В търсене на илюзията за смисъл
Илюзията за смисъл на Свилен Начев е последната книга, която закупих преди да напиша този текст. Избрах тя да отвори пътека за по-чести отзиви към отделни фотографски книги и изложби, нещо което започнах преди време с изложбата „Един живот“ на Александър Иванов и Илиян Мичев и филма “Там” на Стефан Щерев. Свилен бе и първият човек, на когото споделих, че замислям нещо подобно, но обединявайки своите мисли върху няколко различни книги, на което той ме попита: „Защо за няколко, нали трябва нещо да ги свързва? Не е ли по-добре да е с по-малко думи, но само за една?“ И така, след като помислих, реших че има резон в това и наистина ще се опитвам да е кратко.
Имах възможността да видя проекта за книгата „Илюзията за смисъл“ преди отпечатването и още тогава ми направи впечатление минималистично усещане, което съпровожда зрителя по пътя в търсене на смисъл. Бялото за мен е един от свързващите елементи в тази книга. То присъства от началото до края не само заради използването на светкавицата, но и поради личния авторски избор какво да попадне в кадъра. Това остави у мен усещане за една вечна меланхолична зима, дори в кадъра на детето, потапяно в калната баня. Бялото се свързва още с невинността и това автоматично ме препраща към заглавието, което бях избрал за интервюто си със Свилен. Сега, когато държа книгата в ръце това усещане се допълва и от бялата текстилна корица само с преговано лого отпред и името на проекта отстрани – изпълнение в крак с актуалните тенденции в областта на чуждестранните фотографски книги. Да се чуди човек как да я опази по-дълго чиста и неопетнена, каквато е била при закупуването. Дали това не е препратка и към живота ни, в който с всеки изминал ден трупаме нови и нови пластове върху себе си.
Тук ще се отклоня и замисля над отсъствието на името на автора върху корицата. Свилен Начев не е от хората, които обичат да бъдат под светлината на прожекторите, а по-скоро той самия да я насочва, обърквайки зрителя. В първоначалния проект присъстваше текст от самия автор, но на финала той също липсва и целият разказ е само фотографски. Така авторът се отказва да дава дори най-малка насока на зрителя какво и защо да очаква. И в това няма лошо, защото смисълът от пояснението може да развали цялата наслада от илюзията за търсенето му.
Прелиствайки образите в мен като зрител се натрупа усещане за самота, което на места поражда известно напрежение. Почти пълната липса на човешки силуети и лица, с малки изключения към края, засили това чувство. Илюзията за смисъл има за мен и още един прочит. Кой от нас не се е губил поне веднъж в живота си и не е търсил смисъл за съществуването си на тази планета? Именно тогава си задаваме въпросите „как“, „какво“, „защо“, чиито отговори зрителят може безспирно да търси при всяко разгръщане по пътя на илюзията за смисъл на Свилен, дори и във финално избраното изображение…
