотографска академия „Янка Кюркчиева“, които реализираха в две последователни години две изложби на Тодор Славчев – миналогодишната в Червената къща, и тазгодишната юбилейна изложба. Оттук нататък аз виждам бъдещето на фотоархива главно в издаването на албуми.
Източници:
- Стоянова, О. „Фотоархивът на Тодор Славчев. Разговор с Яна Узунова“. Култура, 2019-8
- Томчев, Цв. „Големите фоторепортери на България 1912-1960“. София, 2012
- „Фоторепортьорът за професията си“. Българско фото, 1982-9, с.3-7
