Янка Кюркчиева /1929 – 2008/
Отдавна ме питат защо още не съм написал статия за Янка Кюркчиева. Една от причините бе трудното събиране на данни за нея. Обикновено не разчитам на спомени на колеги, а в нейния случай те вероятно са стотици или хиляди. В тази бройка спадат всички ученици, завършили в техникума по полиграфия и фотография, където тя преподава десетилетия. По-късно към тях се добавят и студентите от НБУ в периода 1996 – 2006 година. Така картината ставаше несъбираема. Всичко това ме накара да се позова основно на интервютата с нея, а те не са никак много, но пък са пълни с ценна информация.
Янка Кюркчиева е родена на 24 април 1929 година в град Велико Търново. Завършва френска филология, но започва работа в областта на фотографията. Нейното първо работно място е рентгеновият институт на ИСУЛ, където разкрива фотолаборатория. Първа в страната прави ядрена и авторадиофотография в края на 50-те и началото на 60-те години на миналия век. Тогава вече завежда контролно-изследователската лаборатория за ядрена фотография към Института по радиобиология.
Фотографската преподавателската дейност ѝ носи редица отличия, сред които: орден „Кирил и Методий“ I-ва степен, диплом-звание „Преподавател-специалист“ на ФИАП и Преподавател на 2000/2001 в НБУ. Нейни лекции са отпечатвани в сборниците на Международната федерация по фотоизкуство. Тя е автор на четири учебника по фотография („Обща фотография“ – 1 и 2 част, „Научна фотография“ и „Цветна фотография“), по които продължава да се преподава и днес. Всичко това се допълва със създаването на Национално сдружение Фотографска академия през 1999-а година. Организацията и днес носи нейното име, а тя е почетен председател и един от носителите на почетната статуетка „Академика“, присъждана за особени заслуги във фотографията.
Извън преподаването Янка Кюркчиева е изявен творец с множество изложби, грамоти и отличия. Сред последните са званието „фотограф-художник“ от 1970 година и AFIAP от 1974 година. Автор е на първата самостоятелна цветна изложба през 1977 година. Всичко това я прави незаменим авторитет при журирането на различни фотографски конкурси. Нейната последна изложба е осъществена през март 2008-а година в родния ѝ град, месец преди да ни напусне завинаги. Оттук нататък ще говори Янка Кюркчиева, а в края и няколко от нейните ученици.
През 2023-а година Антон Даскалов и Елена Ангелова под шапката на КФК “Бистрица” създават филма “Наследството на Янка Кюркчиева”, в който се проследява нейния житейски път през разказите на 13 участници, близки до нея в различни етапи от живота ѝ. Филмът е създаден с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по “програма за възстановяване и развитие на организации в областта на любителското творчество ’22”
За стъпките във фотографията
Вероятно е било съдба, тъй като с фотография започнах да се занимавам не като любител, а служебно. Когато завърших университета, нямаше свободни учителски места, беше голяма безработица. Успях да си намеря работа като медицински регистратор в Рентгеновото отделение на ИСУЛ. Ставаше дума за водене на учебна филмотека.
Първоначално нямаше с какво да снимам. Намери се фотоапарат „Москва“,6×9, мехов. Първият ми експеримент беше репродукция от моя снимка чрез увеличител на рентгенов филм. Много неща научавах от книгите и ги опитвах сама. Събрах много богата фотографска библиотека. Освен четенето посещавах курсове по фотография при Георги Ст. Георгиев – директор на първото фотографско училище. Той беше първият и може би единствен мой учител.
Фотографията задоволява интересите ми към науката и може би най-важното – обичам я. Имам две авторски изложби – в София и Варшава (към 2001-а година б.а.) – и много участия в наши и международни изложби. Честно казано повече съм се грижила да организирам изложби на тези, които обучавам, отколкото свои.
Фотографският процес крие в себе си неподозирано много възможности. Занаятът е доброто усвояване на техниката и технологията. Изкуството се ражда, когато творецът създава произведения, които оказват емоционално въздействие върху зрителя. Аз не бих делила хората на занаятчии и творци, защото и най-известните творци са създавали по-елементарни, чисто занаятчийски неща, за да си изкарват хляба, а същевременно много занаятчии достигат до творчески интерпретации.
При нас нещата са доста сложни в сравнение с рисуването, където самородните таланти по-лесно узряват и се развиват. Фотографията има много широка научно-техническа основа, без чието овладяване творчеството е невъзможно. Най-напред трябва да се научи цялата азбука, за да могат да се пишат романи и ако дори само една буква не знаеш, просто не можеш да пишеш.
