Свилен Начев: Аз съм дете, когато снимам
Свилен Начев е един от първите български фотографи, чиято работа ме заинтригува и следя от момента, когато започвах да се занимавам с фотография. Години по-късно имах възможност да присъствам на семинари с негово участие, да снимам с него и Пенко Скумов по улиците на София, и постепенно да започнем да си говорим философски за изкуството на фотографския образ. Дълго време размишлявах кой е най-подходящият формат на разговора с него и кои въпроси ще провокират онези отговори, които ще извадят на показ онзи Свилен Начев, който постепенно се разкри пред мен в годините. Надявам се, да се е получило, ако ли не – оставям на други да опитат, след като прочетат това интервю и задължително разгледат уебсайта на автора, който уверявам Ви се променя толкова често, че е нужно да сте доста наблюдателни, за да уловите всеки малък детайл, поставен с конкретна мисъл и цел, също като във всеки от кадрите на Свилен – svilennachev.com
Съдържание на интервюто
За първите стъпки във фотографията
Имам собствена камера от 2007-а, а започнах да снимах по-сериозно през 2011 година, но като че ли винаги съм се интересувал от фотография. Голям фен съм на National Geographic с тяхната естетика, документалност и способността да разказват истории със снимки. Гледах снимките им без да чета текста и си изграждах собствена история. В последствие открих множество документални фотографски агенции и добрите фотографи, работещи за тях или самостоятелно. По този начин формирах своята фотографска естетика, но също така осъзнах, че този тип фотография е нещо много трудно за правене. За повечето хора тя може да изглежда лесна, много естествена – едва ли не ти излизаш и всичко се случва, но всъщност е изключително трудно.
За избора на теми и кадри
Първоначално избирах тема, имайки предварителна подготовка и след това отивах да снимам. Такъв пример е репортажът ми от остров Персин. Напоследък в сериите си подхождам точно наобратно – снимам и след това правя подбор на кадрите си. Така в последствие разбирам, че съм снимал нещо интересно и чрез комбиниране на кадри виждам, че различните елементи правят нещо ново, без предварителна подготовка. Това се превръща в моя концепция – аз съм дете, докато снимам и искам да видя света, и да го заснема по нов начин. После при подбора се опитвам да вкарам всички свои знания и натрупвания. Всичко това го правя целенасочено.
Безспорно има разлика, когато избираш единични кадри и такива за серия. Някои от тях са ценни с това, което показват сами по себе си и биха могли успешно да представят автора. Съответно има кадри, които не отговарят на горното условие, но в комбинация с други се заражда нещо съвсем различно. Затова е важно какво, кога, как, на кого и защо показваш нещо. Подборът е 50% от фотографията и с това какво ще представиш, ти казваш какъв фотограф си изобщо и колко си задълбал във фотографията. Ние като фотографи имаме избор дали да сложим или не своите кадри в някакъв контекст. Моят избор в момента е да не давам такъв.
За документирането на живота в малко населено място
За да снимам в малък град нямам нужда от нищо по-различно в сравнение с голямо населено място. Концепцията е, че ти живееш и се опитваш да правиш кадри. Дори можем да кажем, че трябва да умееш да живееш с фотоапарат в ръка. Мит е, че в малко населено място не може да се прави добра фотография. Смятам, че правя по-добри кадри на място, което познавам много добре, защото мога да се потопя в него и да се слея с обстановката. Приел съм също, че хората най-вероятно ме смятат за луд, защото обикалям безцелно из града, но на мен не ми пука. Установил съм, че на чужди места не мога да виждам.
Никога не искам да оставам анонимен. Винаги се показвам като фотограф. Хората ме виждат като фотограф и когато забравят, че съм там, се появяват най-добрите кадри. За мен това дори е плюс, защото самите хора са много по-отворени. Снимам така, че да не личи, че те знаят за моето присъствие сред тях. Въпреки това аз, както и всеки друг фотограф в подобна ситуация, влияя с присъствието си.
За светкавицата
Светкавицата за мен е още една форма на абстракция в кадъра. Първата е това, че превръщаме триизмерното пространство в двуизмерно. Втората би могла да бъде черно-бялото. Третата вече е директното осветяващо тяло. Иначе аз постоянно се питам защо снимам със светкавица и наскоро открих отговора. Със светкавицата никога не знам какво ще се случи и това ме радва – изненадващият резултат.
