Забравеният Йордан Йорданов – Юри
Йордан Йорданов – Юри е от онези имена в българската фотография, за които родният интернет е почти безмълвен. За последно към настоящия момент (края на 2023 г.) изложба с негово творчество е показана преди около пет години. Малко преди това Георги Караманев издава романа „И додето се раждат лъчите“. Авторът сам посочва, че това е разказ за историята на живота на забравения майстор на българската фотография, който е на границата между биографичното и художественото. За целите на историята обаче ние имаме нужда от по-достоверни свидетелства за този наш фотограф. Така въз основа на богат архивен материал, който имам заделен за него, можем да се докоснем до начина му на мислене.
Йордан Йорданов – Юри (28 юни 1940 – 01 септември 2009 г.) е роден в София. Има множество отличия, сред които: златен медал, получен в гр. Мюнстер/Германия през 1970 г.; златен медал от Биеналето на българската фотография през 1983 г. и голямата награда от същото събитие на изданието през 1987 г. с проекта „Образи от Огражден“. Осъществява три проекта с финансовата подкрепа на швейцарската фондация „Pro Hevetica” – „Български затвори“ (1994), „Албания днес“ (1995) и „Монголия“ (1998). Още преди промените прави индивидуални изложби в Мюнхен и Токио, а след това – в Хюстън и Лозана. Негови фотографии се притежават от Националната библиотека в Париж, Политехническия институт в Токио, Музей Елизе в Лозана, Музей на изящните изкуства в Хюстън и Дружество ЦАНГО в Мюнхен. Няма да губя повече време, а ще премина по същество и ще оставя Йордан Йорданов – Юри да говори сам за себе си.
За годините преди фотографията
Нямам остър спомен от войната, тази човешка трагедия. По онова време баща ми бе началник-гара и цялото ни семейство бе евакуирано в едно село близо до столицата. Едва тригодишен тогава, аз не помня звука на сирените, нито облепените с хартии прозорци, нито паническия бяг към скривалището. Помня вечерта срещу Нова година, елхата, една играчка с пружина и ключе…, след туй опашките за хляб, съвсем ясно си спомням училището и игрите, шушоните през зимата, ваканциите.
Моята детска мечта беше да следвам в Художествената академия, да уча живопис. След като кандидатствах 2-3 пъти, видях че няма да успея. Един преподавател в Академията ми подсказа да започна да се занимавам с фотография, да не я пренебрегвам, защото тя също е едно много достойно изкуство.
За първите стъпки във фотографията
През 1964 г. се записах в техникума по фотография и полиграфия „Юлиус Фучик“, който завърших през 1966 г., а една от най-любимите ми преподавателки беше Янка Кюркчиева. Там влязох през парадния вход, отново с конкурс по рисуване, значително по-лек от онзи в Академията. Не мога да кажа, че това бе щастлив ден за мен, но със сигурност мога да твърдя, че това бе необходим ден. Дотогава не познавах фотоапарата, в семейните портрети не съм се вглеждал, освен в онези, които съм свързвал с известна любопитна история. Запалих се, но не така, както някои будисти. Просто схванах, че освен молива и хартията, съществува у друг, не по-малко убедителен начин, чрез който мога да разкривам представите си за света, за хората, за природата. И този друг начин се оказа фотографията, често пъти действаща по-пряко, бързо и силно върху човешката чувствителност от рисуването.
В професията започнах с телеметричната „Плаубел-Макина“ 6х9 см. Мъчително бавна, с голям паралакс. Това не бе моят вкус, нито темперамент. Усещах, че трябва да държа нещо по-леко, бързо и точно. За кратко работих с „Никон Ф“. Сега на всичко това отдавам малко значение.
След завършването си постъпих на работа в Държавния фотоархив, после работих в София прес, където се занимавах с репортерска работа, а след това с мода в списание „Лада“ и „Божур“. След като „опитах“ на няколко места и едни и същи сериозни професионални въпроси оставаха нерешени, обаче поех пътя на свободно практикуващите фотографи.
За любимата фотография
Предпочитам документалната фотография, не обичам да правя експерименти. Нищо не нагласявам. Обичам документа на времето и мига. Не съм нагъл и нахален, ако някой не обича да бъде сниман, не го безпокоя, нито правя скрита фотография, т.е. не съм папарак.
Аз съм първият български фотограф, влязъл да снима в българските затвори с официално разрешение. Сега сякаш стана модерно да се снима нещастието, след като щастието е дефицит. Снимах портрети, сюжети, ситуации, дори ме пуснаха на остров Белене, разбира се след 10-ти ноември 1989 г. Тази и още няколко теми бе спонсорирана от швейцарска фондация.
