Жана Карайорданова и професията фотограф на филмова продукция
Преди известно време имах задача да напиша кратки биографични текстове за няколко фотографи. Една от тях бе Жана Карайорданова, за която информацията се оказа изключително оскъдна. Впрочем днес този факт не се е променил особено, но все пак реших, че разказът за нея трябва да започне отнякъде, дори да е непълен.
Ще започна с един факт, който би могъл да доведе до известно объркване. Жана Карайорданова по рождение се казва Ивана Илиева Карайорданова или поне така срещам нейното име редом с десетки други във вестник „Народна култура“ от 27 април 1968 г. Там е публикувано факсимиле на заповед №1352/02.02.1968 г. относно сесията за утвърждаване на фотограф-художници на Изпълнителното бюро на Съвета по фотография при Дирекцията на фотографията. В този списък имената на жените са едва шест от общо 40 утвърдени фотографи. По-нататък в текста нейното име ще бъде посочвано като Жана, каквото вероятно е било нейното желание.
Родена е в София, но никъде не се споменава през коя година. За сметка на това информацията показва, че е била дългогодишен фотограф в Студията за игрални филми. Сред продукциите, които тя документира са: „Големанов“, „Специалист по всичко“, „Осъдени души“, „Шибил“, „Мъже в командировка“, „Петимата от Моби Дик“, „Адиос мучачос“ и много други. На снимачната площадка портретира Апостол Карамитев, Ружа Делчева, Доротея Тончева, Виолета Гиндева, Надежда Ранджева, Нина Стамова и още известни в различни периоди актьори. Снимките на филмови продукции, правени от Жана Карайорданова могат да бъде разгледани в Българската национална филмотека, където се съхранява архивът на Киноцентъра. Той е в основата на няколко създадени до момента изложби, включително „Звезди на българското кино“ и „Камера! Работи. Място на снимките – София“ в Галерия ,,Синтезис‘‘, като към втората има и издаден каталог.
Освен фотограф-художник тя има и получено звание AFIAP, както и множество участия в международни изложби и отличия, като едно от тях е специалната награда на „Пентакон“. С портрета на Гинка Станчева участва в албума на Рита Маас „Жените в света фотографират“, а нейният кадър „Галоп“ е поместен в международния алманах „Дюселдорф“.
За детските снимки
Година преди да стане фотограф-художник, в списание „Българско фото“ е публикуван текст, подписан с нейното име. Той носи заглавието „Детето пред обектива“ (бр. 3/1967 г., стр. 6-11). В началото на статията тя размишлява върху отегчения и измъчен детски образ в портретната фотография и разказва по забавен начин какво изпитва детето, когато бива снимано за първи път и как това преживяване се запечатва в съзнанието му за години напред. Само се замислете колко хора не обичат да се снимат и дали тази първа среща с фотографията не е причина за това. Ще споделя част от текста, за да прецените сами с какъв фотограф ще продължим да се запознаваме:
„Представете си, че сте само на три-четири години. Един прекрасен ден попадате в голяма стая в средата на която върху три крака е поставено дървено сандъче. От него ви гледа голямо стъклено око. Настаняват ви до масичката или на кончето, обръщат главата ви към „окото“ и заповядват да мирувате. Един чичко си завива главата с черен плат и разправя за някакво птиче, което все още не може да излети от сандъчето. Когато всичко е готово, чувате гласа на мама. Вие се обръщате и тръгвате към нея. Ето че снимката е развалена. Всичко започва отначало; чичкото сваля касетата, слага матовото стъкло, нагласява детето, фокусира, поставя пак касетата. Сега трябва да ви развеселят. Но как? На вас достатъчно ви е омръзнало и имате желание час по-скоро да се махнете от тази задушна стая. Лампите толкова силно светят, че зад тях не виждате нищо. И пак гласът на мама „Стой мирно, засмей се! Покажи имаш ли зъбки! Отвори очички! Виж, виж каква хубава маймунка! Искаш ли мама да ти купи и на теб? Хайде, засмей се!“ Вие сте съвсем стреснат и уплашен. По-скоро ви се плаче, отколкото ви се смее. Изведнъж баща ви подава глава напред със смешно изкривено лице. С последни усилия вие правите някаква гримаса, вместо да се усмихнете. Снимката е направена. Всички въздъхват с облекчение. А резултатът? На снимката ще видим не онова жизнерадостно дете с искрящи очички и трапчинки на бузите, а една скована ококорена кукла.“