За решението да завършиш един проект
Постоянно имам 4-5 неща, които работя паралелно, въпреки че не знам дали ще излезе нещо от тях. Ако бях поет щях да събирам думичка по думичка, а в случая е кадър по кадър и в някакъв момент вероятно ще излязат под една или друга форма. Имам и два почти финализирани проекта за книга, защото моята цел е да има книжни издания, защото това завършва цикъла на един автор. Аз не съм привлечен от изложбата като форма на представяне. Винаги повече ме е привличало книжното издание.
Големият проблем е кога си завършил нещо и си струва то да бъде показано. Единият начин е, когато решиш, че повече няма да отидеш на дадено място, дали заради липса на ресурс или вътрешна необходимост. Тогава то приключва само. Другото обаче е много трудно, защото постоянно пренареждаш, добавяш, махаш. Аз имам някои свои серии в над десет варианта. Отделил съм си едно конкретно време през деня и тогава правя именно това – разглеждам и си работя кадрите. Постоянно го мисля и нямам проблем да смесвам кадри в различни серии. Получава се малко като при Вонегът, който има герои в една книга, които после се срещат в друга. Важно е всичко да е направено, както трябва.
За проблемите пред българската фотография
Едно от ключовите неща, които липсват у нас е адекватната критика. Говорейки за критика нямам предвид такава само в лошия смисъл, а и в добрия – да се казва защо нещо си струва да бъде видяно. Например имаме живопис и критика за нея, кино със своите кинокритици. Те може да не са прави винаги, но това е симбиоза между авторите и критиците. Чак след това стигаме до липсата на издатели, пространства, а и публика.
Като цяло в изкуството нещата отиват към пропаганда. Имаме нужда от стратегия как да бъдем показани и тя не трябва да бъде от днес за утре. За да има такава целенасочена стратегия някой трябва да печели от това. Трябва да се създаде индустрия, която да популяризира факта, че фотографията е нещо значимо. Това трябва да го направим ние у нас. Никой няма да дойде да ни промотира отвън.
Вероятно ще провокирам разнопосочни мисли, но може би разделението във фотографските среди у нас не е толкова лошо. Първо, защото обединението на всички под една шапка би означавало, че сме някакви роботи и става като по времето на комунизма и партията. Ние по-скоро трябва да имаме обща ценностна система и тя трябва да е такава – фотографията е значимото нещо, а не личността. Това е първото стъпало.
Имаме проблем също и в журирането на конкурси у нас. Основна причина е нежеланието да се следят новите тенденции. Никой не твърди, че днешните такива са най-доброто, но ти трябва да се ъпдейтваш. Не може човек, който е снимал и е бил добър преди 30 години сега да оценява със същите критерии от тогава. Трябва да има адекватност във времето, в което снимаш или журираш. Разбирам, че има фотография, която е над времето и всички ние се опитваме да правим именно такава и дано да успяваме.
За изкуствения интелект
Нямам нищо против изкуствения интелект, но направеното с него не може да се нарече фотография. Това е устройство, което прави картинки. Рисува ги, но няма светлина, няма документ. Направеното никога не се е случило. Именно това отделя направеното от ИИ от фотографията, където сме спрели време-пространството за миг и сме го рамкирали.
ИИ днес ми прилича на живописта преди откриването на фотографията, когато са търсили абсолютния реализъм. Не ме притеснява, че подобни изображения печелят конкурси. Това е проблем на конкурсите, не на фотографията. В моята работа не виждам заплаха, но като цяло проблем има. Ние винаги сме били и ще бъдем контролирани, а сега с ИИ това ще се случва още по-лесно. Нещата отиват към сериозна манипулация. Не знаем дали това, което наричаме фалшива новина реално е такава или всъщност е истина.
Намирам човешката ирационалност за голяма сила. Изкуственият интелект няма как да бъде ирационален. Някои твърдят, че той може да бъде програмиран за това, но аз не вярвам, че ще може да обича. Ние можем да обичаме. Майчината любов е нещо необяснимо. И тук задавам въпроса как изкуственият интелект ще създава изображения просто защото обича фотографията?
