Там, където фотографията оживява и ни говори без думи
Тази история започна с цитата: „Думите служат, за да се улови смисълът, щом като смисълът е уловен, думите могат да бъдат забравени. Да можех да намеря някой, който е забравил думите, за да си поговоря с него.“ Последваха над 70 минути образи, включващи лица и места, и завърши с една единствена дума „безкрай“.
Замислих се как аз мога да започна този текст, описващ преживяното и дълго стоях безмълвен. Ще бъда откровен – говоря за филм, но толкова фотографски, че няма как да го разглеждате единствено като кино. Не може да се нарече нямо кино, само поради наличието на музика и липсата на говор. Нито са красиви рекламни кадри на българската природа. Това е един нов жанр, който авторът нарича – филм съзерцание.
Гледал съм фотография, но винаги сам съм определял времето, което да отделя на един образ. Тук авторът беше задал темпото. То бе толкова прецизно отмерено, че зрителят да разполага с достатъчно време да се вгледа във всеки детайл и дори в главата му да се породят въпроси и мисли, които вълнуват всеки от нас. По-обиграните нямаше как да пропуснат перфектните композиции на образите, точния подбор на цветове и визуалния минимализъм.
Филмът съзерцание извика спомените за моето село в Родопите. Имах чувството, че в един от разказите главният герой крачи по последните завои на заснежения път преди влизането в селото. С образите на екрана преминаваха спомени и мисли за младостта, самотата, неизбежния край и връзката с природата. В главата ми се запечата кадърът на леко отмиващия се черноморски бряг, който бавно изчезваше с всяка нова вълна, докато не остана само водата. Но нито за миг не се отегчих, така както често се случва, гледайки фотографски серии и определено не ми се ставаше след края. Бих се върнал отново там, за да открия още и още, и може би да си отговоря на въпроса: „Стефане, защо всички герои в твоя филм бяха само мъже?“ При целия перфекционизъм на изпълнението няма как това да е просто случаен факт.
По различни причини успях да посетя едва 15-та прожекция на филма „Там“ на Стефан Н. Щерев, чиято премиера бе през есента на 2023 година. Залата на кино „Люмиер“ бе изпълнена на 100%. Видях много познати лица, но и много непознати. Зарадва ме фактът, че има толкова публика за фотография, независимо че е под формата на кино. В залата беше и авторът, както всеки път. Тихо и мълчаливо от последния ред наблюдаваше реакциите на зрителите и сам отново преживяваше всичко. Заради всичко това, а и за да спрете забързания бяг на времето идете на следващата прожекция на „Там“, когато и където и да е.