Цифровата фотография определено донесе повече полза. В началото и утвърждаването си, подобно на зараждането на цветната фотография, изживя своята детска болест. Преди години, увлечени от възможностите на цветната фотография много се плъзнаха по линията на шареничкото, така и сега с компютърната обработка при цифровата фотография радостта от възможността да се преизчистят цветовете е голяма. От друга страна някои смятат, че дигиталните фотографии не трябва да се допускат до изложби. Според мен не е важно по какъв метод е направено едно нещо. По-важно е какво е направено. Това, което не сме успявали да постигнем никога по пътя на класическата фотография, сега с едно натискане на бутона става възможно – например изчезват досадните жици от градския пейзаж.
За преподаването
През септември 1962 г. постъпих в техникума „Юлиус Фучик“ като преподавателка по фотография. Учебници нямаше, а фотографската литература на български език беше повече от оскъдна – няколко стари книги от Бончо Карастоянов, Георги Ст. Георгиев и други, които бяха библиографска рядкост. Малкото циклостилни свитъци на „Всестранни услуги“, броевете на списание „Советское фото“ и съветската фотографска литература, която се доставяше по това време в книжарниците, бързо се разграбваха. В техникума преподавах 25 години до 1987-а. Сега 15 години по-късно 90% от действащите фотографи са мои ученици от там.
Фотографията е по-прилепчива от миризмата на бензин, когато веднъж си се докоснал до нея. Пък и природата ми е такава, че искам да знам всичко. Със същия ентусиазъм се отнасях и към преподаването. Водихме голяма борба техникумът да придобие статут на полувисше учебно заведение, но не се получи. Тогава в България нямаше висше фотографско образование и успяхме да уредим нашите ученици да продължават образованието си в Лайпциг, Германия – във висшето училище на книгата, където има отдел Фотография. По-късно имаше възможности и в Прага, Чехия – във Висшето училище по изкуствата. За първи път висше фотографско образование бе въведено в НАТФИЗ в началото на 90-те, а по-късно и в Нов български университет.
По въпроса за висшето образование и фотографското майсторство имам твърда теория, която се подкрепя от опита ми на дългогодишен преподавател. Добре знаете, че всяко учебно заведение не гарантира подготовката въпреки получаването на диплома. Някои не усвояват дори и нужните практически умения, защото друг им изпълнява поставените задачи. Познавам много хора, които се подготвят сами и то извънредно сериозно за своето хоби и то понякога става тяхна професия. Нивото на подготовката им е много високо, независимо, че не са полагали изпити, за разлика от техни дипломирани колеги.
За списание „Българско фото“
Нуждата от българско фотографско списание се чувстваше както в техникума, така и в редиците на професионалистите и нарастващото фотолюбителско движение. През целия период на своето съществуване списанието е било пръв помощник на училището в подготовката на младите фотографски кадри. На страниците му намираха място най-добрите постижения на ученици и дипломанти, което не само популяризираше опита на училището, но беше и един сериозен стимул за учащите се. И досега у нас липсват монографични издания, представящи отделни фототворци от миналото, хората от първите редици, които са си отишли, но са оставили сериозна следа в развитието на българската фотография. Само на страниците на „Българско фото“ могат да се намерят техни творчески портрети, както и публикации, посветени на множество съвременни наши и чуждестранни творци. Не трябва да забравяме, че единственият „алманах на българската фотография“ беше дело на редакцията на списанието.
За фотографската памет
След 10 ноември се загубиха много фотоархиви. Доста от творците, които вече не са между нас са забравени и техните имена не говорят нищо на по-младите колеги. Опитваме се да запазим имената им, да открием техните творби, защото младите трябва да знаят какво се е правило преди тях и да го уважават. Стремежът е да постигнем уважение към труда на фотографа и у нашите рекламни къщи. Общо взето у нас се смята, че фотографът е едва ли не механичен изпълнител, който „само“ натиска бутончето на апарата, но по света не е така. Вследствие на това на фотографите се подхвърлят жълти стотинки за труда им.
За фотографска академия
През 90-те години животът във фотографията беше замрял. Срещах мои ученици, които споделяха, че работят само за хляба, загърбвайки творчеството. Това е една от основните причини да създадем Фотографска академия през 1999 година. Тя представлява национално сдружение с идеална цел. Основните ни задачи са да подкрепяме колегите в тяхната дейност и да защитаваме авторските им права. Правим годишни прегледи на фотографията, които се провеждат в рамките на Салона на изкуствата в НДК. Целта на прегледите е да създадем стимул за творците, да покажем тяхното развитие. Имаме специално изработени медали за творчески постижения. Връчваме статуетка на заслужили дейци. Първото награждаване беше придружено от изложба на ветерани във фотографията, повечето от които не са между живите, чиито наследници получиха почетни грамоти. Първите три статуетки бяха за Петър Боев, Петър Божков и Никола Стоичков. Радостен е фактът, че така създадохме стимул за организирането и на други пленери. Нашата цел е да запълним всички празнини в областта на фотографията.
За мечтите и живота:
Животът е хубаво нещо, а фотографията го прави още по-хубав. Тя показва и красивото, и грозното, и същевременно прави всекидневието пълноценно. Ако видя, че някой е влюбен във фотографията, той веднага ми става приятел. Аз съм много доволна от съдбата си. Болно ми става само, че малко хора знаят колко велико нещо е фотографията.
