Документалната фотография между Париж и Брюксел
Този текст поставя финала на поредицата от публикации, свързана с посещенията на две фотографски събития – изложението Paris Photo 2025 и фестивала Photo Brussels 2026, които са финансирани по програма „Мобилност‘25“ на Национален фонд „Култура“.
Дотук разгледах:
- какво се случваше в изложбените зали на Париж, извън самото изложение;
- темите, които вълнуват международната фотографска общност;
- нестандартните и креативни начини, по които автори и галерии показват и продават фотография;
- примери за различни артистични проекти.
Акцентът тук пада върху фотожурналистиката, документалните проекти и изследвания, които за разлика от артистичните бяха чувствително по-малко на брой. По-отчетливо това усещане бе в галерийната част на Paris photo, отколкото на фото фестивала в Брюксел. Причините вероятно са няколко – на първо място желанието на галериите да показват произведения със собствен артистичен почерк, които по-лесно биха намерили своите купувачи, а от друга страна малките изложбени щандове в Париж не предполагат разгръщането на сериозен документален проект, въпреки че се срещаха и подобни примери. В действителност много по-удачна и предпочитана форма за представяне на фото-журналистиката и документа-листиката бе фотографската книга. За съжаление липсата на достатъчно време в Париж ми попречи да се запозная по-подробно с всеки издател и отделно издание.
В публикацията съм подбрал пет автора, които ми направиха най-силно впечатление на двете събития. За мен бе много по-ценно да проследя цялостното им творчеството и да се опитам да открия философията или причината, която стои зад избора им на определени теми в различни моменти от творческия им път. Нещо, което е възможно да се открие и при артистичната фотография, но там в повечето случаи този подтик често остава скрит на по-заден план, отколкото в документалните проекти.
Oleksandr Glyadyelov (Полша)
Oleksandr Glyadyelov бе едно от неочакваните открития на фото фестивала в Брюксел. Неговата ретроспективна изложба бе показана в центъра за фотожурналистика и образование Géopolis. Пространството е основано през 2017 г. от малък екип ентусиасти по геополитика и в него се представя нова изложба веднъж на всеки два месеца. Всяка от тях е посветена на актуални събития или исторически теми, а техни автори са, както утвърдени фотожурналисти, така и млади автори.
Разглежданият документалист и фотожурналист е роден през 1956 г. в полския град Легница, но през 1974 г. се премества със семейството си в Киев, където учи в Киевския политехнически институт. Отразявал е военни конфликти в Молдова, Нагорни Карабах, Чечня, Киргизстан, Сомалия, Южен Судан и Украйна. От 1997 г. активно сътрудничи с международната хуманитарна организация „Лекари без граници“ и други организации, сред които HRW, Глобалния фонд, UNAIDS и UNICEF. Работата му е насочена към социални проблеми, сред които военни конфликти, хуманитарни кризи, детска бездомност, затвори, епидемии, както и наркомания.
Ретроспективната изложба от 323 снимки, която имах възможност да разгледам, проследява последните 35 години от историята на Украйна, включително пълномащабната военна агресия, започнала през 2022-а година. Фотографските образи бяха разделени в 11 сегмента и допълнени от есета, написани от украински философи, историци, военни, писатели, журналисти и активисти. В годините той не изневерява на черно-бялата стилистика и използването на класическа камера Leica.
Историята започва с общи кадри от първите дни от борбата на Украйна за независимост през 1990 година. Тук присъстват и кадри от последния военен парад за Деня на октомврийската революция. „Изключените“ е серия от случайно уловени мигове или дълго търсени такива в периода 1996 – 2008 година. В тях основен герой са бездомни или изоставени деца. За този период авторът си спомня, казвайки: „Когато срещнех погледа на тези деца през визьора на своя фотоапарат аз се превръщах в гласа на тяхната самота“. Периодът от 1989 до 2005 е отреден за духа на свободата, когато студената война свършва, Съветският съюз се разпада и идва надеждата за промяна. В тази част зрителят става свидетел на време, в което хората не знаят какво да правят с отвоюваната свобода. И тук идват свидетелствата от първите частни инициативи, модни ревюта, радостта от независимостта, но и зависимостта от наркотици. През 2004-а идва нов полъх за надежда, породен от Оранжевата революция, който ще се повтори отново с Майдана почти десетилетие по-късно.
Още в първата седмица от нахлуването на руските войски в Украйна през 2022 година Oleksandr Glyadyelov снима в Буча, Ирпин и Бородянка, след което отпътува на югоизток към Донбас. През 2023 година прекарва две седмици на фронтовата линия, а година по-късно се връща, за да документира разрушенията от войната. В същото време не спира да снима последствията от нападенията на Русия над столицата Киев и енергийната инфраструктура. Това бе и последния за момента етап от неговата история в образи от Украйна.
