Иван Маранов - spyspy
Иван Маранов, когото нямам възможността да познавам лично ни е напуснал на 22 декември 2019 година. Научих името му покрай събитие във Facebook, наречено четвърти национален фотопленер „Да снимаме за Спая“. В началото на януари 2023 година Георги Георгиев събра две коли с фотографи, след което ни отведе на любимото място за снимки на Маранов – Централните софийски гробища.
Ако си направите труда да попитате Google кой е Иван Маранов, вероятно ще достигнете до същото, до което и аз. Той е бил заместник-управител на една от големите фирми за сигнално-охранителна техника, както и член на техническата комисия към Българската федерация по шотокан карате.
В случай, че не сте попадали на това име сигурно вече се чудите какво ме кара да пиша за него. Причината е тази, че освен казаното дотук Иван Маранов е страстен фотограф. През месец февруари 2015-а година прави своята изложба „Контрасти“ в мраморното фоайе на Концертен комплекс „България“. За нея той пише следната покана:
„Уважаеми пичове и дами, имам удоволствието да Ви поканя на описаното в тази страница събитие, което ще е изложба на черно-бяла Улична фотография.
Изложбата ще открие уважаваният от всички ни, доцент Петър Абаджиев!
Надявам се да ви хареса… или пък не. По-важното е да съберем на едно място хубава енергия, да разменим виждания и идеи и да си тръгнем обогатени и с отворени очи и съзнание за случващото се около нас!
Ще се радвам да видя всички ви… или който дойде. :)“
Разгледах архива със снимки, които Иван сам публикува във Фото форум под никнейма spyspy, както и в личния му Facebook профил. Размишлявах дали би имало някой, с когото да говоря, за да науча как и защо е снимал. В крайна сметка стигнах до извода, че този път искам да сменя подхода, оставяйки снимките на автора да говорят сами за него.
Вероятно вече сте изградили свое мнение от видяното до този момент. Едва ли е нужно и това мое финално уточнение, но за мен българската фотография е загубила един творец поне на европейско ниво. Неговите истории от улицата показват с достойнство дори слабия човек, но още по-ценно е, че той е обърнал внимание на закачката в нашето ежедневие – нещо рядко срещано в родното фотографско и не само изкуство. И може би е хубаво по-често да се сещаме точно за тези фотографи, които снимат със сърце и в същото време са достатъчно критични към себе си и своето творчество, отколкото към онези, които с крясъците си ни натрапват своето псевдо изкуство.