След това встъпление Жана Карайорданова заключава, че е неподходящо и мъчително да се снимат деца по този начин, защото те са непринудени, а позата е нещо чуждо за тях. Самата тя признава, че детските снимки винаги са ѝ доставяли удоволствие, въпреки че са едни от най-трудните. Особено вълнуващо за нея е наблюдението върху малкото дете в новата за него среда, първите му стъпки в живота и опитът от контакта с действителността. Като изключително богат сюжетен материал при снимането на деца тя определя непринуденото им поведение, естествената грация, вълненията, възбудата по време на игра, жестовете и неволно заеманите пози. Тя допълва, че:
„Не бива да „курдисваме“ детето на едно място, да му установим позата и след това да разчитаме на достатъчно време, за да го заснемем спокойно. Тук време няма! Всичко се издебва и открадва. Ето защо да се следи състоянието и настроението на детето е задължение на фотографа.“
Вероятно този начин на мислене впоследствие ѝ е помагал много при заснемането на филмови продукции, които подобно на театъра, не бива да бъдат подлагани на статичност, защото това ги превръща във фалшиви. Статията е онагледена с примери, не само от самата авторка, но и със снимки, направени от Румяна Бояджиева и Петър Божков. Отвъд споделения опит за това с каква техника би следвало да се снимат деца, Жана Карайорданова акцентира къде е най-доброто място за снимки – а именно, на открито! Причините за това са наличието на пространство, светлина и възможност децата да бъдат наблюдавани в най-естествената им среда.
Фотографката обръща внимание и на психологията при работата с деца. Тя отбелязва, че с напредването на възрастта децата стават по-срамежливи и е необходимо сприятеляване с тях, за да бъдат предразположени да се отпуснат и отдадат на своите занимания, необезпокоявани от камерата. Най-важни за нея обаче са търпението, импровизацията, способността да се фиксират най-интересните изражения и най-хармоничните жестове. Когато те са налице, тогава според нея задните и предните фонове не са толкова важни.
За фотографа в киното
Жана Карайорданова е сред доайените във фотографията на филмови продукции в България. Тя е съпруга на кинооператора Георги Карайорданов. Втора нейна публикация по темата, свързана с професията ѝ на киноснимачната площадка, откривам в бр. 4/1972 г. (стр. 14-16) на списание „Българско фото“. В нея тя споделя, че подготовката, снимането и пропагандирането на филмовата продукция са немислими без участието на висококвалифициран фотограф. Негова задача са проучването и огледите на терените за снимки, както и заснемането на детайли, костюми, типажи и пейзажи, които впоследствие да бъдат в помощ на продукцията.
Относно снимането на актьорите тя споделя: „Опитайте се да предразположите за фотоетюд човек, който ще застане по-късно за първи път пред микрофона и кинокамерата! Тук фотографът трябва да бъде психолог, безкрайно търпелив и любезен домакин на студиото. Много такт и напрежение на волята са необходими, за да предразположи те кандидата за роля, да му създадете атмосфера, подпомагаща го да разкрие своята душевност, своите възможни превъплъщения. Ако сте постигнали това, остава да издебнете неповторимия миг на най-правдиво актьорско състояние, да намерите точното и вярно актьорско присъствие. Понякога това така трудно се постига дори и с професионални актьори, страдащи от мускулно напрежение пред обектива, а какво да кажем за натурщиците или пък за децата!“
В текста тя описва пълния процес и задачите в помощ на основния творчески състав, върху които работи още преди започването на снимките по самия филм. Въз основа на това се създават стотици фотографии, които се класират, обсъждат и подбират.
Тя разказва, че рекламните кадри се снимат по време на действието на самия филмов кадър, от много и различни гледни точки и с ресурси, различни от тези на филмовата камера. Целта е да заинтригува, привлече вниманието и спечели бъдещия зрител. За разлика от наши дни, когато разчитаме на трейлъри, в миналото са се представяли комплекти от снимки, които е трябвало да подскажат съдържанието на филма, така че да се почувстват епохата и мястото на действие, както и да се покажат главните герои и самите актьори, които изпълняват тези роли. Отделно от това се работи по кадър, който да обединява всичко това и впоследствие да се превърне в плакат на продукцията.