Paul Graham (Великобритания)
В Париж Paul Graham бе показан със серията си Sightless от галерия Pace. Тя представлява серия от портрети, направени в началото на нашия век в Ню Йорк. Специфичното е, че всеки от заснетите е със затворени очи, независимо дали поради ярката слънчева светлина, под въздействие на музикален транс или просто в резултат на уловено мигване. Авторът извежда като образ онова, което в масовия случа би било отхвърлено, представяйки пред зрителя хора, които се разхождат невиждащи из града. Самият той губи за кратко зрението си при инцидент в своето детство.
Фотографът е роден във Великобритания и именно там през 80-те прави своите първи документални изследвания. Най-ранният му проект е A1 – The Great North Road (1981-82) – серия, заснета по протежение на британската автомагистралата A1. В този му период попада и серията за службите за безработни „Beyond Caring“ (1984-85).
През 90-те започва да се вълнува от теми извън родината си, изследвайки как сянката на миналото се просмуква в настоящето. Така се зараждат сериите „New Europe” (1988-1993), акцентираща върху ехото на историята в контекста на новооткритата Западна Европа без граници и „Empty heaven” (1989-1995), представяща връзката между травмата от Втората световна война, атомните бомбардировки и света на мечтите в Япония.
Graham се мести в САЩ през 2002-а, но четири години по-рано започва да пътува и снима по-често там. Така се зараждат серии като American Night (1998-2003), разглеждаща социалното разделение в страната, където част от изображенията са силно преекспонирани, за да намекнат за умишлена слепота на част от населението към онеправданите и работещи бедни. A shimmer of possibility (2004-2007) представя ежедневния живот в САЩ посредством така нареченото от автора „визуално хайку, където нищо особено не се случва, но и нищо не е изключено“. Тази серия е публикувана като 12-томна книга и е изложена в MoMA през 2009 г. Този цикъл, наблюдаващ американското общество се затваря със серията The Present (2009-2011), където чрез две или повече изображения от едно и също място авторът приканва зрителя да размишлява върху природата на времето и фотографския момент.
През последните десетина години, Paul Graham се обръща към теми, свързани със семейството и смъртта. В Does Yellow Run Forever? (2011-2014) преплита портрети на спящата си партньорка с водещи до състояние на медитация пейзажи. Чрез този диалог той насочва вниманието върху стойността на любовта в сравнение с преследването на материално богатство. Mother (2017-2019) е серия, която включва портрети на възрастната майка на фотографа и чрез тях нежно отразява нишките от живота по време на късната старост. В годините на пандемията се случва и серията Verdigris/Ambergris (2019-2023), в които са заснети хора, наслаждаващи се на залязващото слънце. Тези изображения са преплетени със силно компрометирани от цифровия фотоапарат пейзажни кадри.
Danilo Zocatelli Cesco (Бразилия)
Проектът „Dear Father” на Danilo Zocatelli Cesco бе част от груповата изложба “Family stories” в галерия Hangar. В нея той прави опит да възстанови загубените взаимоотношения с баща си. В действителност това е един от многото проекти на фотографа, свързани с приемането и разкриването на собствената си сексуална ориентация. В серията авторът комбинира драг изкуство и фотография, гримирайки баща си, така че да създаде мост помежду им и да открие онази връзка и разбиране, които са липсвали в младежките му години. Част от проекта е и изключително интимно писмо, написано от автора до своя баща.
Преди да стигне до този финален към момента резултат Danilo Zocatelli Cesco преминава през няколко теми, сред които концептуални портрети на драг обществото в Лондон. В него всеки от портретите е допълнен от аудио запис, в който участниците разказват своите интимни ритуали преди представлението, докато се преобразяват. В друг проект той проследява документално един ден от живота на небинарния, куиър артист Vic Diamente. Серията открехва завесата към сложните преходи, през които артистът преминава, докато се подготвя за представление – многопластовите идентичности, вътрешните репетиции и ритуалите пред светлината на прожекторите. Още един концептуален проект изследва темата за куиър хората в Лондон. Тук акцентът пада върху нарастващите престъпления от омраза. Въпреки видимостта на парадите и куиър нощния живот, статистика показва завишаване с 41% на престъпленията, основани на сексуална ориентация в Англия и Уелс, което подсказва, че видимостта не е равнозначна на безопасност. Представянето съчетава пърформанс, видео, графика и звук, чрез които разкрива противоречието на това да ти се казва, че си в безопасност, докато живееш в страх.