Отдавна мечтая за издаване на фотографска енциклопедия. Иска ми се да създадем музей на фотографията и обществена фотографска библиотека, както и да имаме постоянна галерия, където да се провеждат годишните прегледи и фотоизложби. На някой сигурно му изглежда смешно, че човек на такава възраст прави планове за 20 години напред (към 2003-а година б.а.). Имам една философия: човек трябва да живее така, като че вечно ще е жив, и да е готов всеки момент да си тръгне.
Другите за Янка Кюркчиева
По време на писането на тази статия научавам, че предстои издаване на книга за Янка Кюркчиева. Надявам се, че тя ще допълни нейния образ със спомените на част от най-успешните ѝ ученици, студенти и колеги. Тук ще изведа няколко акцента, от това което предстои да се публикува.
Явор Попов: „Янка гледаше на нас учениците като нейни деца. След като завърших техникума ме викнаха да ставам фотограф в МВР, защото съм бил отличник по цветна фотография. Първият човек, с когото отидох да говоря, за да взема решение, беше Янка. Тя ми каза, че там ще имам най-добрата техника за работа, висока заплата и други придобивки, но няма да мога да проявявам никакво творчество, ще трябва да забравя за изложбите, а тръгна ли да излизам от системата – ще бъда без бъдеще. След тези няколко думи ми каза, че решението е изцяло мое. Така и не приех, а избрах рекламната фотография.“
Бедрос Азинян: „През 2001 година откривах моята първа самостоятелна изложба в Казанлък. Тогава взех решението да поканя лично Янка Кюркчиева да я открие и тя прие. Бях притеснен не само от факта, че за първи път събирах един дълъг период от време със снимки, които повечето бяха утвърдени и премирани, но и от факта дали моите учители във фотографията, баща ми – Артин Азинян и преподавателят ми в училище – Янка Кюркчиева, ще са удовлетворени от тази ми изява. Нищо, че вече бях удостоен със званието „фотограф-художник” от близо 10 години.
Тогава в препълнената зала, давайки думата на Янка, тя ме попита: „Да кажа ли истината за теб в училище?”, на което аз успях само да отговоря: “Истината и само истината”. В нейното представяне за мен, тя попита в залата дали някой знае моя телефонен номер наизуст (тогава телефоните бяха все още стационарни). Получи се мълчание и тя го съобщи точно така: “2-2-2-6”, каквито бяха и оценките на Бедрос по моите предмети“.
Камен Стефанов: „Отивах при Янка за 5 минути и си тръгвах след 5 часа. Това беше най-сладкодумният човек, който познавах. Тя беше като загрижена майка, която разказва приказки, за да бъдат децата умни, знаещи и възпитани. Но това не бяха приказки за лека нощ, това бяха уроци. Такъв беше и гласът й, мек, кадифен, леко напевен, завладяващ, но и страшен, когато не знаеш нещо, а тя го е повторила многократно. И тогава без да се церемони много ти пишеше двойката.
Плюс кафето и сладките, които беше приготвила нарочно за срещата, тя ми беше и учителка, и приятелка, откриваща пред мен новите светове и реалности на земното и трансцендентното, допълваща всички празноти появили се в разговорите със своите енциклопедични знания, както и пропуските в моето фотографско и житейско познание.“
Ще завърша този материал с началото на текста, публикуван от Александър Малев и Камен Стефанов през септември 2008-а в списание „Photo Video Salon”: „Янка замина. Замина в невидимите за нас светове. Замина в онези места, където със сигурност не може да се снима с невидими лъчи, за които технологии тя толкова много обичаше да ни говори и учи. Но знае ли земният човек, може пък да може да се снима по някакъв друг начин – още по-интересен и съвършен. Това съвършенство Янка преследваше през целия си живот – да бъде съвършена в изказа си на лекциите, в написването на лекциите и статиите си, в своите микро и макро фотографии, соларизации без „нютонови пръстени“, в красивите картини, дори когато са в минорната гама на черното и сивото. Най-вече обичаше да обучава младите хора да се стараят да бъдат съвършени и да изпипват нещата, да не ги претупват, да ги осмислят и затова една обикновена беседа с Янка траеше часове…“
Източници:
Списание „Българско фото“, бр. 9-10, 1986 г., стр. 69
Юскеселиев Б., „Янка Кюркчиева“, Сп. „Българско фото“, бр. 10, 1981 г., стр. 8-11
„Един живот посветен на фотографията“, Сп. Konica News ISSN 1311-9257, бр. 23, 2001 г., стр. 6-7
„Янка Кюркчиева“, Списание „Гора“, бр. 10/2003 г.
“Дарителска изложба на Янка Кюркчиева във Велико Търново“, Сп. „Photo Video Salon”, Септември 2008, стр. 40-41