За Албания и Монголия с любов
В края на 1994 г. посетих Албания за първи път. Предварителната информация, с която разполагах, бе оскъдна. Не се надявах на безметежни странствания, нито хранех илюзии за срещи с НЛО. Дълбоко в представите ми тази страна продължаваше да изглежда като „биг фередже“. Едно знаех със сигурност, че пътят трябва да бъде извървян, независимо от цената и резултата. Затворена години за света и Европа, Албания бе успяла да съхрани в значителна степен традиционните форми на живот. Интуицията и професионалният ми нюх ме тласкаха към планинските райони, към неподправения селски бит, към простите неща. Вървейки по дванадесет часа на ден пеша, бях силно впечатлен от ентусиазма и непреклонния дух на хората, притискани постоянно от ежедневните неволи. Жената по тези места заварих да носи с достойнство непосилното бреме на майка, съпруга, домакиня, къщовница и труженица. По време на работата разчитах на спонтанността, като осъзнавах ясно, че животът преди всичко е морал, а не обратното. Когато през следващата 1995 г., в една лъчиста утрин на август, се изправих срещу жена със сърп в ръка, усетих вкуса на онези „малки и безгрижни думи, от които лъха широта…“
Няколко години по-късно, в началото на октомври 1998 г., пък се стоварих на аеродрума в Улан Батор (Монголия). Останах относително дълго – два месеца – не на летището, а в Монголия. До много места не успях да стигна, но това, което със сигурност успях да пипна, бе животът в тази страна.
Мисли за фотографията
Участието ми в „процеса“ се диктува от нескривано желание да покажа проблемите без маска и грим, лице в лице. Личните ми предпочитания са изцяло на страната на документалния способ. Образът сам се доказва и не се нуждае принудително от патерици. Търся и откривам, а не създавам характери, просто защото съществуват.
Фотографията не е в състояние да надскочи живота, но е способна да разграничи същественото от маловажното. Нейното богатство произтича от многослойната символика, съдържаща се понякога в едно-единствено движение, превръщайки двуизмерността на кадъра в пространство с много измерения. Това, което фотографията изисква от партньора, е безрезервна всеотдайност.
От всеки обект с лекота мога да „открадна“ интересни моменти, които, станали илюстрация към някой журналистически материал, почти винаги сполучливо го допълват. Винаги съм се страхувал обаче от самостоятелната тема, която трябва да разкрива правдиво живота ни, показвайки богат емоционално-изобразителен заряд. Да разказва лаконично, да показва точно и синтезирано, да достига непринудено до сърцата на зрителя – ето каква трябва да бъде всяка снимка от едно динамично повествование. А да се постигне това е толкова трудно!
Снимката едва ли е само механично натискане на бутона. Тя е преди всичко резултат на постоянно осмисляне на това, което виждаме, търсене и улавяне на такъв момент от действителността, който да има покритие, ако не напълно, поне в голяма степен, с представите ни за света и хората. Казано кратко – снимката отразява културата на човека зад фотокамерата, неговия духовен облик.
От значение за фоторепортера е да предразполага събеседника си, да умее да се „гмурка“ ловко, деликатно и успешно в непозната среда, без да прави излишно впечатление, а когато е необходимо – да остава и по-малко забележим. С една дума, да притежава вродения чар на артист. Това улеснява работата.
Важно обстоятелство е в каква степен избраният от автора момент отговаря и е адекватен на представите и понятие на възприемащия снимката. Ако авторът е в състояние да осигури покритие с представите на зрителя, снимката придобива изключителен смисъл. В противен случай тя остава неразбираема и неоценена.
Една снимка не бива да се възприема, без да се познава социалният контекст на времето, т.е. без да се тълкуват правилно и вярно причините и обстоятелствата, при които е създадена. Средата, времето и обстановката, сложните социални противоречия са тези, които влияят и съдействат за формирането и изграждането на естетическия идеал на отделната личност, в това число и на фотографа.
Личната преценка, личното виждане е това, което ни отделя от останалите. Нашата лична философия е ценна тогава, когато влияе на човека. Фотографията е средство за общуване и изразяване. Независимо дали аспектите, които разглежда, са информационни, естетически или изобразителни, те не бива да бъдат подлагани на оценка, без да се отдава значение на другите видове изкуства, на взаимодействието между вербалното и изобразителното решение. Днес фотографията е по-близо до литературата и киното, отколкото до живописта.
За фотографския живот в България
Категорично в България има фотографски живот и той става все по-бурен и интересен, особено сред младите, сред които има много талантливи хора. Знам го и вярвам в това. Но малко се стимулира фотографията – нито можеш да получиш помощ от държавата, нито от спонсори и това се отнася единствено за нашата държава. В Румъния, Сърбия, Гърция, дори в Македония фотографията е към Министерство на културата, т.е. министерството има своя ангажимент към фототворците, а тук какво е – ние агонизираме, просейки милостиня. Дори има Национален музей на фотографията в Солун. Къде сме ние? Даже не сме и на Балканите. Ние нямаме една галерийка, та камо ли музей…