Освен тези теми авторът, роден през 1989 година, прави и други проекти, където главният герой отново остава невидим за мнозинството или е жертва на липсата на безопасност. Тук попада разказът за болен от рак 25-годишен мъж, където медицинските артефакти като сонди за хранене и лекарства се появяват не като реквизит на патологията, а като част от визуалния речник на заобикалящия го свят. Болестта често прави хората невидими, а този проект кани зрителите да преосмислят възприятията си за болестта – не като край, а като дълбоко човешко състояние, изпълнено с противоречия. Друг концептуален проект е визуалното изследване на цветя и растения в лондонските паркове, съпоставени със спомена за животи, изгубени в обществените паркове в Бразилия. „Аорта“ проследява крехката граница между живота и смъртта. Размишлява върху това как нещо толкова просто като разходка в парка (рутина в Лондон) може да бъде опасно, дори смъртоносно, в други части на света. Всяко изображение носи името на жертва – някой, който е тичал, вървял или просто е имал нужда от малко чист въздух, но никога не се е върнал у дома. Този проект повдига въпроси за привилегиите, географията и случайността на безопасността.
Deanna Dikeman (САЩ)
С проекта на Deanna Dikeman „Leaving and waving“ се срещнах за първи път под формата на книга по време на едно от тематичните събития за разглеждане на фото книги в галерия Синтезис. В Брюксел обаче си припомних за него по време на изложбата, за която споменах при предишния автор. През 1991 година фотографката за първи път снима помахването на раздяла с родителите си при потеглянето от дома им. Това се превръща в традиция за следващите 27 години без да има поставена цел, а просто като начин за справяне с тъгата от раздялата. Тези снимки са част от по-голям проект, носещ заглавието „Relative moments“, проследяващ живота на родителите ѝ и други роднини от 1986-а насам.
Авторката обаче обръща внимание на поредицата от снимки при раздяла и в тях открива истории за семейството, стареенето и тъгата от сбогуването. През 2009 г. има снимка, на която баща ѝ вече не присъства. Това се случва само няколко дни след 91-ия му рожден ден. На снимките остава само нейната майка, но лицето ѝ вече е по-тъжно. През 2017 г. майка ѝ се мести в дом за възрастни хора, от където в продължение на няколко месеца също има снимки от вратата на апартамента ѝ. Няколко месеца по-късно тя също почива, а след погребението Deanna Dikeman прави още една последна снимка – на празната алея, от която за първи път в живота ѝ никой не маха в отговор.
Разглеждайки сайта на авторката погледът ми се спря и на още една серия, кръстена „Donna’s house”, която допълва търсенията по темата дом, остаряване и носталгия. Тук тя представя историята на 87 годишна дама, живееща сама, която трябва да продаде къщата си и да се премести в много по-малък апартамент. Това налага тя да подреди своите вещи, което кара фотографката да се замисли върху темата за трупането на предмети, които имат значение за всеки от нас. Всеки от тях е спомен с история за човек или момент във времето, с който трудно се разделяме.
Julie Scheurweghs (Белгия)
Изложбата „Maman est Là“ на Julie Scheurweghs бе част от фото фестивала в Брюксел и бе показана в галерия Vue. Между другото пасажът на Waterloosesteenweg 690 е място, което съветвам всеки да посети при възможност. На това място се намират около две дузини галерии, предлагащи различен поглед върху изобразителното изкуство и скулптурата, но по време на фото фестивала в Брюксел поне половината от тях показват добре подбрана фотография.
Връщам се към дълбоко личният фотографски проект на Julie Scheurweghs, където тя изследва майчинството и събитията, оформящи семейния живот. Като самотен родител документира живота на децата си, като рядко самата тя е част в тези изображения. Това се превръща в акцент и поставя въпроса върху това как майките присъстват физически, но често са невидими във визуалната история на собствените си семейства.
Авторката е водена от загубата на собствената си майка още в ранна възраст и вероятно тази липса прави темата за жената толкова забележима в нейното творчество. В дебютната си фотокнига „Mère“, издадена в лимитиран тираж от пет броя, представя откровено лични кадри от собствената си бременност. Този разказ е не само за раждането на бебе, но и за раждането на майката. Друга нейна серия е „Woman as parts“, в която тя изследва усещането, че никоя жена никога не се възприема като едно цяло. Тя или е секси, или майка, или жена с кариера, но никога всички тези неща едновременно. Затова тя комбинира порнографски изображения и такива с бременни жени, с което провокира диалог с публиката.
С тези последни размишления затварям серията с публикации, свързани с пътуванията до Париж и Брюксел по програма „Мобилност‘25“ на Национален фонд „Култура“. Надявам се, че в тези пет репортажа всеки е открил поне една причина за вдъхновение и се надявам, че в близко бъдеще ще имам нови възможности за още подобни публикации.