„Сега вече знаем с какво се занимава филмовият фотограф. Това е онзи член на филмовия колектив, който снима всички свои колеги по време на работа, но ако самият той се окаже сниман, това значи, че увлечен в своята занимателна работа без да иска е влязъл в кадъра на оператора… Тогава се чува кратката, но многозначителна команда „СТОП“ и редовният във всички подобни случаи коментар „Жалко, това беше най-хубавият кадър!“
За жените в българската фотография
Името на Жана Карайорданова често се среща в медиите покрай изложбите, посветени на жените, които Клубът на фотодейците традиционно организира през месец март. Тук обаче са любопитни мислите на Ивайла Вълкова в статията „За жените във фотографията“, публикувана в списание „Българско фото“ (бр. 3/1974 год., стр. 6-9) относно отсъствието на жените в родната фотография. Започнах статията със статистиката за съотношението мъже-жени сред одобрените за фотограф-художници през 1968 г. Не много по-различна е статистиката и в създадения от мен, макар и вероятно непълен, списък с имената на български фотографи, които съм срещал. В него жените фотографки в цялата родна история на родната фотография са не повече от 20% от всички. Връщам се към текста на Ивайла Вълкова, където тя посочва своите причини за това:
„Дали самият фотоапарат, свързан неизменно в женската представа с понятието „техника“ (от която жените доскоро се плашеха) е бил причината да навлязат те плахо във фотографията? Възможно е. Във всеки случай това е бил един момент на колебание, към който трябва да се прибавят и онези неблагоприятни страни от работата на фотографа – изнурителните пътувания, дългите изчаквания и неизбежните и понякога досадни преговори с обекта, избран за модел на етюд или портрет.“
Вълкова осъжда съвременниците си, че не са се погрижили да потърсят и потвърдят името на първата жена фотограф в България – онази, която не е била просто помощник или е хванала камерата като любител, за да „зафиксира момент от прохождането на детето си или Айфеловата кула“. Ето защо тя изброява няколко имена, сред които освен Жана Карайорданова откриваме и тези на Ирина Пеева, Донка Йолова, Лоте Михайлова, Милка Русинова, Лиляна Георгиева и Румяна Бояджиева. Прави впечатление, че всички те в голяма степен са свързани с киното, но същевременно са създали свой почерк и личен вкус, превръщайки фотографията в своя професия, а самите себе си в творци. Авторката на текста акцентира върху тежката техника, химията, която не жали ръцете и дългите часове в лабораторията.
Любопитен факт е, че в различните статии, свързани с груповите изложби на жените фотографки, както и в по-разширените публикации по тази тема, почти винаги присъства името, а понякога и снимка от творчеството на Жана Карайорданова. В самия текст обаче нейните творби и серии изобщо не биват коментирани, за разлика от тези на нейните колежки. Каква е причината за това, можем само да гадаем. Изключение от това правило сред откритите текстове е публикацията във вестник „Пиринско дело“ от 8 март 1977 г., където на стр. 4 е публикуван репортаж за художествената изложба в Младежкия дом в Благоевград. В него се акцентира върху кадрите „Раждането на Венера“ и „Дорис“, както и върху триптих, чийто автор е Жана Карайорданова.
Страници от моя бележник
„Страници от моя бележник“ е името на фотографска изложба на Жана Карайорданова, за която откривам информация във вестник „Труд“ (бр. 39/1977 г., стр. 3). Тя е била показана в Дома на киното на ул. „Екзарх Йосиф“ в София. Изложбата е определена от автора на репортажа Райчо Радулов като „страници на дългогодишни творчески търсения, страдания на таланта и открития, за да се извиси чрез техниката на фотографията до багрите и пластиката на изобразителното изкуство“. Кадрите на Карайорданова са определени като „динамични и идилични, понякога тъжни и уморени“. В изложбата вероятно е обърнато особено внимание на природата, на която авторът на текста отделя цял абзац, отличавайки снимките „Вечен филигран“, „Гоблен“ и „Пролетен празник“. Портретите също присъстват, като сред тях са посочени тези на героя на Елин Пелин „Нане Вуте“ и „Нашият Чочо“ – портрет на Апостол Карамитев, който Радулов определя като излъчващ добрина и себераздаване. Той завършва своя репортаж със следния текст: „Всеки фотос е постижение, изкуство. Много отдавна не бях излизал от фотоизложба, която въздейства като изобразително изкуство.“
Така завършва и този фотографски портрет – с надеждата, че архивът на Жана Карайорданова не е напълно изгубен и някога някой ще го събере, за да ни покаже още по-пълен неин образ.
